Въведение

Психодрама и психоаналитична теория

Групата

Джордж пристигна закъснял, задъхан и почервенял. Ос­таваха броени минути до започването на групата. Телма му подаде кафе, а той пое чашата с благодарност.

– Някой ден и за погребението си ще закъснееш – подхвърли Джойс и добави: – но поне тая седмица успя да си навреме за началото на групата.

– Я го остави на мира, нали виждаш, че се опитва да е тук навреме – прекъсна я Маги.

– Ами има още да се старае. Не обичам някой да пристига, след като сме почнали.

Останалите от групата гледаха безучастни. Подобни заяждания бяха станали обичайни преди началото на груповите сесии.

Пол, водещият на групата, излезе от кабинета си, където бе имал оживен и доста напрегнат спор, който не засягаше психодрама групата, с Том, колега от социалната служба, и влезе в стаята, където се събираха на кафе.

Предложи им да отиват към „театъра“, най-просторната стая във викторианската къща, където се помещаваше клиниката. Чашите кафе бяха набързо изпити и групата се заизкачва нагоре по стълбите. Деби се втурна в тоалетната, защото знаеше, че вечерта ще се проточи.

Групата се срещаше всяка седмица от осем месеца насам. Всеки идваше по различни причини. Джойс, привлекателна жена на средна възраст, бе изпаднала в депресия след края на поредната си връзка. С годините ѝ се бе наложило да се изправи лице в лице с факта, че никога няма да стане майка. Семейният ѝ лекар бе предложил терапия. Джоан бе научила за психодрамата от приятел. Дейвид, успял адвокат, се включи в групата, за да работи по проблеми, породени от трудности в отношенията с близки хора. Деби пък бе дошла да разбере повече за психодрамата. Децата ѝ порастваха, напускаха едно след друго дома и тя се бе замислила дали да не стане психодраматист. Всички от групата се надяваха животът им да се подобри, като се включат в групата, но не всички бяха наясно как.

Групата бе „полузатворена“, като отначало членовете ѝ се бяха договорили за дванайсет поредни сесии. Нови членове се присъединиха и при старта на групата. Започнаха общо десет души, но Рой, безработен млад мъж с висока тревожност, се отказа след три сесии с думите: „Не е за мен психодрамата, плаши ме“.

Джейн, самотна майка, напусна след края на първоначално уговорения брой сесии, тъй като ѝ бе трудно да намира кой да гледа малките ѝ деца. За следвашия цикъл сесии групата бе от 8 души, а в началото на третия цикъл дойде и Джордж. Срещаше трудности в работата и в брака си и искаше да работи над това. Понякога ядосваше другите участници в групата и присъединяването му определено се отрази на груповата динамика.

Групата се настани в „театъра“, удобна стая с много възглавници. Столовете бяха изнесени преди сесията, но наоколо се намираха някои от играчките, които Пол използваше в работата си като детски психиатър. Докато изчакваха Деби да се върне от тоалетната, течеше доста приглушено обсъждане, в което разпитваха Телма как се е чувствала през седмицата след нейната психодрама от последната сесия. Деби се върна и Пол огледа групата.

Даде си сметка, че в стаята преобладава настроение по-скоро на притихнала сдържаност. Това пасваше и на собственото му настроение след дрязгите с Том. Хо­рата бяха уморени, дните се скъсяваха и времето вън бе отвратително. На групата ѝ липсваше енергия, никой не даваше сигнал, че има нужда да „поработи“. Самият Пол се усещаше уморен и с поизчерпана креативност (седмицата беше дълга). Убеди се във впечатлението си, че никой не е готов да бъде протагонист за вечерта.

Определено бе нужна повече енергия, затова Пол избра по-игрово загряване. Поиска всеки от присъстващите да си спомни за някоя играчка от детските години и да се раздвижи из стаята все едно е играчката. Телма веднага тръгна да си смуче палеца с пренебрежително към всичко изражение, докато Питър започна да обикаля наоколо, размахвайки ритмично ръце, все едно са буталата на влак, като от време на време натискаше клаксона: „Тутууут!“

Деби подскачаше из стаята, подвиквайки: „Аз съм тигър, аз съм тигър!“

За известно време не реагираха нито Дейвид, нито Джордж, които си стояха в ъгъла. После Пол инструктира „играчките“ да си взаимодействат едни с други, при което Тигърът отиде при двамата мъже в ъгъла и започна леко да ги побутва. Дейвид се превърна в количка, втурна се из стаята, започна да бибитка, да набива спирачки и едва ли не да се блъска в останалите играчки. Джордж продължи да стои неподвижен и напрегнат, но започна леко да се полюшва на пети. Пол разбра, че сега вече е в ролята на играчка. След още няколко минути цялата група се посъживи, из стаята се носеше смях, докато играчките си взаимодействаха една с друга и превъплъщенията на хората ставаха все по-непринудени и чудати.

– Да спрем дотук засега – каза Пол.

Групата насяда обратно в кръга.

– Иска ли някой да разкаже за играчката си?

– Да, аз бях Тигъра от книжките за Мечо Пух. Родителите ми ми го купиха, като бях на четири. Още го пазя, но е малко поовехтял – започна Деби.

– Аз бях парцалената кукла, с която заспивах, идея нямам какво се случи с нея. Мисля, че майка ми я изхвърли, като се замърси – добави Телма.

Един по един всеки спомена по нещо за играчката си. Задаваха се въпроси като: „Липсваше ли ти куклата?“, и се чуваха отговори: „Да, аз бях много по-внимателен към играчките на децата ми“.

Дори Джордж, все още напрегнат и притихнал, каза нещичко за дървения си войник: „Изглеждаше толкова горд и силен, спретнат в червения си мундир“.

– А иска ли някой да разбере повече за играчката си и за спомените, които тя извика у вас?

Никакъв отговор. Кошмарът на всеки психодрама водещ: сесията е в ход, а никой не е готов да бъде протагонист, нито пък има желание за това.

(Продължава на стр. 45 Бележка: За да е по-лесно четенето на записките по тази психодраматична сесия, в края на всеки откъс е посочена страницата на поредната глава, където те продължават.)

 

Външният свят и неговото представяне вътре

и

вътрешният свят и неговото представяне навън

 

Тази фраза, която е всъщност оригиналното, но прекалено дълго заглавие на книгата, обобщава идеите, представени в следващите глави. Психоаналитичният модел на обектните отношения се използва, за да стане ясно как вътрешният свят на индивида произтича от преживяването на външния свят, при което се използват записки от една-единствена психодраматична сесия, за да се демонстрира как вътрешният свят може да бъде екстернализиран, както в живота, така и в психотерапията.

 

Лично въведение

 

Тази книга е резултат от усилието ми да разбера и обединя опита си (като пациент и терапевт) от две привидно доста различни форми на психотерапия: психодрамата и психоаналитичната психотерапия.

Първата ми среща с психоаналитичната терапия бе дълго преди да бъда обучен като психиатър или психотерапевт. Като студент се случи така, че потърсих лекарска помощ в студентската здравна служба. Лекарят ме насочи към психоналитична група като възможност да получа подкрепа, за да се справя с някои личностни конфликти и с появилата се в резултат на това депресия. Опитът ми с аналитични групи и индивидуална психоанализа продължи, с периоди на прекъсвания и възобновяване, през следващите петнадесет години. И някои неща така и не се промениха!

По-късно бях обучен като аналитичен психотерапевт, отчасти заради положителните ми преживявания по време на терапевтичния процес. Това съвсем не е необичаен път към психотерапевтичната професия.

От друга страна, първият ми пряк досег до психодрамата беше почти случаен, което може би приляга на терапия, която толкова много цени спонтанността. Чудех се накъде да поема за едноседмична ваканция, когато попаднах на обява за курс по психодрама към Център „Холуел“ в Девън, воден от Марша Карп (впоследствие тя стана мой обучител).

Спомням си, че няколко години преди това си бях купил (с доставка по пощата) издание на ранната версия на първата книга на Адам Блатнер Драматизирайки Аза… Съдържанието ме заинтригува, но към оня момент не направих нищо повече относно психодрамата.

И така, към Центъра „Холуел“ тръгнах с известен трепет и вълнение. Той се оказа разположен в една къща, високо в тресавищата в северната част на Девън. Там за пръв път опитах истинската психодрама.

Седмицата там бе откритие за мен. Наслаждавах се на атмосферата в Центъра, на топлотата и чувството за хумор по време на сесиите. Допадаше ми, че психодрамата не се интересува от диагнози и етикетиране, а театралността ѝ ми напомняше за годините, прекарани в режисиране на представления в Студентския съюз, вместо в изследвания, свързани с мозъчната кора на зайците в лабораторията. Всъщност именно удоволствието ми от моите театрални занимания, с цялата свързана с тях сложност на човешките отношения, ме бяха насърчили няколко години преди това да изоставя неврофизиологичната лаборатория и да продължа с медицината.

Първо бях обучен за индивидуален психоаналитичен психотерапевт, докато работех същевременно като психиатър в болницата „Модсли“ в Лондон. Впоследствие преминах и психодраматично обучение. Струваше ми се, че тези две форми на психотерапия съществуват в два много различни философски, теоретични и практически лагера и в продължение на няколко години практикувах тези методи на лечение поотделно. Мисля, че това е бил по-лесният и по-удачен начин да следвам съветите и инструкциите на различните ми ментори и супервизори.

Аналитичната психотерапия отхвърля определени действия, каквото например е докосването между терапевт и пациент по време на сесия или сприятеляването помежду им. Подобно поведение се смята за действие-извън [acting-out*] и за контрапродуктивно спрямо терапевтичния процес.

Като млад професионалист ценях високо сигурността, която дават правилата за отношението пациент – терапевт: това бяха правила и очаквания, които напълно подхождаха и на обучението ми като лекар и психиатър. Психоанализата ми предоставяше и една добре разработена психология на ума и на емоционалната разстроеност, чиято яснота и логика импонираха на подготовката ми по неврофизиология.

От друга страна, психодрамата е драматична по самото си естество. Насърчава действието и движението. Всъщност статичната психодраматична сесия, в която преобладава говоренето, може да бъде окачествявана като провал. Вълнението на драмата ми доставяше удоволствие. В нея е позволено да се развиват взаимоотношения между членовете на групата. Подобна откритост ми се струваше едновременно възнаграждаваща и подкрепяща.

Може би не е изненадващо, че се опитвах да държа тези две мощни терапии като отделни части от клиничната ми практика.

[…]

В Центъра „Холуел“ не се говореше много за теориите на психоаналитиците. Яков Л. Морено изпитваше дълбоко вкоренен антагонизъм спрямо Зигмунд Фройд, последователите му и теориите му като цяло – нагласа, каквато първоначално чувствах, че споделят и много от учениците на Морено, както и от онези, които се обучаваха.

Макар че и аз самият се обучавах по това време, вече имах свои разрастващи се виждания относно техниките и методите на психодрамата. Но все така не разбирах кой знае колко и не можех да оценя метапсихологическите теории на Морено. Бях психоаналитичен терапевт, който по стечение на обстоятелствата води психодраматични групи.

С времето осъзнах каква голяма част от психоаналитичното ми обучение и знания ползвам в клиничната си практика като психодрама водещ. Открих също, че в клиничната ми работа съм направил значителен философски преход към един по-хуманистичен (и в по-малка степен медицински) подход. Все по-наложително ставаше да развия мое собствено съчетание на психодрамата и психоанализата.

За мое удоволствие и може би за моя изненада установих, че обучителите, колегите и приятелите ми в психодраматичното движение подкрепят това мое намерение. Сега се виждам като последовател на теориите и клиничната практика и на двата терапевтични лагера, и когато се отвори възможност, все така работя и като индивидуален психоаналитичен терапевт, и като психодраматист.

Тази книга е следствие от личния ми път.

Послепис

 

Вероятно читателят ще остане изненадан от появата на послеслов толкова скоро след началото на книгата. Но по същността си психодрамата отваря пространства за неочакваното. […]

Книгата отразява моя доста конкретен и понякога прекалено рационален подход към разбирането на психиката. Така например текстът само загатва за употребите на символизма и митовете в психодрамата, както и за могъщите аспекти на онези междуличностни отношения, каквито протичат изпод случващото се във всяка група. За мен това са важни аспекти от магията на психодрамата, които не трябва да се пренебрегват, ако се стремим да обхванем процеса в неговата цялост.

Фройд и Морено: двама виенски лекари

И Фройд, и Морено учат за лекари във Виена. Фройд става невролог и първоначално публикува изследване по невропатология. Психоанализата, неговото творение, има корените си в един биологичен и органичен възглед за човешката природа. Съществуват и мнения, според които неговият привиден научен уклон е привнесен от преводачите му на английски.

Творенията на Морено, психодрамата и социодрамата, принадлежат към една много по-различна философска арена: тази на екзистенциалните школи по психотерапия и човешки отношения.

Морено е повлиян от философа и теолог Мартин Бубер, според който, за да се избегне усещането за отчуждение, следва да се наблегне на отношението „Аз–Ти“ [I-Thou], наместо на отношението „Аз–То“ [I-It]:

„Всичко може да се превърне в ‘Ти’ за нас, като например някое дърво или очите на котка, също както всеки може да бъде ‘То’ за нас. Нещо се превръща в ‘То’, когато например се възприема единствено като обект на възприятие, притежаващ качества, за които ние приемаме, че съществуват независимо от нас. А става ‘Ти’, когато ‘има нещо общо с мен’, в двойния смисъл, че аз съм съществен за съ­ществуването му, както и то е съществено за моето съществуване. Субект, лишен от своя обект, бива лишен от реалността си.”

Психотерапевтичните школи, създадени от Фройд и Морено, всяка със съответната ѝ метапсихология, притежават много различни стилове. Като следва идеите на Ницше, Малкълм Пайнс оприличава стила на Фройд като Аполонов, а на Морено – като Дионисиев:

„В гръцката митология Аполон е богът на отстоянието, на пространството, на обективността, на иронията. Аполон пуска стрелата си отдалеч. Символизира знанието, освободено от оковите на Волята. Дионисий, Пан… привнася от азиатските си корени свръхизобилие от креативна енергия, с която да се празнува животът, която води до желание да се разрушава, за да настъпва промяна... Така Аполоновото начало винаги търси единство вътре в класическа рамка... А на другия полюс Дионисий винаги е обграден от тълпи поклонници на Бакхус, носещи катарзисно освобождаване от потисничеството на индивидуалността.”

Съвместяването на Аполоновия и Дионисиевия подход в психотерапията, описано в тази книга, не взема поравно от двете психотерапевтични школи. Терапевтичните техники, използвани в описаната тук сесия, са психодраматични, докато теоретичното разбиране за процеса е извлечено от теорията на обектните отношения като една от посоките на развитие на класическата психоаналитична теория на Фройд.

И така, какво е психодрама?

Яков Л. Морено определя психодрамата като:

„Наука, която изследва ‘истината’ с методите на драмата. Тя се занимава с междуличностните отношения и частните светове.”

Зерка Морено (вдовицата на Морено и съавторът на съвременната психодрама) описва психодрамата като процес, в който можеш да изследваш живота, поемайки рискове без страха от наказание (съобщено ми в лична комуникация).

Това е форма на групова психотерапия, в която се използват действени техники. Членовете на групата не седят на столове, подредени в кръг, обсъждайки живота и неговите проблеми. Животът бива вкарван в стаята и изиграван, като отделните членове на групата поемат различни роли в драмата. Процесът е богат, жив и забавен. Чрез креативността и спонтанността на групата се намират решения на поставените проблеми:

„Водещият на групата (или терапевтът) се нарича още „режисьор“, тъй като психодрамата е терапия, която включва и театралната форма. Тя използва някои от конвенциите и езика на театъра; групата се помества в „психодраматичния театър“. В този театър има сцена, която в идеалния случай си има осветление в различни цветове, което може да се променя, заглушава или загася. Понякога групата се превръща в публика, а друг път – в играеща трупа. Местата за сядане, които често не са нищо повече от възглавници, са нахвърляни лежерно и с възможност лесно да бъдат размествани. Няма специални декори, на разположение на групата има само твър­ди столове, кутии, одеяла и други подръчни неща.”

В началото на 20-те години на XX в. Морено създава своя „Театър на спонтанността“ (Das Stegreiftheater). Това е предтечата на психодрамата. Личният му разказ за този проект е анонимно публикуван през 1923 г., а по-късно е отпечатан вече под негово име и на английски език. За нуждите на този театър Морено проектира специална сцена. Тя така и си остава непостроена и всъщност правните спорове върху авторството на проекта прерастват в една от най-колоритните публични разпри с негово участие. Интересни свидетелства за този конфликт могат да се намерят в биографията му, написана от Рене Марино, а също и в собствената му автобиография.

През 1925 г. Морено напуска Европа, за да търси нов живот в Съединените щати. Именно там през 1936 г. той най-сетне построява психодраматична сцена в театъра на частната си болница, санаториума „Бийкън Хил“ в щата Ню Йорк. Сцената не е така величествена и е доста по-практична от тази във виенските му планове. Но успява да запази някои от оригиналните си характеристики. Театърът е проектиран така, че всеки да е равноправен участник (основополагащ аспект на вижданията на Морено за театъра и терапията), и сцената има различни нива, които можело да бъдат използвани, за да представят, наред с всичко друго, различните етапи от живота на протагониста, например високата трибуна на съдията в съдебната зала или рая и ада.

Собствените ми психодраматични „театри“ (или пространства) винаги са били по-обикновени, без лукса на неподвижните по-високи нива; наистина ми се е случвало да работя и в стаи, пълни с всекидневните мебели на различни образователни институции или с остатъците от обяда на медицинския персонал. Групата, описана в тази книга, се срещаше в кабинета ми в една лондонска клиника за детски консултации. Това беше стая със собствен облик: макар и наглед солидна и викторианска, почти никога не изглеждаше театрална, освен в случаите, когато я ползвахме за психодрама. Тогава стабилните ѝ клинични аспекти се преобразяваха от магията на процеса, разиграван между четирите ѝ стени. Изумително е какво може да се сътвори от няколко стола, дървени табуретки и едно бюро. Да застанеш върху шкафа за съхранение на документи беше напълно достатъчно, за да пресъздадеш рая, а и да влезеш в него. Магията на креативния процес в групата може да съгради театъра, където да се случва драмата.

В психодрамата няма външна публика: всеки от членовете ѝ може да се окаже активен участник в драмата и от наблюдател да се превърне в някой, който е поел особено важна роля за протагониста, или в „основния герой в драмата..., главния участник“ (според изданието на Краткия оксфордски речник от 1990 г.). В края на краищата психодрамата е форма на групова психотерапия и не търпи пасивни наблюдатели. Емоционалната енергия, креативността и откровеността на драмата следва да ангажират всички, които я гледат.

Откъм описание на класическата психодрама тази книга не цели да ви предложи много повече от откъсите, с които започва всяка глава. Описаната психодраматична сесия е измислена, съставена от множество различни преживявания в различни групи. Наистина съм водил психодраматична група в кабинета ми в Лондон, но с други участници. Всички описани събития са се случвали по време на работата ми с групи, но детайлите са променени. Надявам се да съм единственият лесен за разпознаване участник в описаното и крайният резултат да е убедителен за опитния психодраматист.

Наясно съм, че мнозина, особено обучените като аналитични психотерапевти, ще повдигнат въпроси относно моето разбиране и интерпретиране на събитията, описани в тази книга, и на тяхната психологическа значимост. Подобни въпроси могат да са нача­лото на един продуктивен диалог между школите на Фройд и Морено.

Прекрасни описания на психодрама са били вече предлагани от други автори (вж. библиографията по психодрама в края на книгата). Но четенето е едно, а опитът – друго. Писмените описания на психодрама никога не могат да предадат пълния аромат на тази мощна терапевтична техника. Ако тепърва се срещате с психодрамата и искате да разберете повече, ще трябва да се включите в група и да преживеете процеса.

 

*При всички срещания на този психодраматичен и психоаналитичен термин (чиито нюанси, съответно, са върху действие-извън и отиграване/отреагиране) посочваме и оригиналната му англоезична версия; бел. р.