I.

Don't care how bad the air is as long as your hair smells like fireplace.

Винаги след секс започвахме да си говорим на английски. Просто ей така. Дори не искам да си помислям колко глупаво изглежда отстрани. Но чуждият език изгражда дистанция – ако се заслушаш внимателно, много внимателно в думите, ще откриеш други гласове наред със собствения си - всички гласове, заради които си запомнил фразите, жестовете, погледите, които идват с изреченията. Така прикривахме неловкостта, така на сутринта изпълвахме времето, когато осъзнаехме, че нямаме какво да си кажем на трезво. На чужд език по-лесно запълваш тишината, дори и ако речникът ти не е най-богатият.

Може би това беше рецептата. Вечерта – една или две бири вкъщи, между три и пет чаши вино навън (бяло, за да не изглеждат зъбите ужасни) и езикът се развързва, а на сутринта – говорим си като герои от филм. 

Времето ни беше приятел – дългогодишното постоянно пушене не личеше дори на зъбите й, това, че пиех преди да се видя с нея не личеше дори и по дъха ми. Татуировката на разперила крилата си сова под гърдите й датираше отпреди десетина години, но не изглеждаше избеляла. Очите ми отдавна бяха за очила, но все още можех да вървя без да се блъсна в някого или в нещо. Нейните нямаха диоптри, просто се харесваше с тях. Тя изглеждаше млада за възрастта си, моят вид компенсираше това, което не беше преживяно.

II.

Would love to meet your kid...

No, you wouldn't...

Why? I'm not one of those who are scared shitless of women with...

You're still somebody's son, not somebody's man

Опитите ми да говорим за нещо по-сериозно удряха на камък. Може би просто не беше нужно да има такива опити. Бяхме със себе си, за да не бъдем себе си. Може би е здравословно. Всички ни казват да поставяме нашето щастие на първо място, да сме искрени, за да знаем какво искаме в живота и как да го постигнем. За десетина часа заедно си почивахме от мисленето за това, което сме.

Но понякога си говорехме и за това, което ни вълнува истински – тя искаше да отиде в Истанбул, заради романите на Орхан Памук. Отлагаше, за да не бъде турист в място, което напоследък се асоциира само с репресия. Споделих й, че напоследък ми става едно такова самотно - имах повече приятели навън, отколкото тук.

Тя познаваше това „навън” – с всеки разговор научавах за ново място, на което е живяла. Познаваше и самотността. Историите около различните градове винаги включваха някой, „който вече го няма“. Неудобно ми беше да попитам какво точно има предвид. „Разхождахме се с него из Източен Лондон. Совата си я направих там, в едно студио близо до графитите на Code street. Познавах го от много време, но ми се стори някак различен, когато го видях отново – други неща го вълнуват сега. Не сме си говорили отдавна. Жалко, че го няма.“

III.

You actually like me, don't you?

Разбирах, че е в бара, преди да я видя. Ванилия. Обсебваше въздуха. Караше потта й да има вкуса на захар. Също като истинската захар, веднъж превърнеш ли употребата й в навик, трудно се откачаш. Тръгвахме си заедно, но никога не правехме нищо пред другите. Започвахме от таксито, защото неравните улици удобно ни блъскаха един в друг. Това също беше част от сценария да не сме себе си, защото близостта отново обяснявахме със случайност. Случайността да сме във воняща на бензин раздрънкана кола по пробити улици. Никога не ни беше неприятно. Между бензина и ванилията ванилията винаги побеждаваше. 

IV.

You know what's funny? You're the only one right now who is absolutely sure that I exist...

Should we watch the new “Sherlock” season? It'll probably suck but still...

You never listen to me when I say deep stuff, don't you?

Запознах се с дъщеря й случайно. След лекциите реших да убия час в Южния парк. Не минавам често оттам – ако нямаш дете или куче, рядко го посещаваш. Тя имаше и двете. Най-добре разбираш разликата между потенциала за любов и потенциала за приятелство, когато видиш как в очите на друг човек вече сте изминали целия път към първото, а ти не си направил и крачка към нито едно от двете. Опитвах се да не я гледам продължително в час. Английският й беше различен от този, който използваше, когато бяхме заедно. Смехът й също. Но понякога гледаше през прозореца с празен поглед, който беше еднакъв и в два на обяд, и в два през нощта. Харесваше ми, че в цялата зала само аз знаех за татуировката.

Беше ли някакъв странен вид приятелство? Силното приятелство се основава на чувството за безусловно припокриване един с друг. Ако някой излезе отвъд познатата си рамка, другият ще се опита да го върне в очертанията, защото извън границите й той изглежда неавтентичен, не този, с когото си сключил договора на доверие. Дали голямото приятелство е уговорка никой да не се променя във времето? Или заедно да излизате от рамките си? Тогава не мислех за тези неща. Вече ми е трудно да си спомня как всичко започна и как свърши. Записвам го, за да помня поне средата на историята.

„Къде е совата?“

Бях толкова изненадан, че я попитах на български. „Отлетя“, каза тя с усмивка и закри обезсмастиленото си тяло с чаршафа. „Случва се винаги, когато някой се изплаши от мисълта, че ще я притежава завинаги.“