На крачка  от екстаза, на крачка от революцията, на крачка от това, което се нарича любов. На крачка от живота ми – който поради един вид обратно привличане не бях превърнала в живот; а също и поради стремеж към ред. Да се живее живот в безпорядък, е проява на лош вкус. Дори да исках, нямаше да съм в състояние да превърна тази латентна крачка в реална. Заради удоволствието от хармоничното сливане, заради скъперническото и вечно обещаващото удоволствие да имаш, а не да пилееш – нямах нужда от екстаза или от революцията, или от нещо повече от предлюбов, която е много по-щастлива от самата любов. Стигаше ли ми обещанието? Едно обещание ми стигаше.

Кой знае, може би това отношение или липса на отношение произтичаше и от факта, че аз, която никога не съм имала съпруг или деца, не съм била изправена пред необходимостта да запазя или както се казва, да счупя оковите си: аз бях постоянно свободна. За това допринесе и спокойната ми натура: ям, пия и спя с леко сърце. И естествено, моята свобода се дължеше и на финансовата ми независимост.

От заниманията със скулптура, предполагам, дойде способността ми да мисля само в моментите, когато това се налагаше, защото бях свикнала да мисля само с ръце, и то само когато ги използвах. Бях свикнала и с удоволствието от спорадичните си ваятелски занимания, към което бездруго бях склонна по природа: очите ми така добре улавяха формата на нещата, че изпитвах все по-голямо удоволствие и направо се вкоренявах в него[1]. Можех, вече можех с много по-малко от това, което бях, да си послужа с всичко: също както вчера на масата за закуска възглавничките на пръстите и мекото на хляба ми стигаха, за да правя топченца от мекото на хляба. За да имам, което имах, никога не съм се нуждаела нито от болка, нито от талант. Това, което имах, не го бях извоювала, то беше дар.

Що се отнася до мъжете и жените, какво бях аз? Винаги съм изпитвала изключително нежна възхита от мъжките навици и жестове и без остра необходимост - удоволствието да съм женствена, да съм женствена също ми беше дар. Имах само лекотата на дарбите, не и ýплаха от призванието – така ли е?

От масата, където останах по-дълго, тъй като имах време, се оглеждах край себе си, докато пръстите ми окръгляха топчета от мекото на хляба. Светът беше място. Което ми служеше, за да живея: в този свят можех да залепя едно малко топче към друго, стигаше просто да ги сложа едно до друго и без особено усилие да ги натисна, та едната повърхност да прилепне към другата, и така с удоволствие оформих една чудновата пирамида, която ми хареса: един правоъгълен триъгълник от овални форми, форма, състояща се от противоположните й форми. Дали това имаше за мен някакъв смисъл, мекото на хляба и пръстите ми вероятно знаеха.

Жилището е мое отражение. На последния етаж е, което се смята за лукс. Хората от моето обкръжение се стремят да живеят в тъй наречения пентхаус[2]. Това е дори много повече от лукс. Истинско удоволствие е: оттам целият град е твой. Дали когато този лукс стане нещо обичайно, ще го сменя, без дори да знам защо, с друг лукс? Може би. Също като мен, жилището си има влажни полусенки и светлини, тук нищо не е рязко: една стая предхожда и предвещава друга. От трапезарията си виждах играта на сенките – встъпление към моя living-room. Тук всичко е елегантна реплика, иронична и одухотворена, на живот, който никога и никъде не е съществувал: домът ми е просто едно артистично творение.

Тук всичко е свързано с един живот, който, ако беше реален, нямаше да ми служи за нищо. Какво имитира тогава той? Ако беше реален, нямаше да го разбирам, но дубликатът ми харесва и го разбирам. Едно копие винаги е красиво. Обстоятелството, че се движа сред хора, отчасти или изцяло отдадени на изкуството, би трябвало всъщност да ме накара да не ценя особено копията: но изглежда, че винаги съм предпочитала пародията, тя ми вършеше работа. Копирането на нечий живот затова вероятно ми даваше – или все още ми дава? колко ли е разрушена хармонията на моето минало?, – копирането на нечий живот затова вероятно ми даваше сигурност, защото този живот не беше моят: той не беше моя отговорност.

Лекото неспецифично удоволствие – което сякаш беше тонът, в който живея или живеех – произтичаше от това, че светът нито ме представляваше, нито беше мой: можех да му се наслаждавам. Също както и мъжете не смятах за мои и затова можех да им се възхищавам и искрено да ги обичам, също както се обича без егоизъм, както се обича идея. Тъй като не ми принадлежаха, никога не ги измъчвах.

Както се обича идея. Духовната елегантност на дома ми се коренеше в това, че всичко тук е в кавички. От уважение към истинското авторство аз цитирам света, цитирах го, понеже той не беше нито аз, нито мой. Беше ли красотата, една определена красота, цел за мен, както за всички останали? в красота ли живеех?