В древността ботаниката е била част от общо научно поле, включващо в себе си всичко – от медицина до селскостопански умения, и практикувано както от философи, така и от варвари. В прочутото медицинско училище на Кос (5 в. пр. Хр.) Хипократ и след него Аристотел полагат основите на научния метод. Едва Теофраст обаче, ученик на Аристотел, е този, който пръв разработва рудиментарна система за наблюдение на растителния свят. Диоскорид предава на следващите векове теофрастовитe съчинения Historia Plantarum и De Plantarum Causis, чието влияние се спотаява в средновековните хербарии, съставяни от учените монаси в техните отшелнически градини, с техните малки скромни растения, всяко от тях, поставено на своя малък земен олтар, неподвижни и съвършени като светци в очакване, обвити в самота, неподатливи на времето и отминаващите сезони.

След Гутенберг растенията също се сдобиват с нова иконография. Наместо деликатните бои, нанасяни с любящо търпение и изразяващи самата същност на венчелистчетата и листата, вече имаме недодяланата грубост на гравюрата върху дърво и плоската баналност на печатарските мастила.

През 1560 г. Йеронимус Бош публикува издание с гравюри, илюстриращи 567 от 6000 видове, тогава известни в западния свят. За пръв път са включени грудки и гъби. „Тези“, пише Бош, „не са треви или корени, нито пък цветя или семена, а чисто и просто излишък от влагата, която е в почвата, в дърветата, в разлагащата се дървесина и в други гниещи неща“. От тази влага никнат всички гъби и грудки. Показателен е фактът, че всички гъби (и особено онези, които готвим), растат най-добре, когато вали и има бури. Древните хора били поразени най-вече от този факт, и смятали, че грудките, понеже не са родени от семе, трябва по някакъв начин да са свързани с небесата. Самият Порфирий отбелязва същото – че „Гъбите и грудките са наречени „създания на боговете“, защото не растат от семе, както другите живи твари.“

По-малко от век след изобретяването на печатарската преса конкистадорите и капитаните от Източните индийски компании заливат изумената Европа с уханния рог на изобилието от джунглите, който дотогава дремел отвъд океаните. Хиляди нови растения спешно трябвало да получат имена и място в неефективната рудиментарна система за класификация.

Едва в първата половина на XVIII век шведският ботаник Карл Линей създал ботаническа система за класификация, която е изглеждала окончателна, ботанически регистър, в който всички растения по земята, настоящи и бъдещи, да бъдат включени с името и вида си, както и с кратко описание. Линей публикува своята Systema Naturae и през 1733 г. представя двойната номенклатура, даваща на всяко растение две латински имена, едно родово и едно видово. До днес не по-малко от 300 000 имена влизат в състава на тази обемна поема, която регистрира, отбелязва и възвеличава всичко онова, което човекът е научил за света на растенията

Всичко изглеждало готово за появата на новата наука. Освободени от обсесията по класифициране, ботаниците започнали да се питат как и защо живеят растенията. Химията, физиката и генетиката осигурили нови инструменти за изследване, а класификацията дала път на етиологията, изучаването на произхода. Ботаниката, призвана да установи посредством експериментални методи логични причинно-следствени връзки между морфологичната структура и жизнените функции на растенията, се превърнала в модерна наука.

Бъдещето било внимателно предначертано: от малкото към още по-малкото, ad infinitum. Смятало се, че в тази точка на развитие парадоксално ще се случи внезапен синтез на знанието, който ще обясни всичко във Вселената.

Обаче тържествуващата и утешителна перспектива за изследователска програма, постепенно и неотклонно изграждана през вековете, била обречена да бъде разтърсена от новината за откриването на първите паралелни растения от едно непознато дотогава растително царство, което, бидейки по природа произволно и непредвидимо, изглежда оспорило, а и все още оспорва не само най-наскоро придобитите биологични знания, но и традиционните структури на логиката.

„Тези организми“, пише Франко Русоли, „чието физическо същество е понякога меко, понякога поресто, а друг път кокалесто и крехко, което се разтваря, за да покаже огромни колонии от семена или луковици, които растат и ферментират в сляпата надежда за някаква жизнена метаморфоза, които сякаш се борят срещу мека, но непроницаема обвивка, тези необичайни същества със заострени или рогови гърбици, или фусти, поли и ресни от фибрили и плодници, със стави, които понякога са слузести, а понякога хрущялни, биха могли да принадлежат към едно от големите семейства на тропическата флора, двусмислени, диви и очарователни по своя чудовищен начин. Но те не принадлежат към нито един вид в природата, нито пък най-опитното присаждане би успяло някога да ги създаде.“ 1

Когато се замислим, че в 1330 г. монахът Одорико от Порденоне с наистина ангелическа преданост описва растение, родило агне, и че дори през късния XVII в., на крачка от първите научни експерименти, Клод Дюре също говори за дървета, от които се раждат животни 2, няма защо да се учудваме, че откриването на ботаническа наука, неограничена от който и да е от познатите закони на природата, е довело до описания, които не винаги пресъздават реалните измерения на новите растения с обективна точност. Както казва Ромео Тасинели: „Какво можем да кажем за растения, които пускат корените си не в познатата почва на планетата ни, а в безкрайно далечния онирически хумус, хранейки се от ефимерни сокове, които са неподатливи на измерване или описване?“ Растенията от това царство изглежда са чужденци за добре подредената игра на естествения отбор и оцеляването на видовете. Те не се поддават на най-сигурните и изпитани експерименти и се съпротивляват на най-простото пряко наблюдение. За тяхната етиология, за самото им съществуване не може да бъде отредено място сред нещата на нашата планета.“ Той заключава накратко, че „трябва да говорим не за растително царство, а за растителна анархия“ 3.

Ясно става, че задачата да се намери място в класификацията на Линей за растения, които са възможни, или в най-добрия случай вероятни, но във всеки случай напълно чужди на нашата позната реалност, е свързана с непреодолими трудности. Франко Русоли е този, който създава термина "паралелна ботаника", като същевременно дава име и дефиниция на това, което би могло да бъде наука сама по себе си, или би могло да представлява, in toto, просто организмите, които са обект на изследване. Но понякога се случва думите да притежават мъдрост, по-голяма от тяхната семантична плътност. Чрез своите внушения за неизменна "другост", думата "паралелна" освободила учените от кошмара да видят традиционните класификации на практика разрушени, а заедно с тях и самата основа на модерната научна методология. Доколкото Волотов е прав, забелязвайки, че ако едната от две науки е паралелна, то по дефиниция другата също трябва да бъде такава, ние сме на мнение, че донякъде мътната двусмисленост на думата трябва да се отнася към област извън установените граници на нашето знание. "След като осъзнаем нейния паралелизъм," казва Ремо Гаваци, "ние сме принудени да променим фокуса на нашето наблюдение, да създадем нови пътища за изследване и може би също нови инструменти на възприятие, ако искаме да разберем реалност, която преди сме можели да приемем за враждебна. 4“

Всяко откритие, колкото и малко да е, предполага предефиниране на всичко, което досега удобно сме приемали като единствената възможна мярка за реалност. Така откриването на тази необичайна и обезпокоителна ботаника е предопределено да разклати илюзорната последователност на нашите предишни понятия за реалност и нереалност. „Толкова много", пише Дюлиьо, „че изглежда именно от тези понятия въпросните растения, мистериозно отчуждени от събитията на растежа и разпада, които се борят за господство над биосферата, черпят своите жизнени сокове и чрез това се проявяват, дългогодишно имунизирани, извън сферата на нормалните възприятия и връзките и асоциациите на паметта, по начин напълно „друг“, двусмислен, опърничав и отвъд нашето разбиране. Не можем да го схванем заради задълго сакрализираното понятие за реалност, което е така упорито и прилепчиво, като увиващ се към нашата логика, вероятно отровен бръшлян."

Жак Дюлиьо, директор на Центъра за биологични изследвания в Прованс и редактор на списание Pensee, дължи своята международна репутация не само на прочутите си изследвания върху общуването чрез вибрация и ехо на организмите, живеещи на морското дъно, но и на своя подробен и оригинален критичен анализ на Декарт. Може би фактът, че той е едновременно биолог и философ, е причината да прояви интензивен и сериозен интерес към новата ботаника.

Критикувайки идеите, които от Просвещението насам са се считали за непоклатими основи на цялата ни научна работа, в историческо интервю за Radiodiffusion Française Дюлиьо разказва за странните събития, довели до неговата интелектуална криза, до неговата противоречива преоценка на всички древни значения и до формулирането на нови методи за изследване и изучаване на явления, които "официалната" наука отказва да признае за реално съществуващи.

Неговото драматично свидетелство служи за отговор на онези във френските интелектуални среди, които не са проумявали как биолог с неговия калибър с такава открита решителност поема риска да проучва нови и привидно езотерични траектории, осеяни с капани и неизбежни клопки, след като неговата репутация на учен с изключителен усет и предпазливост отдавна му е осигурила място сред светилата на науката.

В това своето радиоинтервю Дюлиьо разказва за работата си в Лабораторията по биология на растенията в университета на Хананпур в Бенгалия, малко след края на войната. Там той се срещнал с Хамишед Барибхай, известен не само с изследванията си по медицинска ботаника, но и с интереса си към литературата, писана на санскрит, по-специално към Ведите. Когато се срещнали, Барибхай току-що бил навършил деветдесет и една, но умствено и физически още можел с лекота да се мери с младия френски учен, който по това време бил един от обещаващите таланти в Сорбоната. Двамата често се срещали в един ашрам на хълм близо до големия храм, посветен на маймуноподобния бог Хануман 5.

„Един късен следобед, под първите лъчи на дългия залез, когато градът беше покрит с червеникав смог и зловонието на изгорен тор се разнасяше до върха на хълма, Хамишед Барибхай ми каза: „Ти винаги говориш за реалното и нереалното. Ако обещаеш да го запазиш в тайна, ще ти покажа един експеримент. Ела с мен.“ Отне ни половин час да стигнем до горичка от гнетуми на брега на река Амшипат. Стигнахме до колиба с прясно варосани стени. Вратата беше заключена с катинар. Барибхай извади връзка ключове от джоба си, отключи катинара и бутна вратата. „Ето твоята реалност“, каза той с иронична усмивка. Доста смутен бях от това, което видях. В полумрака на колибата лежаха два големи бели гибона. Единият от тях беше проснат върху купчина слама и изглеждаше мъртъв. Не помръдна при влизането ни. Другият остана на мястото си, но започна нервно да се поклаща върху лапите си, озъбен и издаващ дрезгави пискливи викове. „Този мъртъв ли е?“, попитах, сочейки другия гибон, който не даваше никакви признаци за живот. „Ако този е мъртъв, другият също е умрял“, беше отговорът на Барибхай. След това добави, изговаряйки бавно всяка дума: „Наблюдаваш една-единствена маймуна.“ Трябваше ми време да разбера шегата на стария човек, затова не реагирах на абсурдното му твърдение. „Какво според теб правят тези двамата?“, попитах, за да го дразня. Но вече беше напуснал колибата. Последвах го, чудейки се какво, за Бога, прави. Въпреки че маймуните бяха вързани на дълги вериги, внимателно затворих вратата зад себе си.“

„До колибата видях дълга и тясна зеленчукова градина, не по-голяма от лента за боулинг 6, оградена с висока шест фута телена ограда, завършваща с бодлива тел. Безсъзнателно изникна представата за концентрационен лагер за джуджета. В градината имаше три лехи с растения, всички те еднакви и високи петдесет сантиметра. На пръв поглед изглеждаха като домати, но листата им бяха обикновени и в същото време сочни, като листата на някои сукуленти. Барибхай отново извади ключовете си и отвори вратата на градината. Влезе, внимателно откъсна три листа от едно от растенията, излезе, затвори вратата, щракна катинара и ми показа откъснатото. „Искаш ли да видиш реалността? Ела с мен и наблюдавай внимателно." Върнахме се в колибата. Маймуната, която лежеше, не помръдна при влизането ни, но при вида на листата другата маймуна страшно се превъзбуди. Бях малко уплашен, без всъщност да знам защо, и останах близо до вратата. Барибхай протегна листата към маймуната, която ги дръпна от ръката му със светкавично движение, седна, подпря се на стената като мексикански peon, и охотно ги загриза. Още докато дъвчеше, жестовете ѝ станаха по-вяли, очите, които следваха всяко наше движение с толкова жив интерес, започнаха да се затварят, и когато сдъвка третото листо, маймуната се отпусна в постелята си, буквално припадна. В този момент напълно неподвижната досега друга маймуна показа признаци на живот. Очите ѝ се отвориха, проточи дълъг стон, изправи се на крака и се огледа. Първоначално не успях да схвана какво става, но после внезапно си спомних какво ми каза Барибхай преди малко – „Виждаш една единствена маймуна". „Твоята реалност“, каза старият учен за трети път. „Да тръгваме.“

Радиоинтервюиращият не успял да скрие недоверието си, а Дюлиьо продължил: „Едва се държах на краката си, когато излязохме от колибата. Барибхай затвори вратата и я заключи. Признавам, че трябваше да седна на една от двете дървени щайги, които открих до стената на колибата. Спътникът ми седна на другата и за известно време единственият звук беше дрънченето на верига. „Какво означава това?” попитах най-накрая шепнешком. „Да тръгваме”, каза Барибхай, сякаш не беше чул въпроса ми. „Да тръгваме преди да се стъмни.” Поехме към ашрама. Небето беше вече огненочервено, а из равнината под нас просияха светлините на първите запалени лампи. Тогава Барибхай започна да говори.

„Млади приятелю“, каза той, „питаш ме какво означава това. Е, ако можех да ти кажа, щях да бъда Кришна, Шива и Вишну в едно. Преди десет години бях в Домшапур, в щата Ориса, и колега там ми разказа за странните свойства на едно растение, Antola enigmatica 7, което расте по склоновете на планината Тандуба. Пастирите, които пасат своите черни кози в региона, събират листата на това растение и ги дъвчат. Един ден попитах един от тях защо ги яде, а той отговори: „Защото когато затворя очи, сякаш ставам огледало, а в огледалото виждам себе си, зад теб.“ Опитах листата и след няколко минути видях себе си да седи пред мен, като стар приятел, който е дошъл на гости. От последвалите експерименти установих, че листата на Antola съдържат вещество, подобно на мескалин, наречено metexodine H.B. Разсадих растенията в градината на лабораторията си, експериментирайки с присадки от други халюциногенни растения като Kolipta onirica, и след много опити успях да променя и засиля психеделичните свойства на листата. Растенията, които видя в градината до колибата, са резултатът от десет сезона експериментални присадки, десет години изследвания, докато успея да произведа халюцинация, наречена от мен „параудвояване“. Тази халюцинация се проявява в усещането и дори сигурността, че тялото на човека се е разделило на две идентични тела, докато съзнанието остава цяло и сравнително непроменено. Преди няколко месеца я изпитах сам и толкова се изплаших, че реших занапред да експериментирам само с маймуни. Обектът става две тела с едно съзнание, което според конкретните обстоятелства се мести от едно тяло в друго. Когато едно тяло е „обитавано“ от съзнанието, другото тяло е неактивно и явно безжизнено. Но изключителното и тревожещо нещо не е самата халюцинация, колкото фактът, че тя е видима, явна за другите, за наблюдателите. Хипотетичните обяснения са безбройни и предвид това ново и странно явление всички те изглеждат достатъчно валидни. Може би листата, сдъвкани от маймуната, излъчват вторични халюциногенни ефекти наоколо, така че и ние да бъдем включени в илюзията. Може би само си въобразяваме неподвижната форма. Може би ние сме, при определени условия, жертви на халюцинацията на маймуната, както според bahama всички живи същества са герои в съня на бог Кришна. И кой знае, може явлението да се разглежда в рамките на нашата обичайна реалност, като нова и напълно неочаквана комбинация от преживявания. „В края на краищата,“ добави старият човек почти на себе си, „параудвояването“ само по себе си е доста банално явление. Важното е да експериментираме, за да открием съществуването на нови и осезаеми категории на реалността.“

Разказът на Дюлиьо може да изглежда неотносим, несъвместим, може би извън обхвата на тези есета. Цитирах го в цялост, защото вярвам, че той посочва, макар и косвено, възможностите ни да избягаме от вековните противоречия на логиката; и най-вече защото великият френски биолог, смело втурващ се в нови експерименти, оттогава е посветил усилията си почти изцяло на изучаването на паралелната ботаника, допринасяйки решително за очертаването на теоретичните основи на новата наука. В своята книга „Другата градина“ 8 Дюлиьо на първо място задава въпроса: „Какво отличава паралелните растения от предполагаемо реалните растения, обект на класическата или обикновена ботаника?“

За него са ясни две нива, или дори два типа на това, което е реално, едно от тази страна и едно от другата страна на разделителния „жив плет“. „От тази страна“, пише той, „в нашата всекидневна градина растат розмаринът, хвойната, папратите и платаните, напълно осезаеми и видими. За тези растения, които имат илюзорна връзка с нас, и тази връзка по никакъв начин не променя тяхното съществувание, ние сме просто събитие, може би дори нещастие, а нашето присъствие, което за нас изглежда толкова солидно, за тях е не повече от мимолетен вакуум в движението на въздуха. Реалността е качество, което им принадлежи, и ние не можем да имаме никакви права над нея.“

„От другата страна на преградата обаче реалността е наша. Тя е абсолютното условие на съществуването. Растенията, които растат там, са реални, защото ние искаме да бъдат такива. Ако ги откриваме непокътнати в спомените си, то е защото ние сме ги снабдили с образа, който имаме за тях, с непрозрачната обвивка на нашето собствено потвърждение. Растенията, които растат в тази градина, не са по-реални или по-малко реални от онези други, които се огъват и люлеят под напора на разума. Тяхната реалност, дадена им от нас, е просто друга и различна реалност.“

Това, че паралелните растения съществуват в контекста на реалност, която със сигурност не е онази на „всекидневието“, е очевидно от пръв поглед. Макар че гледана отдалеч тяхната изумителна „вегеталност“ ни подмамва да мислим, че става дума за една от многото странности на земната флора, бързо осъзнаваме, че растенията около нас всъщност принадлежат към изцяло различно царство. Неподвижни, нетленни, изолирани във въображаема пустота, те сякаш отправят предизвикателство към екологичния вихър край себе си. Едно от най-ярките им качества е липсата на каквато и да е осезаема, позната субстанция. Тази „нематериалност“ на паралелните растения е явление, присъщо само за тях, и е може би онова, което най-силно ги отличава от обикновените растения, сред които пребивават.

Терминът „нематериалност“, въведен от Коолеманс и широко използван от Дюлиьо и Фиирхаус, може би не е особено удачен, тъй като внушава идеята за невидимост, която, освен при някои аномални ситуации, не е характерна за паралелната ботаника. „Параматериалност“ би била вероятно по-подходяща дума за описване на телесността на растенията, които обикновено се характеризират с изключително солидно присъствие, понякога дори доста нахално и натрапчиво, което ги прави обективно възприемаеми в същата степен, в която се възприемат всички останали неща в природата, дори ако тяхната същност избягва химически анализ и отхвърля всички познати закони на физиката.

Но „нематериалност“ все пак предполага очевидното отсъствие на проверима структура на клетъчно и молекулярно ниво, което е общо за всички паралелни растения. Всяка отделна видова форма има своя собствена особенa аномалия, разбира се, и тя е по-трудна за дефиниране и често много по-смущаваща, въпреки че винаги е подчинена на някаква абнормална субстанция, която отхвърля най-основните ограничения на гравитацията. Има някои растения, например, които ясно се появяват на снимки, но са невидими с просто око. Някои нарушават нормалните правила на перспективата, изглеждайки с еднакъв размер, независимо колко близо или далеч от нас са. Други са безцветни, но при определени условия разкриват изобилие от цветове с изключителна красота. А едно от тях притежава листа с толкова заплетен лабиринт от жилки, че е объркало и унищожило вид ненаситни насекоми, които някога са заплашвали растителността на цял един континент.

Паралелните растения се делят на две групи, но това деление не означава различни еволюционни нива, както е при нормалните растения, които са подредени в категории за висши и низши видове. Напротив, двете категории, приписвани на паралелните растения, произтичат от двата начина, по които растенията се възприемат от нас. Тези от първата група са директно оразличими чрез сетивата и индиректно чрез различни инструменти, докато тези от втората, много по-мистериозни и неуловими, познаваме само индиректно, чрез образи, думи или други символи. Първата група е безусловно по-голяма и съдържа по-разпространените видове. Както отбелязва Дюлиьо, растенията от тази група са „по-паралелни“. Неизменчиви във времето, откакто се е случила мутацията, предизвикала тяхната метаморфоза, те споделят – някои от тях в продължение на хилядолетия – доста жалката история на реалния свят.

Ако сега сме в състояние да ги възприемем, ако можем да ги наблюдаваме, измерваме и изучаваме, това става въпреки тревожното отсъствие на разпознаваема субстанция. Тази „нематериалност“, спомената по-горе, би изглеждала резултат от внезапно спиране на времето, което, по неизвестни причини, изглежда е повлияло развитието на някои видове растения на различни етапи от историята на растителното царство.

Докато други растения, вече изчезнали, се разпадат и не оставят следа от живота си на Земята освен понякога фосилен отпечатък или фрагмент върху вкаменена дървесина, паралелните растения са, според думите на Спиндер, „фосили на самите себе си“ 9. Нито мъртви, нито живи — условия, които биха означавали нормално течение на времето — те са все още себе си, цели и съвършени в своята илюзорна телесност след хилядолетия неподвижност. Сякаш са били внезапно изтръгнати от времето, лишени от материя и смисъл, и предадени на друг ред на съществуване. Като спомен, придобил действителност, те са запазили у себе си само външния си вид, видимата триизмерност, без никакво веществено съдържание. Повечето от тези растения, макар и устойчиви на могъщи природни сили, се разпадат при най-малкото взаимодействие с предмет, чужд на нормалната им среда, стават на прах и оставят след себе си само химически инертна бяла пудра. Държат се като египетските мумии, които са останали непокътнати в своите тъмни гробници хилядолетия наред, но се разпадат при първия лъч светлина, оставяйки само призрачен филм от човешка същност върху бинтовете. Дюлиьо неслучайно отбелязва, че тези растения са като мумии, които случаят е сметнал за удачно да увековечи не в момента на смъртта им, а в най-значимия момент на живота им, за да ги запази в ненакърнената им цялост, все още част от пейзажа, в който жизнерадостно са процъфтявали.

Растенията от втората група са също така обусловени от аномални и често неразбираеми времеви причинно-следствени връзки. Но вместо постоянно да са потопени в неспирния поток на външното за тях време, те модулират своето съществуване според променящи се ритми, които за нашите възприятия са непредсказуеми. Докато растенията от първата група са неподвижни във времето, тези от втората, химери от предишно съществуване, се движат, така да се каже, извън времето, в създаденото от човека аморфно време на нашите собствени маршрути, в неизмерима поредица от внезапни тласъци и също толкова внезапни спирания в миналото, в бъдещето и във все още несъществуващото настояще.. Те са конкретният образ на това капризно не-време, паралелно на времето, което тече, и в което сме свикнали да се движим.

Тази „парахрономия“, както я нарича Спиндер, противоположна на „хроностазата“ на другите паралелни растения, има проявления, които едва сега започваме да разбираме. Именно той, сблъскал се с явления, които ясно надхвърлят границите на биологията, предполага, че тези растения могат да бъдат разбрани само чрез принципите и методите на феноменологията и може би дори на психолингвистиката. Свързани с нас чрез тесни психо-симбиотични връзки, присъствието на тези растения в определен смисъл изглежда по-богато и „по-плътно“ дори от това на растенията от първата група, защото те растат в ритъма на нашето субективно време и в крайна сметка се оформят след дълъг и сложен концептуален процес. Тези растения, поради неизяснени причини загубили своето реално съществуване в някакъв отдалечен момент на реалното време, днес можем да преоткрием в наситения пейзаж на въображението си, връщащи се от автентичното далечно минало, обогатени със съмнителното настояще, готови да бъдат илюстрирани, описани и коментирани.

„Парахрономията“ е следователно ключът към тяхното двойно паралелно съществуване. Подобно на персонажите в стари портрети, те се прераждат днес, след дълъг период на забрава, с двойна идентичност: едната, която живее в нашите въображения, и другата, сега независима, която виждаме пред себе си в позлатена рамка, заключваща своята собствена реалност.

В доклад, прочетен на конференцията в Антверпен през 1973 г. Херман Хоем заявява: „Всички неща по света обитават в нас, в огледалото на нашето съзнание. Всички наши жестове, дори най-несъществените, са свързани по някакъв начин с част от света около нас, променяйки формата му и обогатявайки го с нови значения. Това важи и за нашето решение да разделим паралелните растения на две групи. То отразява съществуването на два важни импулса в нас: импулса към яснота и импулса към неяснота. Можем да кажем, че едната група е прозата на паралелната ботаника, докато другата е поезията й. Растенията от първата група подлежат на език a posteriori; тези от втората са израснали от езика и словото е едно от техните условия за съществуване. Преди да са растения, те са думи.“

Но именно в номенклатурата, може би защото естествено имената са кратки, тези различни връзки между растенията и думите са се оказали най-убедителни. Имената на растенията от първата група отразяват искряща простота, както и специфичните обстоятелства на произхода и съществуването им. Имена като Tiril и Woodland sugartongs са ясно описателни, дори и когато, както всички нови думи, те могат да породят вторични образи и цели асоциативни вериги. „Всички имена разказват история“, казва Хоем.

Имена като Solea и Giraluna всъщност предхождат съществуването на растенията и участват като обещание в самото начало на съществуването им. Тези имена, които Жан Ренон нарича „machines a faire poesie“, са част от същността на растението, подобно на лист, стъбло или цвят.

Въпреки че паралелната ботаника се появила толкова изведнъж и ярко на хоризонтите на науката, минало цяло десетилетие преди тя да бъде официално призната. И било чудо, че за това кратко време можели да се съберат толкова много информация и доказателства, и че те били подложени на необходимите проверки, и че контакти на международно ниво били установени между учени и изследователи, довели до създаването на специализирани лабораторни бази в няколко страни. От първото сензационно откритие на woodland sugartongs през 1963 г. до първата Паралелна ботаническа конференция в Антвeрпен през 1970 г. се случило това, което Спиндер нарича „паралелен растителен наплив“. От целия свят започнаха да прииждат новините за нови находки на растения и фосили, за легенди и истории, свързани с темата, и почти нямало издание на какъвто и да е научен журнал без някаква теоретична статия или бюлетин за нови открития. Книги, доклади на докторанти, дисертации и дори нови специализирани журнали се натрупвали в библиотеките на ботаническите и биологичните институти, докато в лабораториите бил неудържим напредъкът за подобряване или адаптиране на способите за документиране на тази нова флора, толкова изцяло странна, крехка и неуловима. Антверпенската конференция, организирана благодарение на Корнелис Коолеманс от Кралския университет в Белгия, била в някакъв смисъл насочена към „утвърждаване“ на новата наука, към обединяване на множество индивидуални усилия в едно, към очертаване на теоретическата база за разбиране на новите явления и, ако е възможно, към постигане на някаква форма на систематизация, дори и с известни временни уговорки.

Коолеманс, който по странно съвпадение е шампион по Го на Белгия, бил в Япония за Anals of the Zendon Games 10 в Токио през есента на 1963 г. Малко след войната, по време на конференция по палеоботаника в Париж, той се срещнал със Сугино Киничи, професор в Университета на Киото и също толкова запален играч на Го. Всъщност именно Сугино, на онази среща след войната, бил запознал Коолеманс с играта на Го и без да се срещат оттогава, двамата играели чрез кореспонденция. Коолеманс разказва как една от тези междуконтинентални игри продължила шестнайсет месеца, и оценява, че между 1946 и 1963 техните партии по Го са им стрували около дванайсет хиляди долара за пощенски такси, телефонни обаждания и телеграми. Когато най-после се срещнали отново в Токио през 1963 година, излязла новина за откриването на woodland tweezers в гора близо до Овари, находка, която щяла да окаже драматично въздействие върху биологичните науки. Коолеманс придружил своя приятел на първата експедиция и бил толкова вдъхновен от преживяването, че на място и веднага решил да се посвети изцяло на новата ботаника. Въпреки че работата му до момента е била и все още е главно в областта на организацията, Корнелис Коолеманс е смятан от колегите си за първия паралелен ботаник. Жак Дюлиьо, в своето финално слово на Антверпенската конференция, отбелязва, че ако не била изключителната интуиция на белгийския биолог, който от едно единствено растение извел съществуването на цели нови растителни царства, паралелната ботаника щяла да остане неоткрита.

Идеята за разделянето на растенията в новата ботаника на две групи била формално предложена на конференцията от самия Коолеманс и била единодушно приета от шейсет и осемте делегати след около едва час дебатиране. Но когато дошло време за назоваването на двете групи, нещата се развили доста по-различно: дебатът продължил почти два дни, но разпалените и донякъде подривни речи всъщност послужили за по-добро определяне на различията между двете групи, които в първоначалната еуфория на конференцията не били очертани достатъчно ясно. Названията, предложени от различните говорители, всъщност не можели да избегнат описанието на характеристиките на растенията, за които се отнасяли, и по този начин това, което трябвало да стане ясно в обсъждането на дневния ред на първия ден, се превърнало в дълга дискусия за наименованията.

Първото предложение било на Спиндер. Макс Спиндер, учен с голяма интуиция и неизчерпаема енергия, професор по Градска ботаника в университета в Хемунген. Постът му бил нов, учреден по негово настояване, за да се проучва растителният живот в градските райони. Може би тъкмо неговите изследвания върху градските растения, принудени да оцеляват при най-абсурдни екологични условия, са довели швейцарския ботаник до все по-голям интерес към паралелната ботаника. Лабораторията му, вероятно най-добре оборудваната в Европа, му е осигурила идеалните условия за извършване на базисни изследвания в новата наука. Тези изследвания са подробно документирани в неговия последен труд Parallelbotanik-Forschungen und Hypothesen, публикуван от издателство Hansen в Цюрих.

В своето обръщение по време на конференцията Спиндер напомнил на колегите си, че въпреки определената описателна функция, името на първата група всъщност може да бъде изцяло произволно, докато това на втората група трябва, подобно на имената на нейните растения, да изразява онирическите им качества, неизяснеността, същностната неяснота, характерна за тях. Също така казал, че би било рисковано да се натовари таксономията на толкова млада наука като паралелната ботаника с наименования, които последващите открития или експерименти да превърнат в нелепи. „Но въпреки тази непреодолима дилема,“ завършил той, „ако искаме да избегнем такива тромави обърквания, там където всяко слово или знак, дори най-абстрактният, би било достатъчен, за да се покаже към какво се отнася, е абсолютно необходимо да вземем решение.“

Осъзнавайки, че колегите му несъмнено ще предложат имена, съдържащи някакъв намек за най-очебийните качества на двете групи, сам той предложил за напълно съществуващите, конкретни и видими растения термина параверофити, докато за втората група предложил названието анверофити. Именно това предложение породило спор, който скоро надхвърлил научнотехническото ниво и се върнал към безполезни квазифилософски разсъждения за природата на реалното и нереалното, докато семиологията, феноменологията и дори етиката били ползвани в подкрепа на различни мнения. Един от най-интересните и значими доклади бил този на Жак Дюлиьо. За удивление и изненада на делегатите френският биолог цитирал по памет четирите страници от съчиненията на Декарт, в които се обсъждало разделянето на нещата в света на res cogitans и res extensa, и посочил как двете групи за назоваване са ясни и съвършени примери за картезианските категории. Той завършил, предлагайки названията екстендрофити и когитандофити.

Не можем тук да дадем в пълнота всички предложения, вариращи от т. нар. агиографски Spindennses и Koolemanenses до тромаво намекващите парабиогенни и имагогенни, та чак до хелиофитни и селенофитни, или онирофитни и диоденофитни.

В края на втория ден от този абсурден дебат Ецио Антинели от Ломбардския център за приложни науки се позовал на статия, която написал и публикувал във Vita Parallela, първото периодично издание в тази област, предназначено за широка общественост, и повторил предложението си всички растения, както обикновените, така и паралелните, да се разделят на съществуващи и индуктивни. „Съществуващите“ растения, по неговите думи, се разкриват като реални чрез доказателствата на сетивата и чрез научните инструменти. Тези растения на свой ред трябвало да се подразделят на витални (напр. бор, морков, нарцис) и паравитални (напр. Tiril, Plumosa, Labirintiana). От друга страна, „индуктивните“ растения са тези, които „живеят в състояние на намерение, очаквайки да приемат форма и плътност чрез волеви описателен акт от наша страна.“ С други думи, признавайки две съществено различни групи растения в паралелната ботаника, Антинели възнамерявал чрез използване на неясното понятие „паравитално“ да положи едната група на границата на традиционната ботаника, и да изолира растенията, които той нарича „индуктивни“ и които разглежда като истински паралелни, в собствена категория.

Австралийският ботаник Джонатан Хамстън напомнил на колегите си за предупреждението на Спиндер и с това ги върнал към здравия разум. Молбата му към тях била да се избягват въздействащи или описателни имена, или такива с прекалено конкретно съдържание, та да бъде оставено по този начин достатъчно пространство в номенклатурата на младата наука. Той предложил временното решение двете групи растения да се нарекат алфа и бета, а това било посрещнато с очевидно облекчение от говорителите и делегатите, така че решението, предложено от Дюлиьо и след това от Антинели, било прието единодушно.