Непознатите мъж и жена танцуват сами. Барът е опразнен. Из него, под светлината на червеникавите лампиони, мъждеят няколко пусти маси.

Някой е пуснал монета в американския джукбокс в ъгъла на бара и звучи танго.

Или е румба? Румбата е смешен танц.

Иде ми да те фрасна. Никога повече не казвай, че румбата е смешен танц. Ти играл ли си някога румба?

Непознатите мъж и жена танцуват, извърнали лица един от друг. От джукбокса звучи танго нуево. Не танцуват румба. Румбата е танц, който не можеш да натрапиш на непознат. Двамата са като Джанпиеро Галди и Лорена Тарантино, но целият свят е потъмнял – нощта над Манагуа е около тях.

Тангото е дървеняшки танц.

Двамата са изгубени в себе си.

Жената не го отблъсква, но импровизира. Тялото ѝ променя посоката си, когато кракът му засича завъртането ѝ, но преминава в открита позиция, когато мъжът търси близостта ѝ. Преструвката му, че приема новата посока, нарушава ритъма ѝ и му позволява да направи опит да я завърти около нея самата, а тя най-после се надига на върховете на пръстите си и се отпуска напълно в него.

Това го кара полудяло да опише кръг по дансинга със скованото ѝ тяло.

Краката ѝ, изпънати като на кукла, прелитат леко и чертаят по дъските стесняваща се спирала, която ще принуди мъжа и жената да се погледнат.

Защо не се отказваш?

Бомбената експлозия пред църквата измества от кадър хората по площада. За момент всички са застинали с вдигнати ръце, затворени очи и отворени за писък уста, а стъклата на прозорците летят във всички посоки.

* * *

Няколко месеца преди общите избори в Никарагуа, в средата на 1984 година, все още в кубински териториални води, товарният плавателен съд „Чистоград“ (морски код LZTY), плаващ под български флаг, гази уверено вълните на Карибско море само на 20 километра от най-западната точка на Република Куба.

Според регистрите, водени в справочния отдел на Търговско министерство, „Чистоград“ е хладилен кораб – или както са известни този вид съдове, „банановозка“, – извършващ редовен курс по линия на търговските спогодби на Народна република България с Никарагуа. На отиване хладилните камери в трюмовете на „Чистоград“ са изключени. Това е нормално, защото корабът превозва обичайните чаршафи и фланелени гащи, но и малко по-необичайните полева болница с 200 легла, неизвестен брой автомати „Калашников“ и пистолети „ТТ“, патрони и кабелни телефони – всичко необходимо за армията на сандинистите, която е на път да заприлича „като две капки вода“ на Българската народна армия благодарение на зелените летни униформи и военни обувки, с които щедро я е снабдило българското правителство още през март същата година.

Планът е на връщане „Чистоград“ да бъде натоварен – от всичко друго – с няколко тона банани, които ще пристигнат в страната точно навреме за новогодишните празници и ще зарадват столичното население, което нетърпеливо ще се извие на дълги опашки пред показните магазини в София. Но това е все още в близкото бъдеще. В този момент корабът има друга цел – да допълни доставките от тежки верижни машини и оръжия, с които да се предотврати нахлуването на войски от съседен Хондурас.

На борда му освен това пътуват един мъж и една жена. Така започва тази история – като приключенски роман за корсари, в който невъзможната любов на един мъж и една жена ще се превърне във важна задвижваща сила на събитията две години по-късно в България.

Мъжът и жената са Станойчо Миладинов и младата Саша Стоименова. Редом с доверения екипаж на „Чистоград“, те са зачислени под фалшива самоличност, и задачата им е не само да съпроводят доставката на оръжие, боеприпаси и оборудване в помощ на сандинисткото правителство, но и да изиграят малка роля в играта на котка и мишка между Краснознамский, Серпин и Молотов и вездесъщите им противоположности Страйпс и Старлинг.

През 1982 година Конгресът на САЩ вече е забранил с поправката „Боланд“ директното финансиране на контрите в Никарагуа. Задкулисната конфронтация на ЦРУ и КГБ е на път да се усложни с решението ЦРУ да финансира на черно контрареволюционерите с продажба на оръжие в Иран, но скандалът Иран-Контра ще избухне едва през ноември 1986 година, така че карибското крайбрежие на Никарагуа е минно поле от групировки, въоръжени от американците. Това е още една подробност, която ни кара да се замислим какви са целите на експедицията и причината за присъствието на Миладинов по време на опасната операция по разтоварването и транспортирането на доставката по североизточния маршрут.

Рано сутринта на 17 април през гъстата, влажна джунгла на Москитовия бряг пъпли първият конвой, надзираван от два камиона с войници на сандинистката армия и две леки коли, в които пътуват Миладинов, Стоименова, политическият съветник Сарабянов и няколко служители на никарагуанската армия. Очарован от Саша, Сарабянов – полеви агент с високи правомощия, който отговаря за източните операции в страната – ѝ предлага да пътува в неговия автомобил. Миладинов обаче твърдо е настоял пред руснака двамата със Стоименова да не развалят впечатлението, че са семейни, което е и първата искра на подозренията, които ще се породят в нея.

Малко след десет и половина часа колата на Алексей Сарабянов е поразена от засада от ръчен противотанков гранатомет, а пълният ѝ резервоар се взривява и дава начало на оживена престрелка между сандинистите и партизаните, докато последните не се изтеглят обратно в джунглата.

Политическият съветник и пътуващият с него цивилен полковник са убити на място. Конвоят не помръдва в продължение на час, след което извиканите по радиостанцията подкрепления с повишена бдителност и всички предохранителни мерки го ескортират благополучно извън опасната зона.

Сведения какво участие са взели Миладинов и Стоименова по време на кратката, но ожесточена престрелка липсват. Косвените доказателства сочат, че два дни по-късно те са на разпит в съветското посолството в столицата, след което са освободени, а вечерта са забелязани в питейно-увеселително заведение в покрайнините на Манагуа в компанията на служители от посолството, откъдето си тръгват призори, за да се изпарят чудодейно. И напълно очаквано, отново като в роман, само че шпионски, още на следващия ден да се материализират и регистрират като европейска двойка туристи в непретенциозен хотел в района на Антигуа Катедрал де Манагуа, на няколко пресечки от Плаза де ла Революсион.

Какво се случва в ума на Саша Стоименова в рамките на тези два или три съдбоносни дни – от пиратските брегове на Никарагуа до лепкавите води на езерото Ксолотлан?

Заключенията ѝ просто подозрения ли са, или вече е познавала достатъчно интимно Миладинов, за да разпознае признаците безпогрешно?

По това време Страйпс и Старлинг са се разгърнали в една от най-важните фази от операцията на ЦРУ в Никарагуа и знаем, че в предходни години пътят им се е пресичал с този на Миладинов. От друга страна сме длъжни да приемем за даденост инструктажа, който Стоименова е получила преди командироването ѝ за Централна Америка. Саша Стоименова е знаела едно – самото им присъствие там като страна на българските служби има за цел да катализира определени събития и да даде повече информация на съветското контраразузнаване, което след поредица от провалени операции е принудено да се отбранява от диверсиите и опитите за вербуване по всички фронтове на ЦРУ.

Имало ли е в КГБ подозрения за лоялността на Сарабянов?

Случайност ли е, че Миладинов настоява Стоименова да пътува в неговия лек автомобил, а не в автомобила на политическия съветник?

Миладинов ли дава информация на Страйпс и Старлинг за точния час на пътуването им с конвоя, или пристигането на българските агенти не остава незабелязано и вместо това от ЦРУ решават да затворят книгите в отношенията си с техния двоен агент?

* * *

С настъпването на месец май сухият сезон си отива и над Манагуа започват да се изливат обичайните горещи дъждове.

Саша Стоименова скучае целодневно. Почти не излиза от квартирата на Миладинов, където двамата са се преместили седмица по-рано. Между тях има напрежение, може би никакви сексуални взаимоотношения (като имаме предвид несъмненото им общо минало), а той отсъства често и мълчанието му усилва несигурността ѝ.

Вечерта след пристигането им в столицата един от агентите на КГБ е достатъчно прекалил с алкохола, разоръжен от външния ѝ вид и подлъган от измамните безопасност и – не на последно място – интимност на атмосферата в полутъмния бар, за да ѝ намекне, че „тя може да им има доверие“. Поредната амбивалентност, която налага своите заключения.

Приели ли са за чиста монета руснаците лишения от инкриминиращи подробности доклад на Миладинов, или са стеснили кръга около двамата български агенти? В опасност ли е Стоименова, ако продължава да държи в тайна от КГБ подозренията си? Защо Миладинов не я е посветил в плановете си да дезертира и защо продължава да мълчи?

Междувременно разтоварването на „Чистоград“ напредва по разписание и може би я спира надеждата, че каквато и да е истината, тя е недоказуема и с малко търпение все пак месеците ще се изтърколят и ще дойде време двамата да поемат по обратния път за България, където отново ще бъдат в безопасност. Важна индикация, че неподозирано за нея самата – и още по-малко за Миладинов, – тя вече е започнала да губи контрол над съдбата си и че огромна част от решенията ѝ в бъдеще ще са продиктувани от екзистенциалната безизходица и единствения възможен изход: да го следва навсякъде и във всичко.

Служителите на съветското посолство по тъмните маси на бара, най-вече цивилни работници – няколко секретари и секретарки, аташета, агенти с охранителни функции – са вдигнали мълчаливи наздравици в памет на Сарабянов и слушат латиноамериканската музика, чиито чисти китарни акорди се леят от джукбокса. По лицата на жените пробягват мимолетни усмивки, когато някой от мъжете се пошегува омърлушено. Мъжете отпиват пестеливо с лакти на масата и прокарват цяла длан през уморените си лица.

Има и други посетители, но в делничната вечер не е препълнено. Възможно е сред местните посетители да има и такива, които държат под око руската група, но нямам как да се знае със сигурност дали работят за сандинистите или американците, а и едва ли има очаквания да се случи кой знае какво на едно обичайно групово посещение. Никой няма какво да крие.

Някой пуска две-три монети в джукбокса, който от известно време е замлъкнал и с това е накарал мъжете и жените да се размърдат, да поръчат още напитки, да се отбият до тоалетната, да продължат разговорите си малко по-ниско от необходимото. Атмосферата в бара е превзета от първите мрачни, но решително отекващи ноти на „Да танцуваме“ (1983), които предизвикват още гузни усмивки, а един от руснаците се разсмива по-невъздържано на глас. На дансинга излизат няколко двойки, застават едни срещу други и започват да повтарят движенията на танца. Неколцина от служителите на посолството също стават, за да се смесят с тях.

Онези, които все още са по масите, или са забравили за Стоименова и Миладинов, или ги проследяват с неприязнени, помътнели от алкохола погледи, когато двамата също се присъединяват към танцуващите.

Миладинов я отвежда до тях. Поправят си път между хората, не си говорят, когато тя слага ръка на рамото му и нервно го поглежда в очакване той да избере темпото.

* * *

Един горещ следобед, прекарала почти три седмици в четене, взиране през прозореца и опити да нагласи с клещи счупеното копче на променливия кондензатор на радиото, за да хване по-ясно местна станция, по която денонощно излъчват една и съща музика, Саша Стоименова допуска грешка, която за малко не ѝ струва живота.

Ще бъде прекалено опростено, ако заявим, че действа в пристъп на ревност. В този момент от своята кариера тя ясно разграничава реалността и желанията си. Еднообразието и опасенията от неизвестността обаче са лош съветник.

Не е изключено смъртта на политическия съветник, чието обгорено до неузнаваемост тяло е изоставено в димящия си ковчег в средата на джунглата, да е променила сценария. Командирована със задачата на оперативен работник, Стоименова се оказва прикована на резервната скамейка. Не е изключено Миладинов да ѝ е предал нови заповеди, но при положение че единствената ѝ връзка със света на логиката и сигурността е бил той, е напълно допустимо тя да не му е повярвала. Миладинов идва и си отива, а часовникът тиктака непоносимо бавно. Какво отброява? Саша решава да го проследи, за да разбере.

Шест години след многохилядния митинг на радостта при посрещането на бунтовниците на Плаза де ла Революсион, отбелязало края на грабителското владичество на семейство Сомоза, Манагуа се възстановява от неспирни кризи. Унищожително земетресение (1972), самолетен терор с ракетни удари, съпроводени с въздушен картечен обстрел над бедното население (1979) и спирането на американските помощи за страната, наредено от президента Рейгън веднага щом сяда на мястото на Джими Картър в Белия дом (1981).

Езерото Манагуа от години е огромна отходна яма, от която местните жители продължават да ловят риба. Старата катедрала на площада е катастрофално увредена от земетресението и още дълги години ще остане затворена за посетители – прозорците ѝ са изпочупени, а бездомниците са превърнали вътрешността ѝ в свой вмирисан на урина дом. Независимо, че населението си е поело дълбока глътка въздух и всяка година на 19 юни площадът се пълни с празнуващи, сандинистите дълго време считат изборите за „ненужни“. Едва през ноември 1984 година в Никарагуа ще се проведат първите общи избори след Популярната революция и плахата демократична опозиция на новата власт вече е подложена на интензивен тормоз.

2,8-милионната страна се бори с бедността, като поставя на едно от първите места в приоритетите си образованието на народните маси, и едновременно с това е изправена пред необходимостта по съкратената процедура да проведе справедливо изумителен брой съдебни дела срещу военнопрестъпници, мародери и безчет заподозрени в труднодоказуеми деяния. Нощем улиците и гетата на града – през същата година в знак на благодарност ще получи името си най-опасното от тях, барио „Хорхе Димитров“ (квартал „Георги Димитров“) – не са място, където можеш да се разхождаш, за да разглеждаш забележителностите.

В спарения юнски следобед Саша успява да проследи незабелязано Миладинов именно до едно от тези гета, за да стане свидетел на срещата му със Страйпс и Старлинг, което ако не веднага, окончателно ще я убеди в принадлежността му.

Пътят ѝ от гимназията в България и бруталното обучение в служба на държавата, през студените води на Атлантика, до влажните страни на Централна Америка я отвежда пред позната картина: като ехо от една друга бъдеща среща между тримата, заварваме Миладинов в добро настроение, седнал на една и съща маса и водещ приятелски разговор с двама непознати мъже. Макар и добре приспособени към условията в Никарагуа – очевидно чужденци, ако се съди по поведението и облеклото им.

Стояща сред минувачите на оживената улица, Саша ги наблюдава, без да може да реши как да постъпи.

Единствено можем да си представим как се е обърнала, за да се скрие обратно в тълпата – по обратния път за квартирата им. Независимо от всичко, Стоименова не може да бъде напълно сигурна кои са двамата мъже.

За разлика от нея обаче, ние със сто процента сигурност знаем, че появата ѝ там е регистрирана от втренчените погледи на наблюдателите, охраняващи периметъра на срещата.

* * *

Един от най-големите, необясними и на практика неизвестни провали на българското разузнаване зад граница е и една най-значимите победи на ЦРУ на кървавата шпионска арена в Централна Америка. В късната сутрин на 10 юни 1984 година пред вратите на Народния дворец на културата в Манагуа (бивш Национален дворец, след 1979 -а – музей), пред очите на стотиците местни жители и туристи, които обичайно посещават обширния, напечен от слънцето Площад на революцията, е извършен бомбен атентат срещу на практика безименна фигура в историята на страната.

Гледано от далеч, няколко секунди преди експлозията, която пулверизира задната седалка на спрелия отпред автомобил и откъсва главата на агента на КГБ зад волана, малката безименна фигура на мъж слиза по стълбите на музея и за момент поглежда към входа горе. Друга малка фигура, която не различаваме добре, макар да забелязваме, че е облечена в лятна рокля, му маха от входа да я изчака в колата. Мъжът се скрива в колата. Бомбата под седалката му детонира, а от ударната вълна стъклената фасада под високите колони на музея се срива. Сред околните мирни минувачи има сериозно ранени. Кръвта им още дълго ще чернее по червените плочи на площада.

Няколко минути преди това виждаме как площада пресича трета незначителна фигура на тичащ мъж с развети поли на разкопчаното си сако, който изкачва на един дъх стълбището на музея и влиза вътре. Всички косвени сведения сочат, че това е Миладинов, въпреки че в доклада му за събитията изрично се споменава, че е посрещнал мъжа и жената в музея в качеството си на официален музеен работник на командировка в страната по линия на научното сътрудничество между България и Никарагуа.

Жертвата на атентата? Тя си остава безименна, но ни е известно, че пипалата на ЦРУ са се добрали до отговорника за цялата операция на руснаците на територията на Никарагуа.

Жената, която Миладинов задържа на входа на музея, „за да размени няколко думи с нея“? Саша Миладинова, в качеството ѝ на внедрен оперативен работник, който официално работи с руснаците в контраразузнавателна операция за разкриване на подривни елементи в структурите на службата, а неофициално е успяла да завърти главата на отговорника и двамата са прекарали последната седмица заедно в разглеждане на забележителностите на града и посещения на увеселителните му заведения.

Най-голямата трудност по установяването на точната последователност на събитията на 10 юни и предходната седмица като цяло е, че инцидентният роман между Стоименова и отговорника протича изцяло под радара на КГБ. Единственият пряк свидетел на това колко интимни са станали отношенията им, е загиналият шофьор. За всички останали остава необяснимо как е заложен експлозивът и дори е назначена експертиза, която доказва, че колата не е обстреляна, какъвто е предходният случай със Сарабянов.

Вместо това по остатъчните следи е категорично потвърдено, че взривното вещество е запазена марка на специалните части на контрите, с което основните подозрения недвусмислено посочват ЦРУ. А Стоименова, дори и сериозно компрометирана, след като е принудена да признае за връзката си с отговорника, е извън съмнение, тъй като през цялото време след отпътуването им от София е на „късия повод“ на прекия си началник от българска страна – Миладинов.

Всички оскъдни сведения водят до заключението, че Стоименова не е трябвало да оцелее, поне що се отнася до по правило акуратната работа на Централното разузнавателно управление. Единственият с възможностите и желанието да я спаси, независимо от прецизността на плана им, в който е бил дълбоко посветен, е Миладинов. Това е объркващо само доколкото не сме изяснили една подробност.

През следващия месец Саша Стоименова и Миладинов преминават през ада на разпитите и дознанията, които продължават дълго след завръщането им по бързата процедура в София в резултат на краха на операцията. През август 1984 година Стоименова е понижена и вече никой не ѝ възлага задачи с чак толкова строго секретен гриф, докато отново не се срещаме с нея в хотел „Нова дружба“ в края на 1985 година.

Миладинов е прекалено нависоко в йерархията, за да изгуби напълно правото си да пребивава във високия атмосферен слой на държавната дейност, но на него се гледа с неохота, което е и причината да прекара следващата година в работа по операции, засягащи вътрешната сигурност пред лицето на нарастващата опасност от страна на родната организирана престъпност и опитите ѝ да се домогне до доходоносните аспекти на външната ни търговия – идеалната среда, която най-сетне ще канализира напълно неясното неудовлетворение от живота, който води.

Във всичко обаче личи невидим отпечатък, фактор, който нито ЦРУ, нито българските служби успяват да предвидят. За Миладинов Саша Стоименова е най-голямата слабост, но и най-важната подбуда в центъра на този живот.

Привечер, само няколко часа след като Стоименова става свидетел на срещата му със Страйпс и Старлинг, Миладинов влиза във фоайето на един от старите международни хотели в Манагуа и използва античния асансьор, за да се качи на третия етаж.

Вратата на стая 305 се разтваря пред него и го допускат да влезе в апартамента зад нея. Завесата на спалнята, където го въвеждат, се повява бавно на вечерния вятър. От вън долита приглушената глъчка на пробудения за спускащата се нощ град.

Лампата в спалнята е изключена, така че на светлината от съседното помещение едва различава силуетите на мъж, опрял пистолет със заглушител в главата на жена, завързана за стол. Жената е Саша Стоименова.

В този момент Миладинов разбира себе си по-добре от всеки друг и нищо не е в състояние да го спре.