Наистина ли уголемените очи на жабите гледат отвътре навън, както пееше една забравена вече група от началото на века, или истината е точно наопаки – жабите гледат отвън навътре. Тази игра на думи с прекалено много представки щеше вероятно да е излишна и безвкусна, ако не беше толкова неотменима за това как мислим себе и останалите. Докато има общности, ще има и граници, от външната им страна винаги ще клечи някои и ще чака да влезе, без да забелязва, че съвсем близо до него, но от другата страна, също има клечащи, които искат да излязат.
Така самата граница, не толкова онова, което е защитено зад нея, се превръща в контура, благодарение на който става възможна идентичността, била тя групова или индивидуална. Без граница не можеш да си нито инсайдер, нито аутсайдер. Така в крайна сметка не може да има нито вътре, нито вън. Съществува само тънката мембрана между двете, върху която като витраж е изписана мечтата по това да си там, където не можеш да бъдеш. Да бъдеш какъвто не можеш да си.
Е, тези, водени от страстта да са други другаде аутсайдери, са винаги по-интересни, защото те (за разлика от онези, които разиграват доброволната и въображаема изолираност като социална, политическа или творческа поза, за да се сторят на някого по-интересни) носят в себе си кинетичния бяс на неосъщественото преместване. Аутсайдерите се борят, драпат, влачат се по корем, за да са in, a не out. Те не се интересуват, че може и да няма вътре, защото просто искат да не са вече каквито им е отредено насила да бъдат. Те са навсякъде и винаги никъде:
Едни чакат на границите на Европа, други – да разберат как точно ще могат да си построят граници в сърцето ѝ. Това са аутсайдерите в геополитическата свобода.
Хора стоят и около смъртното ложе на националната държава. Част от тях нетърпеливо чакат обещаната ѝ смърт, други се молят за чудодейно възкресение. Това са аутсайдерите в националната принадлежност.
В лудници, диспансери и санаториуми, на тъмно сами вкъщи и застинали в истеричен крясък насред празните площади хора чакат някои да ги увери, че са нормални или поне да им покаже как да бъдат. Това са аутсайдерите в психическото здраве.
До тях в тела, които не са избирали и с болести, който не са пожелавали, стоят хора, които не искат нито съжаление, нито молитва, а само това, което им принадлежи – достойнство. Това са аутсайдерите в света на физически здравите.
Под стъкления похлупак на по-ниските си заплати, но и под пиянските заплахи и действия на примати с още по-ниски чела – там ще намерите аурсайдерките в частните и обществени форми на мачизма.
Онези, които не искат да са такива, каквито им казват че са, не само в интернет чатове, тъмни барове и веднъж в годината на парад. Които не искат да ги бият, псуват и презират – това са аутсайдерите от патриархалния морал. До тях, но от другата страна на мембраната, стоят тези, които не искат еднополови детски градини и бракове, трети пол и тринайсето лично местоимение – аутсайдерите в социалните атрофии на сексуалната демократизация.
Представата за красивото, умното и добре разположеното в традиционните очаквания също чертае граници в изкуството, които се пресичат с вертикалата на пазарните мечти. Там са аутсайдерите в мандатния вкус.
Други се озовават на границата на човешкото, земното, на безкрайно малкото и космическо голямото – това са аутсайдерите в науката.
Именно кинетичната сила на всички тези аутсайдери движи това, което все още се движи, неясно накъде. Движат живота.
А вътре… вътре само́ нищото умира.