Михаил Стоянов
моето село се казва мало конаре. разположено е между пазарджик и пловдив.
в това село няма нищо исторически атрактивно. няма паднали герои, никой
не се е раждал там, или поне никой знаменит от калибъра на яворов, ботев
или майкъл джордан. иначе и там са се раждали – а и продължават да се
раждат – много хора. както и да е.
около селото има бостани с дини. ниви, полета със стотици хиляди
слънчогледи. оранжерии и градини с най-вкусните домати на света. с биволско
сърце.
градушката е най-големият враг на моето село и на района около него.
градушката винаги ме е впечатлявала като природен феномен. още от малък,
докато прекарвах летата на село, падаше поне по една градушка.
интересен факт. в това село се научих да карам колело. всичките ми
приятелчета от улицата знаеха да карат и за да не остана по-назад от тях,
тичах. тичах, бутах, стисках с ръцете кормилото на колелото си след
приятелчетата си.
както и да е.
заради всички онези дини, домати, слънчогледи, ниви и изобщо заради цялото
земеделие в моето село и наоколо градушката е враг номер едно. такава
борба има между хората от селото с това явление, че съществува
изпълнителна агенция борба с градушките.
само на мен ли ми е смешно? как така има агенция, която се бори с природна
стихия?!
тази борба е най-митичното нещо. моето село може да не е родило майкъл
джордан, но е родило митове. апокрифни сюжети за войната между човеците
и градушките. вечната битка между човека и боговете… може би това е имал
предвид шекспир, когато е казал, че човекът е здраво стъпил в калта, но с
надигнат към небето поглед.
всяко лято бях удивен от тътена в небето. тътен и гръм на светкавици, но
и тътен от взрив на ракети, изстреляни, за да пръснат леда в облаците.
в българия има няколко ракетни площадки и всички те са разположени в
райони със слънчогледови ниви, бостани с дини, парцели с домати – здраво
стъпили в калта с поглед към небето.
веднъж започна да вали. валеше си нормално – дъжд като дъжд. нищо
необичайно, докато не чух свистене на ракети в небето. казах си: край.
започва се. едва научил се да карам колело, аз тръгнах устремено към
свистенето с надеждата, че ще стигна до оръдието.
дъждът се засилваше все повече и повече, а аз карах ли, карах, докато
асфалтът не свърши.
продължих по пръстта, която се беше превърнала в кал, по звука от
изстрелването и избухването в небето.
взривовете не ставаха по-ясни. колкото и стремглаво да карах към тях, все
не се доближавах, докато не се оказах насред празно поле, уморен от
въртенето на педалите, от постоянното затъване на гумите в почвата.
наоколо нямаше никого. моята фигура и колелото бяха единствените по-
високи неща от тръстиките, в които бях нагазил.
проливният дъжд ме притискаше все повече, дрехите ми тежаха колкото
колелото, гумите бяха затънали до спиците, краката ми се заклещваха в
земята.
спрях. погледнах нагоре. тътен, гръм и свистене. звукът на ракетите беше
толкова далечен, колкото когато го долових, преди да тръгна. единствените
гърмежи, които се чуваха, бяха на светкавиците.
светкавица.
едно, две, три, четири… гръм.
добре, на четири километра от мен.
светкавица.
едно, две, три… гръм.
три километра.
усетих нещо в стомаха си, допика ми се, което би могло да е по вина на
прогизналите от дъжда панталони.
тичах през полето, бутах с ръце кормилото. тичах, докато краката ми
престанаха да затъват в земята. стигнах пръстта. качих се на колелото и
започнах да въртя педалите както никога досега. бързах и карах на зигзаг,
уверен, че така няма да ме улучи някой небесен гръм. тътен, гръм и
свистене… свистене, което идваше и от учестеното ми дишане.
и до днес често гледам към небето. някои хора обичат да снимат залези,
други – цветя, аз обожавам да гледам бурно небе. снимам светкавици,
опитвам се да уловя електрическия заряд на небето, който също се движи на
зигзаг, докато не удари земята.
смело сърце, ако беше български филм, щеше да се казва биволско сърце.