Кучешкият лай ме изтръгна от съня като шамар. Пресегнах се за камък и с едва виждащи очи го метнах през прозореца. Чу се меко туп, кратко изскимтяване и през гурелите мярнах как глутницата се отдалечава. Край. Отново бях победил псетата. Ако бях се прицелил по-добре, направо щях да му откача муцуната. Нищо. И утре е ден. Ако съм още тук, разбира се.

Когато бях малък, значи преди две-три години, глутницата започна цялата война срещу мен. Нападнаха ме в гръб, всичките пет звяра. Докато усетя чудовищните зъби, впиващи се в прасеца, вече бях потънал в кървища и съвсем неспособен да направя каквото и да било. Разрушиха ми костта и ме вързаха за майка ми завинаги. Казват, че едно време кучетата били най-добрите приятели на човека. Даже хората ги били отглеждали в къщите си, представяш ли си? Хората в миналото са били наистина глупави.

Отивам в болницата за няколко дни. Трябва да се върна до осми. Такава бележка остави майка ми преди да замине. Пак ще ражда – май за седми път, откакто живеем заедно, и кой знае колко пъти преди това. Мисли, че този път й е последен. Става все по-трудно всяка година – никак не е млада. Бръчките й падат като завеси около очите и е толкова изтъняла, че почти виждам през нея. Още ставам, отбелязваше всеки път, когато отворех въпроса. Децата ми са всичките здрави и хубави. И ми хвърляше презрителен поглед, и го задържаше дълго, докато не се вледенях целия.

Ужасно е да си беден. Стаичките, които обитаваме едва ни побират, нищо, че сме само двама. Трябва да вземаме резервните си части на старо. Кракът ми принадлежал на някакво болно дете. Поне така ми казаха в магазина. Не питах дали го е израснало, или е умряло. Сигурно второто. Но още тогава металът вече се разпадаше, а сега едва го закрепвам с подръчни материали. Поне няма да ти омалее, смееше се майка ми.

Понякога, когато беше бременна, майка ми се разнежваше. Било от нещо, наречено хормони. В тези редки моменти се сгушвах между бедрата й, съвсем близо до подутия корем, и попивах топлината на тялото й. Обичаше да ми разказва за всичките си деца преди мен. В началото продавах само на богаташи, казваше. Тогава си купувах обувки. И вадеше албумите със снимки и показваше любимите си чифтове. Най-обичах ей тези зелените. Жалко, че вече не ми стават. А това бебе за кого е? За някаква стара мома, мисля. Не знам. От фирмата не казаха точно. Ако се роди със зелени очи, ще платят двойно. А ако е без очи? Не! Хич не ми говори! Не мога да се оправям с още един изрод.

Бебето се появи сивооко (като всички мои братя и сестри, като мен, като всички от нашия род), но беше здраво. Никой не получи обувки, но подменихме едно кабелче, което ми създаваше проблеми и си купихме хляб.

Кучетата продължават да лаят под чуждите прозорци – режещ, хриптящ звук, от който сърцето ми прескача няколко удара (но то често прескача, в последно време повече и май ще ми трябва ново). Дали ще успея да си хвана някое от тях, ако майка ми не се прибере утре? Ако изчакам правилния момент и хвърля много точно, сигурно ще мога да убия някое от по-дребните. Ще стигне за няколко дни, даже седмица. През зимата кучетата отслабват, студът ги прави глупави. Знам го, защото лятото почти не мога да улуча. Обаче онова, което пострада днес, дори прокървя, оставяйки червена диря по снега, а раната още зее отворена на тила му. Утре ще опитам с по-голям камък.

Майка ми роди едно много симпатично (по нейните думи) момиченце, русо и бузесто, точно преди оригиналното ми сърце да откаже напълно. Вече почти няма бели бебета. Всички са ужасно кафяви, като кученца са, сподели ми гордо, когато се върна от болницата. Не съм раждала такова съвършенство от петнадесет години. Всичките му органи работят, между другото, добави и ми хвърли още един от нейните специални погледи. Та тогава сърцето ми отбеляза последните си удари, първо бавно, после съвсем бързо и накрая замлъкна завинаги. Това беше малко преди кучетата да обядват с крака ми.

Сърцето ми било лошо още при зачеването, а когато съм проплакал за пръв път (през декември, някъде по това време) нямало съмнение, че неестественият шум в гърдите ми съвсем скоро ще ме убие. В крайна сметка издържа няколко години без да създава големи проблеми. Какво щастие, че дочака. Успяхме да хванем разпродажба в магазина за резервни части втора ръка. Новото ми сърце, специален детски модел, било използвано само веднъж преди мен. Кабелите, по думите на продавача, бяха в изрядно състояние, а и металът бил почти непокътнат. За съжаление предишното дете не успя да го ползва дълго, довери ми той, докато увиваше сърцето ми в найлонов плик. Убеден съм, че ще имаш по-голям късмет.

Сигурно ще родя в началото на декември, каза майка ми една октомврийска вечер. Светът през прозореца малко по малко ставаше монохромен, посивяваше и потъваше в есенните мъгли. Бременността изпиваше майка ми и тя почти се беше сляла с фона. Инженерите ми дадоха тези хапчета, каза. Била съм стара да раждам, представяш ли си? Можело да бъде опасно. Ама знаеш ли, хич не им вярвам. Иска да ми пробута изкуствена матка. Ха! Сигурно ще родя още три пъти преди да се износя. Сивата й кожа трепереше над сребристия блистер.

Белите деца се продават скъпо. Цветните очи струват повече от сивите. През последните сто-двеста години всички са сивооки. Никой не може да обясни защо, но било някаква мутация. Момченцата се търсят повече от момиченцата. Но най-важно е бебето да бъде здраво. Случи ли се някой дефект, заплащането неминуемо отива надолу. А ако се роди съвсем повредено, цялата поръчка отпада.

Ето, виждаш ли, можех да ти взема достатъчно пари, за да живея като нормален човек, каза майка ми в един от нежните си периоди. Главата ми беше отпусната на гърдите й, двамата сгушени един в друг под единственото топло одеяло. Ех, защо трябваше да се родиш болен.

Въпросът е, ако сваля някое куче, дори и най-мършавото от всички, как ще успея да го пренеса до горе — заради сърцето си останах дребен и слаб. Продавачът навярно ни беше излъгал – изобщо не беше толкова запазено, пък и започвам да подозирам, че предишното дете е умряло точно заради него. Понякога просто спира да бие и трябва да се удрям в гърдите, докато заработи отново.

Надявам се всичко с мама да е наред и да се върне с някакви пари. Този план с кучето май няма да го бъде.

Майка ми изобщо не се зарадва, когато сърцето ми умря. Не мисля, че се зарадва и когато се събудих след операцията. Всъщност изобщо не беше там. Около леглото ми обикаляха инженерите в белите си престилки, проверяваха жичките и играеха с настройките на новата машина вътре в мен. Прибрах се няколко дни по-късно. Не се мокри много, каза една сивоока инженерка. Раната ти не е зараснала напълно, нали не искаш да се върнеш обратно? Майка ми ме чакаше вкъщи, потропвайки с разкъсания си пантоф. Не ми проговори две седмици.

Каза, че ще се върне до осми. Разпредели малко храна за мен, а останалата взе със себе си. Нали родилките не ги хранят – било вредно. Самото раждане е вредно, отбелязваше майка ми всеки път. Затова никой не го прави вече. Ако не се върна дотогава, продължи, ще трябва да се оправяш сам. Да знаеш. Коремът й стърчеше като балон над изпъкналите кости. Тънките й ръце събираха багаж в чантата за раждане, загубила цвят от ползване също като нея. Вечерта отново ми разказа за децата си. Съжалявам за теб, каза.

Седми вече си отива, кучетата излайват последните часове в тъмното. Ако майка ми се прибере сега, сигурно ще я разкъсат. От друга страна, може вече да е мъртва. Няма как да знам.

Новото ми сърце, макар съвсем не ново, се държеше добре известно време след смяната. Не че бях като нов човек, но понякога усещах прилив на енергия, а веднъж отражението ми почти успя да придобие цвят. Сърцата първа ръка са друга работа. Но тях, разбира се, никой не ги оставя за следваща употреба. Напоследък обаче и тази машина не я бива. Не й се бие в моите гърди и аз я разбирам. Всеки следващ ден усещам ударите й по-слабо, чувствам как металът изстудява в гърдите ми, замразява ребрата ми и постепенно застива. Чудя се колко ли време ще издържи.

А ти каква искаше да станеш, когато пораснеш, бях питал майка ми в един миг на нежност. Разказа ми, че мечтаела да лети. Като птица ли? Не, като листо. Листата не могат да летят, отбелязах. Разбира се, че не. Те и птиците не могат. Нито пък хората. А какъв ли ще стана аз? Не ставай глупав. Ти никога няма да пораснеш. Стояхме рамо до рамо в тъмнината, едва докосвайки ръце.

Иска ми се да й се обадя – не съм сигурен, че ще успея да се справя с кучето.

Сивооката инженерка нарисува някаква странна фигура и каза: Знаеш ли, че преди векове хората са мислели, че сърцето изглежда така? И вярвали, че с него се обича. Не мисля, че сърцето прави това, отвърнах. Сърцето единствено те поддържа жив. Едно време хората са били много странни. Тя прокарваше пръсти по тялото ми и записваше нещо в тефтера си. Лично аз, каза тя, подмених всичките си части още преди години. Ей така, за всеки случай. Мисля си, че мога да живея вечно. Ако някой ден си купя дете, ще сменя и неговите. Разказах й, че майка ми развъжда деца в естествена среда. Колко смело от нейна страна, ахна инженерката. Доведи я някой път. Ще й предложа чудесни части. Изпрати ме с пренастроено сърце. Оттогава не съм я виждал.

На родилките отпускат безплатни прегледи в средата на всяка година, а ако случайно имат и семейства, преглеждат и тях. Значи само още шест месеца. Толкова трябва да удържи машинката ми преди следващата пренастройка. Ударите стават все по-неравни. Ако майка ми се върне в добро настроение, може да отида още през януари.

Съжалявам, че бебето ти се роди мъртво, каза майка ми в телефонната слушалка. Да родиш труп се отразява зле на репутацията, а и всички месеци работа отиват на вятъра, обясни ми по-късно тя. А в телефона добави: но поне не се подреди като мен. По-късно я попитах дали съм развалил името й. Хладните й очи се спряха на лицето ми, минаха покрай мястото, където лежеше сърцето ми, надолу към липсващия крак. Колко щеше да е хубаво, ако беше здрав, въздъхна и продължи да върши нейните си работи. Тайно хвърлях погледи към нея и веднъж дори я улових да гледа в мен.

Часовникът току-що отброи смяната на датата. Потънал съм в мрака под старото одеяло и мисля за кучетата. Планът се избистря в главата ми – в случай, че майка ми се забави. Ще хвърля всички камъни, които имам. Ако трябва, ще замерям с каквото попадне. Ще целя песа, който улучих днес. Сигурно ще бъде по-бавен. И после, когато го сваля, а другите се разбягат, ще размажа главата му и ще издърпам тялото вкъщи. Четох в една книга как хората разфасовали прасета. Не знам какво са това прасета, но ми се струва, че същата техника ще проработи и при кучетата.

Не зная дали чувам стъпки или ударите на машината. Формите се размиват, размиват се и мислите ми, картините стават мъгла. Заспивам. Заспивам, и си мисля за майка ми, за крехкото й тяло, за сухия й глас. Мисля още, че земята се люлее, че не мога да държа очите си отворени, че съм цял направен от студ. Ако се върне по-късно, дали ще се зарадва, че съм хванал куче? Ако не беше проклетото сърце, сигурно щях да нося храна всеки ден. Обувки. Щях да я накарам, може би, да не ражда толкова често. Щях… Но на първо време и кучето ще свърши работа.

Полина Пенкова има бакалавърска степен по Философия, а в момента учи в Магистърската програма по творческо писане на ФСлФ в СУ "Св. Климент Охридски". Занимава се със спортна журналистика и електронни спортове.