Преди няколко дни Питър „Славея“ или Славеев, а защо пък не Nightingale, ми изпрати покана за приятелство във Фейсбук. Тъкмо бях счупила по нелеп начин сапунения мехур, с който се придвижвах и се чувствах странно опустошена. Часове по-късно дойде и съобщение от него. Бях го срещала тук-там, един път даже ни запознаха и тогава останах поразена от голям наситенозелен пръстен на ръката му. Странната прилика на този пръстен с пролетен бръмбар, кацнал върху него, беше първият спомен-асоциация, който се породи в мен. Другото обаче е постоянно изплъзващо се. Съобщението на Питър казваше, че съм поканена да ловя свечерявания – покана, много по-странна от една друга, която получих преди десетина години – тогава ми казаха, че ме канят да спасяваме света, а аз естествено се заинтригувах неимоверно и тогава и сега. Като дете се е случвало да ловя мушици, пеперуди, бръмбари, но никога до днес не бях ловила свечерявания, ако и да бях опитала един път да спася света.

Бързах по обрасла с дървета улица, търкаляйки се на своя сапунен мехур, когато на асфалта видях ранена пеперуда от вид, който като дете опитвах да уловя, а тя почти винаги се изплъзваше. Вид пеперуда с мустачки в края на крилете, която се рее като птица, тоест планира из въздуха. Трудни за хващане, но лесни за убиване.

Питър ме посрещна бос и се оказа, че за да стана част от странния лов, трябва да съобщя „Какво ме лекува?“. Първо исках да кажа, че е плуването, защото това е факт. Асоциативната ми памет каза „планината“. Тогава той ме покани с широк жест и влязох, плъзнах се смело в сапунения мехур. Вътре в него имаше малко хора, а един от тях се беше сврял в малка озвучителна кабинка, зад стъкло, затворено в тъмночервения цвят на стената като немигащ монокъл. Освен насядалите в по-големи или по-малки компактни групички, имаше и един изправен зад микрофон на стойка човек, с цигулка в ръка, за когото по-късно осъзнах, че говори два чужди езика – този на музиката в две диалектни вариации – едната някъде от Индия, а другата – по европейски универсална (sic!) и с много женствени форми, и още един, различен от музиката език, за който не разбрах откъде произхожда, не успях да регистрирам дори бегла морфологична или фонетична прилика с някой от езиците, които съм чувала и за които знам, че се говорят от хора в този необятен свят.

После стана ясно, че първият ред, на който седнах аз, е доста опасен, а домакинът предложи да се разместим, да станем по-компактни, да изхвърлим празните столове или да ги употребим за нещо друго. Глас зад кадър каза, че в преддверието на залата разсилният продава малки бутилчици. Сетне Питър, който внезапно стана Иван, си размени мястото и идентичността с другия, за когото смятах, че е чужденец, а се оказа, че говори нашия език и носи нашенско име - Косьо. Някъде по това време се почувствах изиграна или разигравана. Почувствах се несигурна в идентичността си, но не уплашена, а по-скоро подложена на странен вид катарзис. Тъмнина се редуваше със светлина, идентичност се редуваше с друга идентичност, обикновеност се редуваше с парадоксалност и абсурд, а имаше и шарен куфар, чието съдържимо исках да отгатна, както и всички останали. Питър се спираше в своите странни паузи и питаше и питаше. Закъснелите разпитваше още повече, а питаше и за любовта, за нейната материалност. После внезапно падна на стъпалата в горния край на помещението. Падна и се свлече като един от онези нарисувани часовници. Реших, че му е омръзнал този спектакъл. После, а може би беше преди това, гласът зад кадър каза нещо, отново за часовници, което съм чела, чувала и харесвам. И то зазвуча дълбоко стряскащо и дори натъжаващо. Размених си мястото с едно момиче, но не помня по кое време – тя каза, че на моето място е далеч по-удобно, облегна се на моето яке и дори предположи, че може да го вземе погрешка след края на лова.

Отворихме заедно куфара, без предварително да можем да кажем със сигурност какво ще бъде съдържанието му. Бяха красиви и елегантни обувки от кафяв велур. Тогава едно момиче в другия край на помещението каза, че иска да влезе в куфара и понеже определено нямаше да се побере, остави само обувките си вътре.

По някое време Питър спомена името ми и ме нарече „горката“ – била поканена да лови свечерявания, а то „само сапунени мехури“. Опитвайки да уловя своите думи за свечеряването, си рекох, че другия път трябва да закъснея за лова, за да видя какво ще стане. Защото ловът се оказа по житейски хаотичен и по театралному игрив. Ловът се оказа разпитване, разклоняване, влизане и излизане от заешката дупка на Алиса. В същото време домакинът мимикрираше, менеше местата и идентичността си – като луд шапкар се появяваше ту тук, ту там, а смисълът се изплъзваше като чеширски котарак. Ловът се оказа вход и едновременно изход от това, което сме свикнали да наричаме идентичност или битийна сигурност. А навън наистина постепенно се свечери. Почти неуловимо, но неумолимо се свечери.

Сега с по-прагматичния си тон ще кажа, че горният текст умишлено иска да остранности този лов, тоест пърформанс. Не за друго, а за да разиграе отново играта на несвършващата интерпретация, играта на разказването на истории, която текстовете на Хулио Кортасар, част от този спектакъл, обичат да играят.

„Мислех си за един лабиринт от лабиринти, за огромен и растящ лабиринт, който да обхваща миналото и бъдещето в едно, като включва по някакъв начин и звездите.“ – казва героят на Борхес в разказа „Градината с разклоняващите се пътеки“ и ще бъде съвсем честно да призная, че и аз си мислех това, докато ставах част от лова – разпростиращ се лов, с неясно начало и край, бриколажно вземащ оттук и там различни парчета за себе си. Той е надредно и безредно случване, той иска да улови малките точки, в които идентичността и животът са затворени, както обувки в куфар, носен на гърба на млад човек, появяващ се в малкия кръг светлина на играта. А тази игра използва за своя „разменна монета“ както абсурдистки техники , така и далеч по-интересните начини за включване на публиката, за разпадането на преградата между артист и публика и дори повече – за превръщането на публиката в значима част от спектакъла, част, без която той не би бил спектакъл.

И по примера на Кортасар, чиито несвършващи изречения и „разградено“ повествование в „Hopscotch“, принуждават читателя да чете различно, да търси различни стратегии за интерпретация, така и „Ловец на свечерявания“ иска да провокира елегантно, да мистифицира и обръща идентичностите, както на артистите, така и на публиката, иска, иначе казано, да си „играе“ на пърформанс, а следователно да „разруши“ нишките и конвенциите, които удържат един театрален спектакъл – условността, но и подредеността на сцените, вътрешната логика на постановката и най-вече бариерата между сцена и публика. И всичко това прави с една предварителна и преднамерена заявка за игра – не игра на сцена, а игра на съществуване.

„Ловец на свечерявания“ е спектакъл на Иван Стоянов и Константин Кучев, с домакин „Червената къща“. Влезте неподготвени и това ще ви спаси катарзисно, но и влезте готови да размените себе си за някой друг, да ви изненадат и да разместят същността ви. Това ще ви помогне да се разходите из лабиринтите на смисъла, поне до следващия лов, пардон свечеряване.