Името ѝ беше Хипия. Кулата, в която живееше тя, имаше два прозореца. Витражите им
бяха така направени, че дори в най-мрачния ден, вътре изглеждаше светло и причудливи
цветни геометрии пълзяха по стените. Тя обичаше да става по всяко време, понякога с
изгрева, а друг път след цял ден сън, в полунощ. Живееше сама. Много кандидати се
бяха изредили за ръката ѝ, още докато старият цар беше жив. Но Хипия отпрати всички,
тъй като всяка форма на съжителство би ограничавала естествената човешка свобода, а
баща ѝ я обичаше безрезервно и накрая се примири, все пак и той се беше отказал да
намери заместница на царицата след като тя почина при раждането. Хората мислеха
това за неконвенционално, но приемливо. Все пак тя беше още млада.
Рано сутрин или късно вечер, тя махаше пухената завивка, под която спеше гола и
разглеждаше извивките на тялото си. Двете ѝ ръце – нежни и съблазняващи ридове,
отвеждащи към низината на леглото. Погледът ѝ проследяваше долината, която се
спускаше от гърдите ѝ към лекото възвишение и всичко завършваше със стръмните
склонове на краката й, които образуваха нещо като фиорд. След това отиваше до
прозореца гола и поглеждаше своята крепост. Водният ров около крепостните стени,
който сключваше прегръдката си около нея. Двете симетрично разположени църкви и
техните куполи, чийто зърна бяха пробити със златни кръстове. По-надолу централният
площад и езерото с фонтаните – пъпът на нейното царство. По-нататък дългите
крепостни стени, които продължаваха по протежение на пътя, който отиваше към
съседното царство, а на обратно завършваше право в портите, незатваряни от години.
Цялата крепост беше вградена в огромна скална канара, сякаш поседнала върху
планинския склон, подобно на начина, по който тя понякога седеше в своя резбован и
масивен трон.
Често Хипия прекарваше времето си в четене, пишеше стихове, рисуваше и свиреше на
арфа, а когато ѝ доскучаеше събираше придворните артисти и се отдаваха на разговори,
пелин и забавления или пък организираше балове, на които идваха от съседните царства
и танцуваха до зори, когато тя измъкваше своя избраник и го отвеждаше в кулата си, за
да се потопят в чувствени наслади под цветните пречупени лъчи на изгряващото слънце.
Тя проповядваше естетически утопизъм, в който имаше място единствено за изкуство,
наука и философски беседи. Войната не съществуваше нито по нейните, нито в
съседните земи, понеже тя успяваше да укроти амбицията на останалите владетели с
неустоимата си харизма и необоримите си убеждения, които не просто изповядваше, а
според които живееше, а може би и с тях играеше на корида по изгрев. Тя беше толкова
разкрепостена и се гордееше с това. Алигаторите от крепостния ров отдавна бяха
избягали от скука, а водата беше изпъстрена от цветовете на водни лилии. На бойниците
вместо оръдия имаше саксии с петунии. Преди години стражата беше зарязала
алебардите и сега се разхождаше с музикални инструменти, с помощта на които
отблъскваха неблагоприятно настроените с игриви изпълнения, а когато някой много
досаждаше по негласен сигнал минаваха на църковна музика и скоро нещастникът
изпадаше в зверско униние и млъкваше. В театъра свободно се играеха пародии,
свързани с монархията, а всеки месец имаше карнавал, в който по традиция социалните
роли се разменяха, тронът се превръщаше в нужник, а плевнята в салон. Така тя нерядко
се озоваваше в ложето на някой напет земеделец или здрав занаятчия, докато искрено
щастливо слугинче осъмваше във високата кула. Хипия беше толкова разкрепостена, че
дори крепостните селяни проповядваха демократични възгледи и често организираха
бунтове срещу властта, но тъй като всички си живееха добре и бяха в общи линии
доволни, цялата работа завършваше с малко по-разюздан запой или всеобща
вакханалия, а на другия ден животът се връщаше в обичайното си русло. Състояние на
нещата, срещу което публично се вдигаха вежди, но на което дори църковните служители
се отдаваха с религиозна ритуалност при всяка изскочила възможност. Царството ѝ
тънеше в небивал разцвет. Учени, артисти и бардове от далечни земи се стичаха в него,
надявайки се да получат позволение да останат и повечето получаваха. Издигаха се
красиви статуи, поръчваха се изящни стенописи, Земята се въртеше около Слънцето, а
Слънцето около свободата на човека и мистерията, наречена живот.
Носеха се легенди за това как не един или двама пълководци са се проваляли в
превземането на тази крепост. Най-необикновеното беше, че те влизаха в нея, а после
ненадейно решаваха да си тръгнат. Чудех се що за будали трябва да са били, за да
направят това и да се откажат от подобна придобивка. По-злонамерените владетели
изпращаха наемни убийци, които да я покосят, но никой от тях не се завърна. Говореше
се, че те оставали в царството ѝ, а някои от тях се превръщали в нейна лична стража,
нещо което тя в общи линии намирала за ненужно. Най-свирепият и лукав сред тях
Александър Стрихнин в момента се подвизаваше като придворен виночерпец.
Тя беше толкова разкрепостена, че когато влязох начело на армията си през градската
порта, ни посрещнаха с цветя, вино и музика. Последваха три дни гуляй из крепостта,
докато не преплавах нейния фиорд с галерата си и не акостирахме в пристанището под
свещения хълм със скалите на богиня Панфилия, откъдето величествени гаргойли
изливаха водите си директно във фиорда. Заобиколихме централната падина, изкачихме
се нагоре по долината, минахме между двете храмови възвишения и така чак до кулата с
двата прозореца и цветните приумици, където издигнахме нашия флаг. Затворихме
градските порти, напълнихме водния ров с алигатори, махнахме петуниите и сложихме
оръдия. Публично обесихме всички, които се разбунтуваха, демонстративно изгорихме
най-голямата градска библиотека и обявихме война на съседните царства.
Все пак аз съм син на героичен и смел род. Моите прадеди са водели битки,
изпепелявали са градове, покорявали са далечни земи и са подчинявали войнствени
народи. Обсаждали сме крепост цяла година преди да падне. Имало е и тежки и леки
битки, но никога не ни е нанасяна подобна загуба. Времето минаваше, никое царство не
отвърна на обявената от нас война. Дипломатите, които изпращах, не се завръщаха или
след няколкодневно закъснение леко заваляйки казваха, че съседните владетели ме
канели на балове и местни тържества. Всичко това беше безумно и объркващо.
Подготвях военна кампания, но един по един най-верните ми войници оставяха оръжията
и взимаха лютните, или хващаха някой занаят, или се задомяваха, докато след няколко
години не останах само с Хипия в кулата и малкия ни син. Неусетно флагът отново се
смени, портите отвориха, водният ров се напълни с лилии, бойниците с петунии,
алигаторите приръмжаха ядно и отидоха да водят по-нормален живот в Голямото езеро,
а тя дойде при мен и каза: „Виждаш ли, колко съм разкрепостена. Никой не може да
затвори моите порти. А сега можеш да избереш дали да останеш или да си вървиш“. „Да,
татко“, добави малкият, „или остани, или си върви.“ Шантава работа, казвам ви! Изчел
съм купища ръкописи, но такова нещо никъде не се е чувало. Аз, разбира се, останах, в
крайна сметка си живеехме много добре, а и да ви кажа честно, с времето и аз станах
доста разкрепостен, може би не колкото нея, но понякога ми отнемаше два-три дни,
докато се прибера от танци, а и напоследък вместо да кроя военни стратегии
предпочитах да рисувам пейзажи или да поливам цветята в градината. Старецът сигурно
прави салта в гроба. Заключенията оставям на вас, а пък аз отивам да изпия едно кафе
на градските порти. Пристигнал е нов завоевател и мога да предположа, че ни очаква
тежка нощ.