Неотдавна една известна блогърка (пардон, фейсбук инфлуенсърка[1]) с над 10 000 последователи къде на шега, къде на сериозно ме запита как върви писателската ми кариера. Значи тя несъмнено е човек с чувство за хумор. Понякога хапливо. Но в случая въпросът по-скоро бе съвсем непринуден и породен от искрено любопитство. Идея нямам що за изражение се е появило на лицето ми, но вътрешно бях готов да прихна. Писателска кариера? Как да върви? Ами... как да върви добре или зле нещо, което просто не съществува. Нямам писателска кариера. Никога не съм имал. Нито съм и искал да имам. Ок – за последното малко послъгах. Но за да разоблича собствената си лъжа, трябва да се върнем доста назад във времето. Когато ме питат „От колко време пишеш?” отговарям – „Откакто станах студент”. Или от 1997-та. Но това, разбира се, също не е истина. Някои от вас навярно помнят кога в България тръгна сериалът „Октопод“ с невероятния Микеле Плачидо в ролята на комисаря Катани. Някъде в началото на 90-те. Много отдавна беше, но помня ясно как още след първия епизод хванах писалката. Едва ли ще учудя някого, ако призная, че детският ми скрипт на 80% бе съставен от диалозите, които бях чул предходната вечер. А репликите на легендарния Франсоа Перие (в ролята на зловещия адвокат Теразини) ги докарвах и със запетайките, при все че в пети клас тези препинателни знаци ми бяха същинска terra incognita. Макар и с известен напредък – и до ден днешен неравната борба с тях продължава.

Между 1990 и 1997  г. написах доста разкази. Повечето от които смятах за добри. Бях убеден, че да стана писател бе въпрос единствено на време. Случи се обаче друго. Колкото повече пораствах – все повече се убеждавах, че това няма да се случи. Странно съвпадение или не, но този период обхвана някъде около седем години – онези знакови седем години, чиято липса откриваме в поведението на толкова много хора. При мен това бяха първите седем години като автор. Много рядко говоря за тях и творчеството, създадено тогава. Просто не е интересно. Не си струва дори да се коментира. Не че след това съм създал някакво особено творчество, но някак си – веднъж дал си ясна сметка, че няма да бъда писател, писането ми започна да се получава – къде повече, къде по-малко. Съществена причина за това бе и самото ми съзряване, но по-значимо бе, че вече не бях обременен от тази безсмислена дилема – ще стана ли писател, или не? И така вече изминаха цели 20 години. Затова и твърдя, че пиша от толкова, за първите седем предпочитам дори да не си спомням.

И все пак – каква е равносметката за всичките тези години? Близо 100 разказа, някои от които... да кажем стават. Един дори бе публикуван в българско франчайз издание на международно литературно списание. [2] Е, и? Писател ли съм? Не считам, че отговор на подобен въпрос следва да се търси от мен, но по-важното е, че съм спрял изначално и да си го задавам. А ако го зададат на мен – отговорът винаги е – автор съм. Ако си го задам сам на себе си – не се считам за писател, но не това е същественото. Същественото е, че не ми е важно или необходимо да съм писател. Защо ли? Ами просто не ми влиза в приоритетите. Писането е просто приятно занимание, което ми доставя удоволствие. Чисто хоби. Ако напиша нещо и то допадне на мен и/или хората около мен – изпитвам удовлетворение. Но не и усещане, че съм направил крачка по имагинерната писателска стълбица. Какво значи писател? В последните години тази дума се използва все по-често. Подозрително често. Досущ като думата иновация. Когато дадена дума се използва твърде много, тя губи същността на собственото си значение. Не мисля, че друг път в човешката история думата писател е тежала толкова малко. Някои дори биха казали, че тя безвъзвратно е изгубена. Понятие от миналото. Аз не считам, че нещата са толкова крайни. Но просто такива са обективните, заобикалящи ни обстоятелства. Заради възможностите, които съвременните технологии предлагат, всеки има възможност да произвежда и разпространява информация. Включително и такава, която къде с повече, къде с по-малко основание – се причислява към прозата или поезията. Процесът натам е ясен – наличие на лайкове, споделяния или друга форма на признание от виртуалната или физическата аудитория. Понякога откликът е мащабен. Напълно достатъчно съответният творец да се саморазпознае като писател. Или поет.

Няма как да забравя как преди две години – случих се на някакво литературно четене, на сцената излезе един младеж... с буен перчем, но далеч не толкова, колкото превъзбудената му жестикулация и ентусиазъм на разбуден вулкан. Започна да говори за разни свои литературни проекти, после се сети, че сме на събитието, на което бяхме, и заговори и за него. Юнакът излъчваше самочувствие все едно го чете половината свят. От друга страна излъчваше и някаква странна неудовлетвореност, явно съзнавайки, че все пак другата половина от света не го чете. Половина, в която попадах и аз. Даже не го бях и чувал. Но като пълен невежа относно съвременните български писатели и поети, все пак си направих труда да се осведомя от човека до мен, който за късмет бе издател с дългогодишен опит в бранша[3]. Той обаче явно не искаше да се забърква в неподходящ разговор и се усмихна сдържано. Само посочи младежа с очи и поклати глава. С разбиране. Изводите можех да си ги направя сам. После,... ща не ща, чух част от стиховете на въпросния поет и си казах – ето един от многото случаи, когато човек трябва да изчака с въпроса си, защото само след минута-две вече може сам да си даде сметка колко нелепо е прозвучал.

Друг, по-скорошен случай – вече с участие на истински писател. Неотдавна бях на представянето на един сборник, където Владо Даверов разказа любопитна случка от своята младост – момента, когато съобщил на своя баща намерението си да става писател. Реакцията на човека била нещо от рода „Писател?! Писател ще ставаш? Моето момче, писател е Чехов, ...писател е Достоевски... ти,... какъв писател ще си точно?”. Подобни въпроси не е лошо да си задават всички (само)разпознати и/или (само)провозглъсени писатели. Или поети. Май особено поети.

Спор няма – всеки може да напише нещо качествено. Но от това не следва изводът, че е писател. И не всичко, което излезе изпод перото на някой истински писател, трябва задължително да е по-добро от написаното от някой скромен писач, графоман или блогър. Всеизвестно е клишето, че времето е единственият безпристрастен съдник на всичко. Клише наистина, но болезнено вярно.

Ясно е, че трудно може да се даде общовалидна дефиниция за писател. Безсмислено би било и да се дебатира излишно дълго по въпроса. Но ако говорим за всички тези автори, които пишат под една или друга форма – ще си позволя за финал да споделя становищата на двама души, които имат значителен принос в литературата, особено единият от тях. Първият е известен само на малка част от широката общественост, тъй като е от академичните среди – проф. Галин Тиханов, литературен историк, признат ерудит, който в една своя лекция в СУ заяви, че дадена творба, дори да не може да се причисли към качествената литература, не следва да се отхвърля като безполезен и безсмислен труд, понеже подобни произведения отварят прозорци към съответното общество и разкриват обективното му състояние към даден момент от неговото развитие[4]. Вторият, далеч по-известен и популярен из целия свят – чешкият писател Милан Кундера, е написал преди 40 години следното в своя шедьовър „Книга за смеха и забравата”: „..във всеки човек се крие потенциален писател и целият човешки род може съвсем основателно да излезе на улицата и да изкрещи: „Всички ние сме писатели!” Защото всеки страда при мисълта, че ще изчезне нечут и невидян в една безразлична вселена и поради това желае, докато все още има време, сам да се превърне във вселена от думи. Когато един ден, а това ще е скоро, във всеки човек се събуди писател, ще е дошло времето на всеобщата глухота и пълното взаимно неразбиране”.

Толкоз по въпроса от мен. Аз съм Еди. И се занимавам с екселски таблици.