Фотография: Тодор Петров

Спряха тока. Беше тъмно. Имах нещо като газова лампа. Поръчах я преди време, когато заподозрях, че този момент ще настъпи. Добрах се до нея и я запалих. Нейната немощна светлина едва мъждукаше в тъмното. Къщата ми бе самотна и студена, но поне ми бе приятелка. Само дето сега ми се сърдеше. Все едно аз ѝ бях виновен, че нямаше ток, докато тя желае в нея отново да грее светлината на електрическите крушки. Лампата едва осветяваше листовете от тефтера, върху който продължих да пиша. Очите ми започваха да се напрягат и аз усещах паренето в тях. Сякаш очните ми ябълки изсъхваха и скоро щяха да се превърнат в малки стафиди. Тази мисъл ме ужаси. Реших да метна тефтера и да затворя клепачи, за да предотвратя този кошмар. Загасих лампата и мракът стана непрогледен. Скоро щях да се адаптирам към тъмнината и да започна ясно да различавам очертанията на мебелите. Така щях да стигна сравнително спокойно до съседната стая, в ъгъла на която бе леглото ми с малкия прозорец над него. Когато в крайна сметка пристигнах, видях, че съм го оставил да зее и малкото, старо перденце ми махаше под напора на нахлуващия вятър. Обичах вятъра. По принцип се чувствах приятно, когато въздухът се движеше, но сега ме побиха тръпки, сякаш той бе живо същество, което искаше да влезе в дома ми като неканен гост. Затворих прозореца и си легнах. Тъмнината и тишината ме потиснаха моментално. Искаше ми се да избягам, но нямаше къде. Бях си у дома. Затворих очите си, макар да не ми се спеше, и повече не можах да ги отворя, защото вече имах чувството, че нещо в мрака ме гледа. След дълги и мъчителни часове в стискане на клепачите и премятане под клопката на завивките, най-накрая се унесох и заспах.

***

Трябваше да направя опит да се измъкна от този град. Знаех, че няма да мога, но трябваше да се опитам. Излязох от дома си по тъмно. Не съм сигурен защо не го направих през деня. Макар в това отдавна изоставено място да нямаше никой, аз се опасявах, че някой можеше да мине по главния път с автомобила си и да се присмее на жалкото ми представление. А можеше и да ме помислят за луд.

Излязох от тъмния си дом. Предчувствах, че нямаше да имам електричество никога повече. И без това не можех да повярвам, че електрическата компания е оставила електрозахранването толкова дълго. Тъй като знаех, че бягството ми няма да бъде увенчано с успех и щях да продължа да живея тук, се зачудих с какво ще плащам на доставчика на продукти, след като спрат да превеждат заплатата ми. Без компютър и интернет нямаше да има какво да работя. Щях да бъда принуден да се храня с това, което успея да отгледам сам. Само дето не бях особено добър градинар. Но пък сигурно принудата щеше да ме научи – предстоеше да разбера.

Ето че стигнах до края на града.

Слязох от колата и бавно започнах да се приближавам към табелата с името „Град Здравец“. Стъпките ми ставаха все по-ситни. Имах чувството, че противно на логиката, шансът ми нарастваше, колкото повече се бавя. Може би трябваше да издебна някакъв момент, в който тази невидима бариера щеше да се повдигне. Наближавайки към нея, табелата ставаше все по-голяма и някак зловеща. Все едно ме гледаше и ми се усмихваше злокобно. Тя вече знаеше, че няма да успея да премина отвъд и ми демонстрираше надмощието си. В един момент дори ме накара да затворя очите си. Не знам защо, но да я гледам стана просто непосилно. Надявах се, че може би когато отново отворя клепачи, вече щях да се намирам от другата страна. Крачех бавно, сякаш опипвах пътя, преди да поставя крака си върху земята. Ето, още една крачка... Изведнъж се блъснах в нещо и паднах. Не отворих очи. Продължавах да ги стискам. Молех се да съм се отклонил в правилната посока и да съм се ударил в самата табела. Погледнах, а пред мен нямаше нищо. Надписът „Град Здравец“ бе все още встрани от мен и ми се виждаше все така надменен.

***

Тази сутрин се разхождах по-дълго от обичайното. Беше хладно. Въздухът този път миришеше на дъжд. Това напоследък се случваше все по-рядко. Беше облачно и сиво, но духаше вятър, и то вятър, който навяваше свеж мирис на дъжд. В такова време дърветата ми изглеждаха по-зелени, сякаш се открояваха на сивия фон. Разхождах се из пустите улици и слушах звука на вятъра, вдишвах аромата му и си мислех: „Дали природата си общува с мен? Дали знае, че съм тук? Знаеше ли някой какво се случва с мен, докато бях сам в този град?“

Ако има Господ, той сигурно ме виждаше. Ако ли не, значи бях напълно невидим и можех да правя каквото си поискам. Но какво всъщност можех да предприема? Да ходя гол? Да се изходя на средата на улицата като куче? Да изкрещя нещо? Какъв щеше да бъде смисълът? Защо изобщо трябваше да правя нещо, ако никой никога нямаше да разбере, че съм го направил? Може би трябваше да се самоубия...

– Ей, Господи, ако слушаш това, да знаеш, че ще се самоубия! Освен ако не решиш да ми покажеш, че съществуваш. Имаш време до другата седмица.

Дали наистина щях да мога да го направя? Ако вземех да умра сега, никой нямаше да страда. Започваше да ми се иска да има Господ...

***

– Той мисли да се самоубие!

– Как разбра?

– Току-що го изкрещя на улицата. Извика на Господ, че ако не му докаже, че съществува, ще се самоубие.

– Самотата започва да му влияе, точно както предупреди психологът.

– Не можем да му позволим да се самоубие. Това ще провали експеримента.

– Хипноза?

– Не бива да се намесваме в такава степен, това ще промени естествения ход на експеримента.

– Нали вече веднъж сме го правили?

– Да, но това бе самата инициация, целта бе да го задействаме, иначе не бихме могли да го проведем изобщо.

– И какво сега? Да го оставим да се самоубие?

– Той може и да не го направи.

– На това ли трябва да разчитаме?

– Не знам. Има си ръководител на проекта, тя ще реши!

***

– Няма да го хипнотизираме – каза ръководителят.

– Може пък да му докажем, че има Господ – каза единият от двамата оператори на камерите.

– Точно това ще направим – потвърди ръководителят.

– Как? Гръм от ясно небе ли ще му пуснем? – попита другият оператор.

– Не, ще му дадем причина да живее.

***

Срещнах една закъсала на пътя мадама. Беше спукала гума и отчаяно чакаше някой да спре, за да ѝ помогне. В същото време се бе свряла зад едни храсти, та да няма как някой да я види. Обясних ѝ, че в такива случаи човек трябва да застане на видимо място, на безопасно разстояние от прелитащите коли и да постави предупредителен триъгълник. Докато ѝ помагах да смени задната лява гума, която се бе отпуснала като търбуха на стар пияница, пропуснал вечерните бири, забелязах, че лицето ѝ всъщност бе доста красиво. Прекрасно лице! Накрая тя ми предложи пари, с които да съм се почерпел. Аз, разбира се, отказах. Казах ѝ, че един истински мъж няма как да не помогне на жена в беда. Тя ме изгледа странно. Не разбрах дали се поласка или засегна, но нямах време да мисля за това, защото тя се усмихна чаровно и ме попита дали живея в този град. Отговорих ѝ положително, а тя ми отвърна, че ще намине някой път да се почерпим заедно. Повече не продумах, онемях при вида на кестенявите ѝ къдрици и бялата ѝ копринена кожа, обсипана с доста, но не прекалено много бенки. А очите ѝ... Тя се обърна, качи се в колата и отпътува.

***

Отново бях сам в тъмното. Прозорецът беше отворен и вятърът продължаваше да нахлува с все сила, но сега това не ме интересуваше. Затворех ли очите си, образът ѝ се появяваше пред мен. Прекрасното ѝ ангелско лице, което ме караше да не вярвам, че е случайна среща, а сякаш се е спуснала от небето, за да ме спаси. Почти можех да усетя допира на кожата ѝ и сякаш политах във въздуха. Дали щях да я видя отново? Дали щеше да спази обещанието си и да намине за онази дължима почерпка? Започнах да се унасям. Надявах се да я сънувам!

***

Краката и ръцете ѝ бяха съвсем слаби. Кожата ѝ – някак бледа. Изглеждаше ми като привидение, почти като да си я бях въобразил. Дори очите ѝ изглеждаха прозрачни. Опасявах се, че не бих могъл да я докосна, понеже ми се струваше, че посягайки, пръстите ми щяха да преминат през нея. През цялото време, докато бяхме заедно, тя ми говореше разни неща, а аз мълчах и само от време на време промърморвах в съгласие. Дори не я слушах внимателно. Гласът ѝ пристигаше до мен като някакъв далечен, почти неразбираем шум. Като ехо от друг, красив свят.

Седяхме на една пейка в центъра. Тя ми каза, че градът ѝ се е сторил някак пуст и зловещ. Наложи ми се да ѝ обяснявам, че живея тук сам. За щастие, тя не даде вид на ужасена. Аз бих бил потресен, ако дойдех отвън и някой ми кажеше, че живее сам в пуст град. Особено ако представях срещуположния пол и седях на пейка със същия този човек. Вместо каквато и да било негативна реакция, тя се наведе и ме целуна по бузата. Попита дали желая да се видим пак. Отвърнах ѝ, че едно „да“ звучи недостатъчно, за да опише моята готовност. Но как щях да я поканя у дома? Нямах ток и съответно нямаше да мога да ѝ приготвя нищо. Едва ли щеше да се очарова при вида на вечеря от варени картофи и зелена салата с лук. Не можех да ѝ обясня причините, които ме държаха затворен тук. Нямаше как да ѝ се обадя или да ѝ пиша. Тя щеше да поиска някаква връзка с мен след целувката и всичко останало. Тази мигновена буря от мисли удари главата ми веднага след като се съгласих.

– Ще ми се обадиш ли? – попита тихо и нежно тя.

Сетих се, че малко по-надолу от парка имаше уличен телефон. Не знаех дали работи, но щях да опитам шанса си. Казах ѝ, че съм забравил своя телефон у дома, и тя записа номера си на едно листче.

***

Тази сутрин се събудих съвсем отпаднал. По челото ми непрекъснато избиваше пот. Заех се да чистя и да мия чиниите, натрупани в мивката, но ми прилоша на стомаха и трябваше да се откажа. Малко по-късно легнах да почина и съм заспал. Не бях взимал такива дневни дремки от детските си години. След като се събудих, почувствах забравения прилив на енергия и тръгнах да проверявам уличния телефон. Извадих монетите от портфейла си – последни останки от заплатата ми, и се запътих надолу към парка. Когато стигнах пред кабинката, се сетих, че тя всъщност не работи с монети, а с някаква карта. Уви, такива карти не издаваха от поне шест-седем години… може би дори шестнайсет-седемнайсет. Прибрах се посърнал и отново ми прилоша.

***

– Какво става с него?

– Не знам. Не е добре. Дано не умре.

– Да му помогнем?

– Не можем...

***

Днес отново не се чувствах добре. От огледалото в банята ме гледаше един пожълтял човек с пот по челото и изцъклени очи. Сетих се, че имах някаква стара книга по обща медицина. Реших да проверя симптомите си, за да се опитам да си помогна. Проблемът беше, че симптомите ми отговаряха на поне пет заболявания, три от които смъртоносни. Реших, че няма смисъл да се паникьосвам и щях да чакам да се пооправя.

***

Тя дойде отново. Беше още по-красива: с бяла рокля и бели обувки, точно както си представях ангел, който ще дойде да ме посети. Покани ме да се разходим. Чудила се защо не съм се обадил и понеже имала път в тази посока, решила да дойде да ме види. Колко беше мила! И толкова скромна! За съжаление, се наложи да ѝ откажа, защото едва си стоях на краката. Тя предложи да ми помогне, да остане с мен, но аз ѝ казах, че е по-добре да се отбие следващия път, когато мине по тези места. Стори ми се, че сърцето ми заблъска в гърдите от недоволство, докато изричах тези думи. Надявах се да дойде пак. Добрах се до леглото си и потънах в блажени сънища за момиче в бяла рокля.

***

Влошавах се. Почти не можех да се изправя, сякаш някой бе извадил органите ми и ги бе заменил с камъни. Завиваше ми се свят, само като си повдигнех главата от възглавницата, а болката ставаше все по-остра. Изнамерих някакво хапче против главоболие и го изпих, но не ми помогна.

Мислех да се обадя на Бърза помощ...

Бяха спрели тока…

***

– Какво стана с обекта на експеримента?

– Умря.

– Този експеримент беше пълен провал. Кой въобще го измисли?

Ехото на нечий глас прозвуча над празния град.