Романът ми "Стъкленицата" все още е по-скоро обещание за роман, чиито герои постепенно се оформиха в хода на последните няколко години. Развиха се значително и те, и светът, в който пребивават – на един хвърлей от днешното смутно настояще, носещо свои много конкретни обещания за бъдещето, които аз предпочитам да преувелича донейде, или поне си мисля, че само ги преувеличавам. Франсоа Октиняк, разказвачът от втората част на романа, наречена "Разумът на цветята" заради книгата L'Intelligence des fleurs на Морис Метерлинк, се появи в романовия свят преди няколко месеца и то по крайно банален и в същото време необикновен начин, който смятам за ненужно да разяснявам тук. Той настояваше и продължава да настоява на името и историята си, така както само герой, комуто не може много да се вярва, би могъл да настоява. Той е хем бароково пищен, хем измамно достоверен на моменти, но като цяло си е изпечен трикстер, нахлул в света на растенията по най-обясними причини. По-долу е началото на неговия разказ.

Зорница Гъркова

Преди едва няколко десетилетия в района на Бискайския залив гъмжало от октоподи – очарователни и вкусни същества, лениви и глупави от човешка гледна точка, защото в повечето случаи хората ги срещали вцепенени от ужас, прясно уловени, впримчени в мрежи, и стоварени на дъното на модерни плавателни съдове. Хората имат тази слабост – да преценяват нещата около себе си прибързано, понякога изненадани от привидната яснота на погледа си и в същото време непременно заслепени от възможностите, които им се предоставят. Рядко размислят, особено когато това не им изнася. Не страня от хората и техните недостатъци, тъкмо обратното.

Много бързо, така както изненадващо се изпълнил с живот, Бискайският залив се опразнил от този живот и октоподите били първите, чието изчезване било отбелязано надлежно и с отчаяние. След векове, в които съществата били приготвяни по какви ли не начини, хромираните повърхности на ресторантските кухни осъмнали празни, както празни били и тези части от Атлантика. Така се случва понякога в природата, но причините и следствията били непонятни за хората от детството ми. Бяха непонятни и за мен, уверявам ви, но в онези невинни години упорито се заблуждавах, че възрастните знаят повече, може би заради увереността, с която отпиваха от виното си на семейните събирания. Изненадата за всеки случай била голяма и била само първият от поредицата шамари в лицето на сънародниците ми от западните брегове на Европа. Цивилизациите преживяват възход и след това се спускат стремглаво по стръмнината на големите си очаквания и големите си постижения. Нищо по-естествено от това. По отношение на природата е същото, но хората така са навикнали да се мислят за нейни господари, че резултатите от подобни сривове не просто ги изненадват – хвърлят ги в дълбок личен и обществен смут. Убиват ги.

Някъде във времето на тази поредица от събития в Бискайския залив и в Европа, а всъщност и в голяма част от света, съм се родил аз – издънка на род, ловил октоподи достатъчно дълго, за да са се просмукали с миризмата им всичките членове на тази обедняла династия.

Семейната легенда разказва, че далечен мой прадядо, живял малко преди Френската революция, бил прост, макар и главен градинар, в имението на местни, вероятно дребни феодали, които рязко загубили привилегиите си, и следователно дядо ми загубил обичаната от него градина, за която се грижел всеотдайно и от която, като гръм от ясно небе, бил принуден да лиши всичките си деца – деца на слуга, но добре гледани и добре възпитани, в дух на уважение на първо място към властта, без която животът би бил невъзможен, но и към властта на природата, съвсем нетипично за онова време, струва ми се.

Казват, че дядо ми опитал с молби и обещания да склони новия феодал да му осигури привилегията, представете си, да продължи да подкастря редовно живите плетове, опасващи имението, да отрязва есенес най-хубавите зелки и да запазва няколко за семейната кухня, да се разхожда в ранните утрини сред потъналите в омара пътеки на билковите градини, и, може би на първо място, да съзерцава продължително нацъфтелите гроздове на вистериите, докато многобройното му, възпитано и гладно потомство, се събужда от сън и вкупом се втурва към масата. Всичко рязко приключило и внезапно дядо ми бил лишен от значителна част от щастието си. Напълно съпричастен съм с драмата на онзи първи Октиняк.

Разбира се, подочувал съм някои любопитни подробности в детството си, доверително прошепнати между майка ми и нейните приятелки в мързеливите следобеди на моравата, когато всички са уморени от неспирните дребни клюки. Нещата, за които никой никога не говори директно, докато всяка възможна тема за разговор дотегне на компанията дотолкова, че майка ми да се реши да извади старите козове от семейния сандък, с които недотам умело да съживи разговора. Трябва да е била поне толкова отчаяна, колкота съм аз сега – в стаята си в малък мотел, на новата граница между Испания и Франция, в сърцето на един различен, плашещо нов Дордон.

Ала как стигнах до тук – не мога да си обясня, може би затова все ме тегли към началото на историята. Към октоподите.

Далечният ми прадядо Октиняк се дотътрил до Бордо, беден, отчаян, че е зарязал растенията и удобствата си, потиснат заради поредицата от злощастия – по пътя умряло едно от децата, както често се случвало в края на XVIII век. Търсил работа в продължение на седмици и все по-често се заседявал в местната кръчма, по-скоро гладен, отколкото жаден, но едното лесно може да замени другото. Докато топял устни в питието си и се ослушвал внимателно, въпреки отчаянието си, или може би тъкмо заради него, подочул за успешния лов на октоподи, които по онова време с положителност са били в изобилие, същото изобилие, възвестило в детството ми началото на края.

Допускам, че този прадядо се е прибрал у дома, – в страноприемницата, където го очаквал гладът – окрилен от новата възможност, която по пътя му помогнала да зачене новото си име. Би могло да се каже, че съм създаден от пиянския изблик на човек, умрял в морето, защото на следващата сутрин той преборил главоболието си и с чутовна решимост се добрал до най-близкото рибарско селище, където се цанил да лови октоподи за трапезата на местното величество. Въображението ми, уви, е бедно да измисли име на това величество. Взели го, така правят с пияните и с лудите.

Денят бил обещаващ за лов на октоподи, морето било спокойно, а появата на жената с оскъдната дреха от водорасли, по която предишната вечер пияните моряци въздишали над чашите си, била очаквана с ведър ентусиазъм от всички на лодката. Нещата обаче се объркали в един миг и появата на митичната жена била отложена завинаги заради появата на смъртта, не така митична и значително по-непреклонна. Морето изглежда е било много по-отчаяно от прадядо ми, или много по-милостиво, понеже го прибрало при себе си без преговори.

Колкото до прабаба ми, изглежда майка ми, жадна за приключения и разкази за борбени жени, предпочиташе да мисли, че Жермен Октиняк също се е опитала да лови риба и октоподи, и разбира се, е постигнала изключителен успех в това поприще. Смятам, че е било малко вероятно и дори невъзможно мъжагите в рибарското селище да са я допуснали до лодките си без прозирната дреха от водорасли. Октоподите ги чакали в морето и според мен тя се е прибрала при гладните си деца в стаята в страноприемницата, по чудо спасена от изнасилване, но доста обезсърчена от перспективата да изгонят нея и всичките ѝ деца съвсем скоро. Иска ми се да мога да си представя широките изхабени поли на роклята ѝ, които вероятно е хванала с ръце, газейки из пясъка и калта, струва ми се, че дочувам крайбрежния вятър, бушувал в и без това разбърканата ѝ коса, който допълнително разбърквал мислите в главата ѝ и ѝ нашепвал възможността да се самоубие веднага. Майка ми не би се съгласила, ако беше жива, но от нейната собствена смърт минаха достатъчно години, за да се съобразявам с пиянските ѝ наивни опити да украси семейната легенда.

Смятам, че много скоро след смъртта на дядо ми собственикът на страноприемницата е потърсил парите си и като не ги е получил, нахлул е грубо в стаята, за да вземе онова, което му принадлежи. Отчаянието и красотата на баба ми вероятно са причината за второто ми зачеване, смятам, че той непременно е пожелал да я спаси. Това проклето рицарство е все още в кръвта на рода ми, в моята кръв. Така баба ми станала негова жена. Името Октиняк се запазило по изключителна случайност, защото този ханджия взел, че умрял една година след сватбата и младата съпруга внезапно станала ханджийка, с цялата проклета отговорност, която посрещнала със завидно хладнокръвие. Оказало се, че търговските работи били в кръвта ѝ, без усилие се разпореждала с всичко, а усетът ѝ за храна, който и аз съм наследил, превърнал страноприемницата в предпочитано място за пътниците, достигащи до Бордо, както и за онези, тръгващи навътре към сушата, най-вече към Париж. Слуховете навеждат на мисълта, че октоподите, приготвени от нея, били повече от превъзходни. Дотолкова превъзходни, въобразявам си шедро по примера на майка ми, че дори Робеспиер бил опитал от тях, и си представям в най-дребни подробности как е извикал вкуса на жилавите им крайници мигове преди гилотината да съкрати тялото му и историята на Плас де ла Конкорд.

Страноприемницата на баба Жермен Октиняк не процъфтяла, уви, вкусът на октоподите бил низвергнат за кратко, а и като цяло обстоятелствата коренно се изменили, за да се изменят още няколко пъти до времето на смъртта ѝ, за която семейните легенди не казват достатъчно по разбираеми причини. Но семето било хвърлено в морето, така да се каже, и пуснало корен и плод там, защото единият от синовете ѝ, вероятно най-несретният, и затова и най-смел, се качил на лодките още докато била жива и потомството му не излязло оттам до смъртта на баща ми, който в средата на XX век напълно успял да се възползва от избуялия по време на неговата младост интерес по морската храна. Туристи надали е имало, ала е имало поръчки, така че предприятието създало поточна линия и започнало да маринова и бланшира хиляди и хиляди морски същества, които всеки ден се озовавали вцепенени от смъртен ужас на просмуканите с влага подове на лодките, впримчени в яката хватка на рибарските мрежи, а сетне проснати естетично в блюдата на лакомите французи, а по-късно и чужденци, стичащи се към Франция от всяко ъгълче на всеки континент по земята. Втората световна война за известно време отложила големите планове на баща ми, но това отлагане, както той хазартно предположил, го изстреляло на върха по-късно, за известно време, разбира се. Всичко е временно.

Роден в късните му години и все още невръстен, когато описваното от мен приключи, днес само мога да предполагам колко много грешки е допуснал той по онова време. Историята е повече от трагична, защото един следобед, докато слушах поредната версия на събитията, разказана от безгрижната ми майка на нейните приятелки, изпъстрена, разбира се, от прошушнати реплики за срива на пазара, телефонът в предния салон на морската ни вила звънна. Помня следобеда, защото майка ми припадна, а приятелките ѝ се заеха да ѝ веят с последните броеве на Vanity Fair и да звънят на спешна помощ по ъгловатите си луксозни мобифони. Линейката дойде бързо, естествено, по онова време сме били кралете на октоподите, пипалоподобните Октиняк, готови за нова рецепта, за ново завоевание на пазара на морската храна. Но не и готови за провал.

Аз, Франсоа Октиняк, възпитан в безгрижие и в безпогрешен вкус към месото от октопод още от люлката, единственото дете от мъжки пол, което успяло да се пръкне, бях запокитен на дъното на събитията, което в никакъв случай не бива да бъркаме с дъното на рибарската лодка, приютила смелия син на митичната ми баба Жермен. Все още не. Поне докато не се добера до Намиб, за да потърся съществото, подобно на октопод, което е завлядало съзнанието ми до лудост.

Но, позволете ми да продължа. Неизвестно за мен време след смъртта на баща ми, се озовах в Музея на Октопода, недалеч от дюната на Пилат, когато популациите на тези същества бяха все още в пика си, а учителките ми в началното училище, което посещавах, разпалено ми обясняваха колко интелигентни и дружелюбни са тези същества. Безподобно глупави, тези елегантни, късо подстригани жени с дълги нокти, с които чоплеха хляба си на общия обяд в столовата към музея, докато клюкарстваха за живота и привичките на поредната филмова звезда, са останали в съзнанието ми като още един болезнен спомен от онова време.

Октоподите помня смътно, незнайно защо никога не успях да харесам живите пихтиести тела на тези същества, твърде бързи бяха за мен движенията им в призрачните води на аквариумите, твърде аморфни формите им и твърде позната миризмата им, която съм усещал по тялото на баща си от първата ни прегръдка, та до петата ми година, когато той все повече беше само миризма, понякога появаваща се около мен, но достатъчно добре позната, че да ме отврати завинаги от морския живот.

Какво би могъл да прави със себе си един пообеднял наследник на октоподите в свят, където октоподи няма, в свят, който препуска към своето пропадане?