В най-новия си роман „Червенокосата“, преведен от Мая Караилиева и скоро след издаването му появил се и у нас, Орхан Памук умело борави с две ключови културни творби. Едната е залегнала, условно казано, в осмислянето на западната цивилизация чрез психоанализата на Фройд – „Едип цар“ на Софокъл, а другата творба би могла да се възприеме като осмисляща съдбовността през погледа на източния човек – „Шах-наме“ от Фирдоуси и по-конкретно легендата за Рустам и Сухраб. Сближаваща връзка между двете творби – убийството в семейството, е умело вплетена в самата представа за свят, за човешко, за родителство. Всеки син от един момент става повече Лай, отколкото Едип, макар да пожелае да се възприема като Едип. Всеки син може да бъде и Сухраб. В романа тези две легенди по особен начин се сплитат и сговарят.

Кой точно е Едип? Кой точно е Едип в книгата и колкото точно са бащите? Това са част от въпросите, които Памук поставя и предлага за разрешение пред читателя с помощта на един кладенец, превърнал се в място на поредица от инициации – съзряване, ослепяване-проглеждане. Процесът на ослепяване-проглеждане е също и за читателя, който гледа чрез словото, а чрез внезапното му замлъкване в една от финалните сцени, в която развръзката може да бъде от едиповски или от рустамовски тип, сякаш самият той ослепява.

Разказвачът настоява върху разликата между мита за Едип и легендата за Рустам и Сухраб. И разликата е не само в това кой е убиецът и убитият, но и в това какви сцени се подбират за изобразяване от европейските (християнските) художници и ислямските и съответно къде пада акцентът върху изговарянето на отделните митове. Повествователят на Памук забелязва, че в Европа акцентът е поставен върху победата над Сфинкса, докато ислямските творци рисуват убийството. Именно върху този момент поставя акцент и Памук, но до края читателят е затруднен да предположи на кой от двата мита писателят ще даде предпочитание във финала. Това поддържа изключителното напрежение на повествованието.

Едно от посланията на романа е, че бащата е избор. Джем се бунтува срещу авторитета на майстора на кладенци – Уста Махмут, но не и срещу собствения си баща. А срещу него ще има ли кой да се разбунтува? Изглежда, Джем живее примирен с бездетството си и фирмата му се разраства. Но през младостта си Джем се влюбва в по-възрастна жена и се припознава в Едип, без да знае, че същевременно пътят към тази жена го е превърнал в Лай, в момента в който се е припознал в Едип. Подробностите нека оставим на читателя на „Червенокосата“...

Кладенецът е добре замислен е характерен за автора похват. В романа функционира като мястото на отварянето и затварянето на конфликтните сцени на отвеждането на бащата на дъното, погребването му в сляпото, дълбокото, отвъдното, независимо от това дали тази бащинска фигура е припозната или разпозната.

Акцентът върху женската фигура е поставен още в началото на романа. Червенокосата жена се явява като младежко изкушение в момент, в който момчето Джем и майсторът започват да изпитват затруднение в копаенето на кладенеца и се появяват първите пукнатите в общуването между тях. Връзката кладенец – жена е пряка и колкото повече младежът мисли за Червенокосата, толкова повече вероятността водата, като прослава на работата им, да бъде открита намалява. Копаенето на кладенеца се превръща в дълбаене в забраненото; не напразно момчето влиза в кладенеца, макар че е обещало на майка си да не го прави, а самото влизане е след нощта с Червенокосата. Бихме могли да мислим този първи етап на появата на жената в романа през инициационното изпитание както на честта, така и на извеждането на младежа от сферата на детството.

Червенокосата „проговаря“ в третата част на романа, за да осветли въпросите, останали неразрешени от предходните две части и най-вече да преобърне представата за авторство на „романа“. Писан в първо лице, това не е роман на Джем, а роман за Джем. Прочетеният от читателя текст трябва да се разбира като написан в затвора разказ за оправдание на сина и подбуден от майката. По този начин текстът е не толкова посветен на бащата, а най-вече на майката. Това е текст, служещ да разкаже нейното място и нейния живот и да осъществи Бащата. По този начин Енвер става Джем, осъществява се най-цялостно като Едип, ставайки писател.

Едип е постоянно зараждащ се образ. Той постоянно излиза от недрата на времето като вода, затворена в скалите на човешката същност – едно постоянно изкушение, винаги насъщно и навременно, което Орхан Памук е извел пред читателя си наистина майсторски и по своеобразен начин чрез този мит е дал предпочитание на европейския мит чрез източното вглеждане в развръзката от двубоя баща – син.

Орхан Памук. Червенокосата, прев. Мая Караилиева, Златорог, 2017.