“На ръба на света” е последният засега роман на Томас Пинчън. На моменти се чете и като последния му изобщо: едновременно обяснение в любов към един град вселена и прощално писмо до свят, забравил езика на иронията от страх за сигурността си. Реалността е все така илюзия, а нейните строители – по пинчънски безбройни. Всяко място, дори най-съкровеното, се оказва с двойник. Карта и география отиват в “Речника на празните думи”, където отдавна фигурират истина, справедливост, морал. (Бел. прев.)

Томас Пинчън

из “На ръба на света”

 

Превод от английски език: Владимир Полеганов

 

Максин не се има за особено плаха, отивала е на благотворителни вечери с неподходящите аксесоари, карала е наети коли отвъд Океана с чуждоземни механизми за превключване на скоростите, излизала е победител от сблъсъци със събирачи на дългове, търговци на оръжие и тотално побъркани републиканци без капка телесни или духовни колебания.

Но сега, докато прекрачва прага, чува интересния въпрос в главата си: Максин, съвсем ли изтрещя? Хората от векове се опитват да накарат момичетата да слушат, като им разказват приказки за замъка на Синята брада, а ето я нея тук, напълно глуха за мъдрите им съвети. Някъде по-навътре се намира едно тайно пространство, за което никой не знае и което никой не може да обясни, беда, за попадане в каквато я бяха изхвърлили от гилдията и която някой ден ще й коства живота. На горния свят е слънчев летен обед с птички под стрехите, оси сред цветята и ухание на бор във въздуха. Тук долу е студено, промишлен студ, проникнал в цялото й тяло. И не само, че Айс не иска тя да бъде тук. Тя знае, без да знае точно защо, че за нищо на света не е трябвало да прекрачва през тази врата.

Вижда дълъг коридор – чист, неприветлив, линейно осветление на големи интервали, сенки там, където не им е мястото, който води, освен ако някак не е объркала посоката, към изоставената въздушна база с голямата радарна антена. Каквото и да се намира в другия край тук долу, отвъд оградата горе, достъпът на Гейбриъл Айс до него е достатъчно важен, че да бъде защитен с електронен код, а това го прави нещо повече от просто невинното хоби на някой богаташ.

Тя пристъпва внимателно, а в главата й присветва броячът на нарушителя. Някои от вратите в коридора са затворени и заключени, някои са отворени, стаите, към които водят, са празни по един спокоен и неестествено спретнат начин, все едно лошото минало може някак да бъде стабилизирано и съхранено за десетилетия напред. Освен, разбира се, ако това не е просто защитено офисно пространство, физическа версия на тъмните архиви в hashslingrz, които Ерик проучва в последно време. Мирише на белина, на току-що дезинфектирано. Бетонна настилка, улеи, които водят до отводнителни канали, разположени на по-ниско. Отгоре: стоманени греди с инсталации по тях, за чието предназначение изобщо не й се мисли. Няма мебели, с изключение на маси за офис и сгъваеми столове от пластмаса. Виждат се 220-волтови контакти, но не и големи електроуреди.

Да не би цялото това количество спрей за коса да е превърнало главата й в антена? От известно време чува шепот, който сега разпознава като някакъв радио трафик... оглежда се за тонколонки, не вижда никакви, но ефирът се пълни все повече и повече с цифри и фонетични букви на НАТО, сред които Whiskey, Tango и Foxtrot, студени гласове, изкривени от радио смущения, преплитане на разговори, изблици слънчев шум... от време на време някоя фраза на английски, която тя все не може да чуе ясно.

Озовава се пред стълбище, което води още по-надълбоко в челната морена. Докъдето очите й не стигат. Координатите й на мига се променят с деветдесет градуса и тя вече не може да прецени дали гледа незнайно колко нива надолу, или незнайно колко далече напред в друг коридор. Това трае само един удар на сърцето, но нужно ли е повече? Тя си представя как тук долу е реализирана нечия идея за спасение от Студената война, внимателно ситуирана в точно този американски задънен край, водена от вяра в бруталните дълбини, от изпълнена с молитви увереност, че само малцина благословени ще оцелеят, ще преодолеят края на света и превъзмогнат прегръдката на Бездната...

Мамка му, какво е това... на площадката долу нещо стои неподвижно, трепти, гледа право към нея... трудно е да се прецени в тази светлина, но тя се надява, че просто халюцинира, че вижда нещо живо, но твърде малко, за да е охранител... или животно пазач... не... дете? Нещо в работна униформа с детски размер се движи към нея с внимателна и смъртоносна изящност, носи се все едно с помощта на криле, а очите му се виждат – твърде ясно видими са в здрача, твърде бледи, почти бели...

Броячът в главата й започва да пиука силно, настойчиво. Не й се струва добра идея да посегне към Беретата точно сега.

– Хайде, еър-джордaни мои, вие сте наред!

Тя се обръща и хуква обратно по коридора, обратно през вратата, която не трябваше да отваря, обратно през избата, за да намери Ранди, който пък търси нея.

– Добре ли си?

Зависи какво разбираш под добре.

– Това “Восне-Романе” тук, мисля, че е...

– Аха, няма значение, взимай го и да бягаме.

Ранди демонстрира прекалено неизискано поведение за крадец на вино. Втурват се в пикапа и потеглят по пътя, по който са дошли. Радни не обелва и дума, докато не стигат фара, все едно и той е видял нещо в имението на Айс.

– Слушай, отскачаш ли понякога до Йонкърс изобщо? Семейството на жена ми е там и понякога ходя на стрелба на едно малко дамско стрелбище, казва се “Sensibility”…

– “Мъжете са винаги добре дошли”, разбира се, знам го, даже съм член.

– Значи може да се засечем там някой път?

– Нямам търпение, Ранди.

– Да не си забравиш бургундското.

– Ъъ... по-рано спомена нещо за карма, по-добре да го оставя тук, вземай го.

* * *

Тази нощ й се присънва добре познатият от други нейни сънища Манхатън-който-не-е-точно-Манхатън, където, ако вървиш дълго време по което и да е авеню, познатата решетка от улици започва да се разпада, разклаща се и се смесва с пътни артерии от покрайнините и това трае до момента, в който тя стига до мол, проектиран специално да изглежда като резултат от ужасна битка от Третия свят – всичко е опожарено и съсипано, обезлюдени колиби и основи на изпепелени сгради са разположени в естествен амфитеатър, така че две или повече нива с магазини са осеяли един сравнително стръмен склон, всичко е в тъжно ръждиво и сепия и въпреки това във внимателно разтърсените кафенета седят юпита на по чаша освежаващ чай, поръчват си юпи сандвичи, натъпкани с рукола и козе сирене и се държат все едно са в Удбъри Комън или Парамус. Тя има среща с Хайди тук, но внезапно се озовава по средата на път през гората през нощта. Надушва пушек, в който има някакъв силно токсичен елемент, пластмаса, съставки от лаборатория за дрога, кой знае какво? Тя тръгва по един завой по пътеката и вижда къщата от касетката с Вип Епърдю, която гори – черен дим на възли и спирали, разкъсван от киселинно-оранжеви пламъци, пълзи нагоре, за да се слее с беззвездното небе. Никакви съседи не са наизлезли, за да гледат. Никакви сирени не се чуват от все по-близо и по-близо. Никой не отива да потуши огъня или да спаси този, който е вътре, а това не е Вип, ами някак си Лестър Трейпс. Максин не може да помръдне в съдраната светлина, мисли за възможностите и отговорностите си. Пламъците са безжалостни, неумолими, горещината не позволява на никой да се приближи. Дори от разстоянието, от което е, Максин усеща как кислородът й свършва. Защо Лестър? Събужда се с чувството за неотложност, с усещането, че трябва да направи нещо, но не знае какво.

Денят както винаги се стоварва върху нея. Не след дълго е затънала до уши в данъчни измамници, алчни кариеристчета, мечтаещи за голям удар, таблици, които не й говорят нищо. Някъде по обедно време Хайди подава глава в офиса й.

– А, точно поп-културният мозък, който ми трябва.

Отиват за по една бърза салата до гастронома зад ъгъла.

– Хайди, разкажи ми отново за Проекта “Монтаук”.

– За него се говори от осемдесетте някъде, вече е част от американския народен език. Догодина отварят старата въздушна база за туристи. Някои компании вече са пуснали туристически автобуси.

– Моля?

– Просто още едно проявление на принципа “Всичко завършва като мюзикъл за Бродуей”.

– Значи никой вече не взема Проекта “Монтаук” насериозно, това ли казваш?

Драматична въздишка.

– Макси, сериозната ми Макси, юридически пунктуална както винаги.  Градски легенди като тази имат притегателна сила, събират парченца странност отвсякъде и след време никой не може да се замисли за тях и да им повярва, защото всичко е твърде неструктурирано. Но това не значи, че ще спрем да се оглеждаме за по-любопитните фрагменти, без разбира се да потъваме в цялото, тъй като сме прекалено готини за да го правим, и едва ли някога ще намерим ясно доказателство, че част от нещото не е истина. Тръгнем ли по пътя на “за” и “против”, бързо регресираме до спорове в Интернет, флеймване, тролване, до нишки, които водят единствено по-навътре в лабиринта.

Нито пък, мисли си Максин, туристически значи задължително пречистен. Тя познава хора, които отиват в Полша през лятото, защото са си купили туристически пакет с посещения на всички нацистки лагери на смъртта. В автобуса получават бонус – полски откачалки. А в Монтаук търсачите на забавления може и да плъзнат навсякъде, но нещото, което е под мързеливите им крака, нещото, до което води тунелът на Айс, ще продължи да съществува.

– Това ако няма да го ядеш...

– Плюскай, Хайди, плюскай. Оказа се, че не съм гладна.