Issue #18

Песента на делфините

Предговор на Ани Илков за „Панспермия. Халюцинация за роман.“, Полина Видас, Жанет 45, 2024

Историята на света след 1989 се разгърна така, че вторично популяризира две утопични книги, писани назад във времето – „Прекрасния нов свят“ (1932) на Олдъс Хъксли и „1984“ (1949) на Джордж Оруел. Едрото твърдение беше, че те прорицателски са разпознали света, в който сме се озовали. Така  двете книги оказаха огромно влияние не само върху литературното писане, но и върху политическото мислене.

Книгата, която държите в ръцете си умело навигира, за да избегне тези силни и опасни влияния. Тя е написана като своего рода мистификация, която преправя и използва класическите за този тип литература епически форми и жанрове. И в същото време успява да окръгли един свой цялостен романов свят. Роман, изграден от есеистични коментари и рецензии за романи, разкази и други, при това роман-дистопия, който пее своите епически песни епизод след епизод и разкрива  съдбините на света. Казах „пее“ съвсем нарочно, защото смятам таланта на Полина Видас за подмолно поетичен.

Когато тя започна да публикува в списание Свободно поетическо общество своите „рецензии“ те нямаха разграничаващи знаци, нищо не посочваше, че това са рецензии и коментари към несъществуващи книги и светове. Тези инкубирани романи, сборници с разкази и стихосбирки  сякаш биваха  сгрявани от прозирната топлина на рецензиите и някак си човек оставаше с чувството, че се развиват и ще се излюпят някой ден.  

И точно в ония години по щастливо стечение на обстоятелствата се появи за пръв път в цялостен превод на български „Ръкопис намерен в Сарагоса“ на Ян Потоцки, дело на Георги Цанков. Според мене, монументалното дело на Цанков (превод на сводния текст на романа, 550 разяснителни бележки под линия и съпроводителна студия) дадоха композиционен тласък на работата на Полина Видас. Разбира се, литературната игра на съдбоносни разкази и разказвания, намерени ръкописи и едва ли не писма в бутилки се играе още от древността. Такъв тип рамкирани повествования имат класическите си върхове още в „Приказки от хиляда и една нощ“, „Дон Кихот“ и модерният връх е именно „Ръкопис намерен в Сарагоса“. Този роман е матричният текст, така да се каже. Защото той се опитва да се изгради като вавилония от разкази, запазени в случайно намерен ръкопис. Но в тази фантазна вавилония се усеща и критическият (и енциклопедически) разум на епохата на ръба между Просвещението и Романтизма.

В настоящата книга имаме не ръкопис, а читателски блог, в който критически през мрежата на възможни, но несъщствуващи книги се разбрида нишка по нишка изгнилата идеография  на злощастния наш опит за свят – бивш, настоящ и бъдещ. Трябва да кажа, че Полина Видас изгражда и полага като основа на книгата цяла една импровизирана философия, някаква ироническа херменевтика, свързана с Кабала и по специално с Исак Лурия и начинът по който Харолд Блум литературизира идеите и понятията на Лурия. Става дума за тоя лъчист обмен между сътворяване и проумяване, а в случая става дума по-скоро за същия обмен, но между писане и четене – според книгата.

Писане и четене в лъчист обмен, това е първият черноморски делфин, на чиито гръб книгата се опира. Вторият делфин е с доста хлъзгав гръб. Поставя се въпросът за психоанализата и нейните дисеминации и разпилявания като практика и като ново знание за човека. Точно тук тънко просмуква плаха надежда за спасение в някаква „допълнителна реалност“, симулативно напомняща дантевия рай. И третият делфин, върху който се крепи тази книга е разбира се талантът на Полина Видас. Това е делфинът, който плува отпред и пори водата, в която се отразяват пламъците на един изгарящ в глупостта си свят. Делфините пеят. И накрая ще остане музика.