След това начално изречение се появява кинематографично изработена картина на пет жени в различна възраст, вървящи през природа, която правдиво е описана едновременно като враждебна и помилваща. Тук ярко заблестява Африка, в образа на окапито, описано от първите европейски изследователи на този континент като измислено създание, подобно на еднорога. Няколко абзаца след споменаването на окапито, то вече е преминало отвъд това описание – застинало, попаднало в музей по естествена история в Щатите – магията е развалена, ключът към повествованието е хвърлен и читателят е по дирите му. Еднорогът, както първата разказвачка, майката Орлиана, го нарича по примера от историческите текстове, ни въвежда със стъклените си изкуствени очи в света на Африка, в глава, която по хронологията на събитията е последна – тоест дългият почти 600 страници роман на Кингсолвър е рамкиран от гласа на Орлиана Прайс, говореща последна и като за пръв и последен път.

Вече споменах, че бащата Нейтън Прайс няма свой глас. Той е разказан от съпругата си и дъщерите си – тъкмо тук романът се измъква от определението роман от XIX век. Не защото тогава не е имало текстове с разказвачи от женски пол, а защото разказвачите от женски пол в „Евангелие на отровното дърво“ вече имат различно светоусещане, което далеч надхвърля въпросното столетие. И това е нормално, историята започва през 1959 г. и завършва почти в края на XX век. От гледна точка на романовата достоверност Кингсолвър си е свършила работата повече от добре – женските персонажи говорят правдиво през цялото си развитие в тези почти 50 години, с едно съвсем дребно изключение, което лично за мен е дразнещо – гласът на Рейчъл, най-голямата дъщеря, е амплифициран до гротеска, може би подходящ във вулгарността си за нашето съвремие, удобно наместен в ролята на глас-антагонист, който да поеме в своя, съвсем различна посока, съзвучна с част от развитието на Африка във и извън романовия свят.

Различните пластове на романа започват да се подреждат още от момента на първоначалния културен шок. Семейството пристига в една Африка, която никога не е можело да си представи. Въпреки че в началото на романа бащата Нейтън Прайс предупреждава дъщерите си за промените, които битието им ще претърпи, техните гласове не спират да настояват, че наблизо край село Киланга трябва да има магазин, от който да си купят смес за торта, или копчета, или каквото и да е друго. Напротив – местните ги посрещат с ястие от коза – най-доброто, което имат. Логиката на преживения културен шок е да облагодетелства една от двете замесени култури, така смятам аз. Барбара Кингсолвър върви по ръба на това осъществяване, в полза на местната култура, или генерално казано, в полза на колонизираната култура. Носител на този пласт е близначката Леа, която в края на романа се оказва омъжена за Африка, буквално, и за всичките ѝ политически, икономически и екологични проблеми.

Полифонията и интертекстуалността не спират дотук – другата близначка, Ейда, постепенно и изненадващо за читателя се заявява като ултимативен образ-носител на разума, на рациото. В хода на романа, в хода на живота в Африка, двете близначки, свързани вътреутробно, поемат по различни пътища. Леа, по-голямата, по-силната, по-можещата, много по-свързана с бащата, всъщност най-свързана с бащата, поема по емоционалния път на бунта и става майка на африкански деца. През голяма част от повествованието четем гласа на Ейда сякаш задочно – описана като почти няма, представена като хрома, като вторична, като грешка на природата дори.

Тъкмо нейното рацио е настояване за друго четене на Африка – тя преживява аналитично и осъзнато възправяне към живота. Връщайки се в Щатите след драматично спасяване, тя успява да пребори недъга си с бавно и осъзнато преначертаване на логическите връзки в човешкия мозък. Бих казала дори, че успява да пребори не само недъга си, но и предразсъдъците за себе си и възможностите си. Тъкмо тя ни съобщава, че винаги има и още зад повърхностните първи впечатления, както и че промяната е повече от възможна. Освен образа на учения, на лекаря, Ейда носи в себе си и поетическото начало, събирайки отново света на науката със света на поезията чрез постоянното позоваване на Емили Дикинсън в своите откъси от романа. Тук, признавам, Барбара Кингсолвър е романтична, но симпатично романтична, поставяйки напредъка в полето на рациото, по просвещенски маниер, без да изпуска големия разказ за колонизирането на Африка от онази Европа, в която дивакът на всяка цена е благороден, но все пак има какво да вземем от него. И така Ейда, която не говори и влачи единия си крак, цитирайки „мълчаливо“ Емили Дикинсън с препратки на обърнат словоред към местния език, се превръща в хладната носителка на осъзната промяна и най-условно казано градивен прогрес, за която всичко има обяснение, най-вече несвършващото и до днес колонизиране на африканския континент.

От нейния разказ научаваме ключа към заглавието на романа – своеобразна и обяснима грешка в речта на вдъхновения и провален мисионер Нейтън Прайс. На местния киконго диалект „Тата Иисус е бенгала!“ означава, че Иисус е отровно дърво, а вярното произношение, вероятно фонетично малко по-различна версия, е: „Тата Иисус е бангала“ – „Иисус е святост и благост“ - разлика, която фанатично посветеният ум на „наградения“ баща не може да схване. Или дори не иска.

Всеки детайл в поведението на новодомците мисионери има значение за местните – те четат различно, включително що се касае до избора на съпруга и до племенните проклятия. Те са различни, но в различността си и в сложността на живенеето си се оказват норма, доведена до разруха под въздействието на историческите обстоятелства. Норма, която американските героини на романа тълкуват и преживяват поотделно, а събрани, тези различни тълкувания изграждат карта от исторически и културно наложили се схващания за Африка.

Докато се изясняват характерите, се уплътняват и конфликтите в романа – този между женско и мъжко е очакван, защото разказите, казах вече, са женски. Феминистката линия върви, на места гладко, а другаде – обострено, на места приемаща мъжкия авторитет, а другаде – отхвърляща го сурово и ожесточено. Психоаналитичен портрет на героините би свършил работа, но ако кажа, че фокусът на романа са двете близначки Леа и Ейда, няма да сгреша. Както вече отбелязах, голямата дъщеря, Рейчъл, е антагонист, краен контрапункт на каквито и да е идеали, не само идеалите за една различна Африка – жена, която може да бъде навсякъде, да оцелее навсякъде, продажна, възможна, евтина, търсеща подсигуряване на всяка цена. В другата крайност на този образ е най-малкото момиче – Рут Мей, чиято смърт пронизва цялата тъкан на повествованието и функционира като истинско романово събитие и като образ на ултимативната материалност на културно-природния шок – момичето умира от ухапване от змия, поставена там от племенния вожд на село Киланга като успешен опит да бъде подкопан крехкият авторитет на Нейтън Прайс сред местните.

Тук се намесва природата и нейното търсено или още по-работещо за сюжета – нетърсено влияние върху новодошлите. В реалния свят природата на Африка сама по себе си е все още изпитание за всеки новодошъл, повече от половин век след началните събития в романа. В романовия свят природата е дълбоко и неразрушимо свързана с носителите на културата в село Киланга – местните митологически вярвания се изправят като стена пред мисионерските пориви на Нейтън Прайс, а само и единствено неговите съпруга и дъщери виждат дълбоката му неготовност да се справи с новата реалност край себе си.

Романът не ни предлага безкрайни възможности за своето четене, да, можем и да го мислим като текст от традицията на XIX век, текст, който стриктно и с реалистичен маниер настоява на своето послание. Само че ако започнем да четем внимателно природните описания, ще си дадем сметка, че романтическото схващане на XIX век по отношение на природата тук напълно се е разпаднало. В женските гласове на повествованието прозира хладно, хладнокръвно дори, и разбиращо отношение към природата, което няма нищо общо с представите за нея, наложени през XIX век. У Орлиана, у Леа и у Ейда вече личи разбирането за край на природата, с каквото XIX век по-скоро не е разполагал, или ако е – то е било далеч по-интуитивно, отколкото в „Евангелие на отровното дърво“.

Политически погледнато, откъм западната перспектива за надмощието на белия човек, романът не прави революция, но внимателно работи с всички тези пластове, за които споменах – объркването на природа и култура, схващането за природата като женска, следователно подходяща за упражяване на надмощие, схващането за Африка като женска, подвластна на външни влияния и дори очакваща ги. Въпросът за неразбраната другост тук е изпълнен класически и във всичките си аспекти. Но има и още какво да допълня за Барбара Кингсолвър като автор и като човек, този път в термините на еволюцията.

В „Идеята за проза“ Джорджо Агамбен съобщава под линия значението на versura за древните римляни – цитирам – „мястото и момента, в който, след като плугът достигне края на браздата, трябва да се обърне, глаголът vertere означава “въртя, обръщам”, оттук и етимологията на „стих“ (versus), което има и преносно значение на „орна бразда“. Този цитат води текста ми в две посоки, които напълно осъзнавам като отделени днес, по множество причини, но в същото време настоявам, че трябва спешно да се слеят, за да запази човечеството своя „естествен“, бих казала „трезв“ поглед към възможното си бъдеще. Вероятно тъкмо тук рецензията ще спре да функционира само като рецензия, нещо, което приемам по-скоро за положително нейно качество.

Сливания, подобни на схващането на римляните, можем да потърсим в биографията на Барбара Кинсолвър, а текстовият плод от това е книгата ѝ Animal, Vegetable, Miracle – документален разказ за това как едно семейство в Щатите се изхранва с локална и лично произведена храна за една година. Книгата е от 2007 г. и е прекрасен пример как един действащ писател може да бъде значително ангажиран в това да се храни, избирайки внимателно и в полза на локални производители. Или, казано по-грубо, как един писател успява да съчетае фикцията и агрикултурата, по примера на древните римляни. Подобни тенденции се развиват в България по-мащабно едва напоследък, може би повлияни и от общоевропейските селскостопански политики, но като цяло – като малки локални актове на независимост. Как българското литературно общество мисли тези процеси и мисли ли изобщо за тях, не смея да твърдя с категоричност, но очаквах с нетърпение да кажа, че Барбара Кингсолвър настоява на негласното и понякога неогласено разбиране, че литературата следва живота, а после животът следва литературата, а и двете изискват силен дух първо, а сетне в здраво тяло, което е готово да зарови пръсти в пръстта, простете тази естествена тавтология, която нарича нещата с истинските им имена. Аз настоявам, че това е единствено правилният подход, и към литературата, и към реалността, била тя кална или грозна.

Една от най-важните за мен сцени в романа „Евангелие на отровното дърво“ е когато дълбоко убеденият в правотата си Нейтън Прайс се заема да сади градина в Африка, без изобщо да има понятие какво ще му коства това. Разчертава лехи, посява семена, донесени от Щатите, и пренебрегва напътствията на местните, категорично сигурен, че те са глупави и незапознати с природата същества. Нейтън Прайс се сблъсква с потоци кал, из които плуват американските му семена.

Грешката му става ясна много бързо, за да прерасне в по-голямата, дори политически оцветена грешка, разрастваща се в хода на романа до необратима фаталност, костваща съдби и отношения. Грешка, която показва за пореден път, че империалистическото мислене и схващане, както Леополд II вече нагледно е показал, е пагубно. В малък мащаб дъждовете над Белгийско Конго разрушават насажденията на Нейтън Прайс, в голям мащаб разрушенията са много по-дългосрочни, необратими дори.

Уикипедия казва, че днес Демократична република Конго притежава огромен природен и икономически ресурс, към който, казвам аз, не са спирали да насочват поглед и усилия различни по характер и могъщество сили. Да се чуди човек как там е останал ресурс след безогледните „любовни“ похождения на крал Леополд II, предизвикал смъртта на между два и петнайсет милиона души, по различни оценки, според източници в мрежата. Но ресурс е останал и гладът за него тепърва ще ожесточава множество властови игри.

Сбъркал ли е крал Леополд II и сбъркал ли е Нейтън Прайс, са два, днес вече съизмерими въпроса, и величината на грешките не могат да ги извинят. Дъщерите на Нейтън Прайс не извиняват „покръстителския поход“ на баща си (който впрочем отказва да разбере, че децата от село Киланга нямат да влязат за кръщение в реката заради очакващите ги там крокодили). Мисионерът, романът не пропуска да отбележи, умира като просещ храна Иисус от последните дни, скитащ из разкъсваната от военни конфликти страна след убийството на своя демократично избран лидер Патрис Лумумба, убийство, казват, извършено от ЦРУ, за да поставят Щатите угоден за тях лидер на Конго. Така се и случва, но историческите ми познания за този край на света не са достатъчни, за да отговоря категорично за добро или за лошо е това. Тук отговаря Леа Прайс, чийто съпруг попада в затвора, докато семейството живее на ръба на оцеляването с отглежданата от нея храна в едно градско гето, в което голяма част от местните нямат дори бегъл спомен за това какво е природа и как се отглежда чиста храна. Не мога да устоя на изкушението да кажа, че значителна част от българското градско население днес живее отвъд ръба на това познание.

Затова нека се върнем на покръстителския поход на Барбара Кингсолвър. Не са много писателите, не само американски, които успяват да работят на още едно поле, най-буквално казано, и да настояват с живота си, че реална промяна е възможна. В тази връзка – сещам се за един-единствен български хуманитарист, който застъпено сади градина в духа на древните римляни. Никога не бих си позволила да го назова, защото знам колко страни от публичността, чисто и просто съобщавам факт в подкрепа на тезата си. Той стига до края на браздата, и се връща обратно, смятайки това за най-естественото нещо на света. Двете полета спокойно и добре седят едно до друго, и няма нищо страшно в това да ги съчетаем, казва Барбара Кингсолвър и с литературата, и с документалистиката си. Дали на български ще излезе първо документалната ѝ книга „Животно, растение, чудо“, или някой следващ роман, не мога да предвидя, а най-хубаво би било да се случат и двете, за да се опитаме, поне да се опитаме да затворим драматичната вече бездна между пръстта и духа.

Тази бездна не се е настанила от вчера, тя пронизва цялата история на българската литература, колебаеща се между модерното градско и пасторалното селско, литература, която днес е вглъбена в желанието си да се продаде навън, разбираем стремеж, дума да няма, ала големият въпрос е дали разбираме каква е цената на това и как може да се окаже, че създаваме фалшиви културни ценности, дълбаещи безспир в една травматизирана локалност, която все още има шанса да се погледне внимателно и да спре да се самозаблуждава, че разрешението на проблемите ще дойде отвън.

Сляпа за разрухата, която витае над географските ширини на България, сервираща кафета и национални травми с еднакъв успех и желание, без да се осмели да погледне над общата картина на света, която недвусмислено говори за хранителна криза в близките десетилетия, за настъпващата сила на корпорациите, които ни казват, че сме ултрамодерни и можем да вдигнем високи сгради в големите градове, а малките сгради в малките градове следва да продължат да се рушат необитавани и неосмислени от живот, създаване, производство, българската литература е изпаднала до удобен нарцисизъм. И не, не говоря за културна революция, не бих си го и помислила, става дума само за културна еволюция. Историческите примери казват, че революциите вечно са употребени от други. Еволюциите не. Тъкмо те извеждат от мрака на сърцето. Те създават и големите романи, каквито копнеем да четем.