Питър Робинсън
Стихотворения
Питър Робинсън е английски поет, роден през 1953 г. Детството си прекарва предимно в Ливърпул, след което завършва Йоркския университет през 1974 г. На този град е посветено стихотворението му „Другата ти страна“. Редактира редица литературни издания и организира поетични фестивали и четения от седемдесетте години насам. Защитава докторска степен в Кеймбридж през 1981 г. Преподавал е в Уелс, Кеймбридж и Япония, а от 2007 г. е професор по английска и американска литература в университета в Рединг, Великобритания. Изнасял е лекции и е представял поезията си в цял свят, включително Чикаго, Лос Анджелис и Ню Йорк (САЩ), Хирошима и Токио (Япония), Прага (Чехия), Виена (Австрия), Милано, Парма (Италия), Париж (Франция), Хайделберг (Германия), както и в София и на много други места. Литературните критици оценяват светоусещането му като „изключително изтънчено“, а самият Робинсън е наричан „най-добрият поет от това поколение“. Негова стихосбирка е определена като една от „книгите на годината“ във вестник Sunday Telegraph (4 декември 1988 г.), а в Times Literary Supplement от 19 август 1988 г. описват творчеството му като „любовна лирика за пример“. През 2003 г. публикуват негови „Избрани стихотворения“, за които има отзвук от Япония до Румъния, а през 2017 г. излизат събрани стихове, писани между 1976 и 2016 г. Рой Фишър отбелязва, че „случващото се в живота не е двигател на стиховете му, а по-скоро полага терена, неравната повърхност, през която преминава поетът, живее живота си, но непрекъснато показва силната си склонност да превръща в изкуство близките до ежедневието случки.“ Питър Робинсън е превеждан на холандски, немски, италиански, японски, румънски, испански и български.
Божил Христов
Превод на стиховете от английски език: Божил Христов
23 January 1980
My apology condenses on the window;
a new moon shouldering the pole star
above backyards that overlook
cypresses and ash,
resilience, the marble headboards
in the cemetery, and my fear
of not getting to sleep or ever waking
coughs like a stalling car.
As the earth grows colder, discontented,
under the winters of money and the freezing
of relations, how we live
matters less than this reflection,
that we continue
poorer or in health, and letters arrive
bearing affection or disaffection,
starting with, How are you?
Back home, what it is to be forgiven.
Close, I wonder what my furred tongue’s for
as words to be uttered when she woke
my teeth close on,
and what should become of us
in the promises of further histories
I’m not asked to explain,
only to say no more.
23 януари 1980 г.
Извинението ми се кондензира на прозореца.
Младият месец е нарамил полярната звезда
над задните дворове с гледка към
кипариси и ясени,
непоклатимост, мраморните плочи
в гробището, а страхът ми,
че няма да заспя или че няма никога да се събудя,
кашля като задавена кола.
Докато земята изстива недоволна
изпод зимните сезони на парúте и охлаждането
на отношенията, как живеем
е по-маловажно от съзнаването,
че продължаваме нататък
по-бедни или пък здрави, а писма пристигат
и носят очарование или разочарование
и започват с „Как си“?
Отново удома, какво ли е да ти простят.
Притиснати, чудя се за какво ли ми е този четинест език,
като думите, които трябва да изрека, щом тя се събуди,
не се процеждат през стиснатите ми зъби,
и какво би трябвало да стане с нас
според обетите ни за още истории,
които не се налага да обяснявам,
само да не казвам нищо повече.
Your Other Country
Love, this is your other country
in the middle of its summer:
a rusted siding or a spur
is choked with rampant willow herb;
around a front door, sparrows disturb
body armour of large ivy leaves
as they flutter from under cottage eaves
at dusk; hereabouts, B & Bs
have windows with ‘No Vacancies’,
and evening shadows stretch us on
speckled brick, or paving stone.
Along the walls, the old defences,
practically stepping in my own footsteps,
we were grazed by light that says
more about us than corner shops
grown gentrified or bricked-up now.
Here, feet still descend worn stairs
leading where pleasure boats glide;
and a thing you’d never seen,
horses move on a fairground ride
unmoved by the started jigsaw scene
I put aside to try another.
You see I’m a tourist here myself,
a tourist in your other country,
but glancing into gardens, see
from trimmed lawns, local genii
of place and language rise to say
words about how the sharp-tongued
must fear those with good memories,
how even the colouring of the past
comes back and is prolonged
by witty remarks from the Seventies;
then, tactfully, they slip away.
Другата ти страна
Любима, това е другата ти страна
посред нейното лято:
ръждясали релси и коловози,
обрасли с избуяла върбовка тъй кичеста;
около входна врата врабчета боричкат се
в ризницата от големите листа на бръшляна,
пърхат под стрехите на селската къща, обляна
от залеза; наоколо по прозорци с табла
странноприемници заявяват „Няма свободни легла“,
а вечерните сенки ни разтягат по
изпъстрените тухли и по паважа.
Покрай стените, по старите укрепления,
на практика следвайки моите стъпки,
ни докосваше светлина, която ни казва
повече за нас, отколкото магазинчетата на ъгъла,
станали по-шикозни или вече зазидани;
тук крака още слизат по изтритите стълби,
които водят към безметежно носещите се лодки,
както и нещо, което никога не бе виждала,
кончета препускат на въртележка с горда походка,
без да допускат за започнатата картина от пъзела,
който оставям настрана, за да опитам някой друг.
Виждаш, че и аз тук съм турист,
турист в другата ти страна,
но надничайки в градините, виждам
из окосените ливади тукашни вълшебни духове,
говорещи местната реч, да се изправят и изричат
слова как тези със злите езици
трябва да се страхуват от онези с добра памет,
как дори окраската на миналото
се възвръща и се удължава
от остроумните реплики от седемдесетте;
после, тактично, тихомълком изчезват.
Still Life Portraits
Late November morning sun
comes low above the hills,
through pine branches, spills
across a block floor’s wooden
squares, and elongated
shadows from the furniture
make slatted patterns, pure
tone, a thing unsaid.
Table legs, the backs of chairs
and window frames have lent
forms for guitar strings, a fret-board,
chess moves; the spider plant
leaves are a world map’s air routes
to spots we had or hadn’t been
on the double-page spread
of a flight magazine.
But not off anywhere, for once,
with playing child and mother,
like a fern’s fresh, coiled shoots
you allow yourself this truce
in the season’s worsening weather:
our shadows all over the floor
for some minutes, an hour, more,
are displayed across these other
facets of existence.
Портрети с натюрморт
Утринното ноемврийско слънце
се надига ниско над върхарите
през боровите клони, разтваря се
по пода с паркет от дървени
квадрати, а продълговати
сенки от мебелировката
обрисуват оребрени фигури, чисти
тонове, нещо неизказано.
Крака на маси, облегалки на столове
и рамки на прозорци придават
форми на струни, гриф на китара,
ходове от шаха. На зелената лилия
листата са въздушни коридори от карта на света
и водят към места, на които сме били или не сме,
по отворената двойна страница
от бордното списание на самолета.
Но като никога, сега не тръгваме на път
с майка и играещо дете,
като младите свити издънки на папратите
си позволяваш това примирие
предвид влошаващото се време:
сенките ни по пода се срещат
за няколко минути, час, час и нещо,
и се напластяват над онези другите
очертания на битието.
Talking to Language
Not much of the room remains. Just two walls meet at a cornice with some peeling paper and raw brick, its stepped edge hard against sky. Still, we’ve a doorframe, the door ajar, a few sticks of furniture on a red rug, the pine board floor; and, beyond this open-air interior, a brown-tinged hillside with greenish distance fading as far as the mountains. Here at a table, here’s English herself sat on the single cane chair. Her hair in a chignon, she’s wearing a chic evening gown like a hospital robe, one tender breast exposed. She’s whispering phrases in my good ear.
I’m stood up as if to leave. A splayed hand palm-down on the table, waistcoat a bit the worse for wear, yet still I’m here – and, indeed, where else would I go from this neither in nor out? Dark clouds flare, gilt-edging the horizon. What am I saying? Wide eye appealing to the woman in white, lips parted, with an amorous look … Distinctly mixed prospects fleck the sky. Is it anything to do with promises not kept? Ineptitude? Scandal? Resentments only? Or the debts that no one should be asked to pay?
‘You’ve taken the words right out of my mouth,’ she says, putting words into mine.
Разговор с речта
Не е останало много от стаята. Само две стени се събират при корниз с разлепени тапети и оголени тухли, а издаденият му ръб неумолимо се врязва в небето. И все пак си имаме рамка на вратата, вратата е открехната, останала е малко мебелировка на червения килим, подът е от борови дъски. Отвъд този интериор на открито – обагрен в кафяво склон със зеленикав фон в далечината, която се губи чак в планините. Тук на една маса е самата английска реч, седнала на единствения плетен стол. С коса на кок, облечена с елегантна вечерна рокля като болничен пеньоар, едната й нежна гърда се подава. Нашепва слова в здравото ми ухо.
Почти съм станал все едно ще си тръгвам. Разперил пръсти с длан, опряна на масата, с леко поовехтяла жилетка, все пак още съм тук – вярно, къде иначе да ида, като нито си вътре, нито навън? Тъмни облаци се възпламеняват и обрамчват хоризонта със златни багри. Какво ли приказвам? Със зяпнали очи се обяснявам на жената в бяло, с отворени устни, с влюбен поглед... Всевъзможни изгледи изпъстрят небето. Дали има общо с неспазени обещания? Неуместност? Скандал? Навярно само негодувание? Или пък дългове, които никого не бива да принуждават да плаща?
– Направо ми взехте думите от устата – заявява тя, като по този начин слага думи в моята.
On The Electricity
i.m. Tom Raworth
1
Something’s wrong with our bathroom light.
‘… all the immortality we have’, I read
in words by Alexander Shurbanov,
and immediately the bulb flickers off;
or, another time, words from Osip Mandelstam,
‘the unknown soldier’s laid / In his famous grave’
when exactly that same fault happens, the same,
as if it were trying to tell me something.
2
Then, again, like those ‘Ironic points of light’
flashed across Auden’s dark, now ours,
an attic window’s on–off opposite
sends its Morse-code message to the stars.
За тока
в памет на Том Рейуърт
1
Нещо не е наред с лампата в банята.
„... всичкото безсмъртие, което имаме“, чета
из думите на Александър Шурбанов
и точно в този миг крушката примигва и угасва;
или пък веднъж, по думите на Осип Манделщам,
„полагат незнайния воин / в славната му могила“
и точно тогава същата тази неизправност, същата,
сякаш се опитва да ми каже нещо.
2
А после пак като онези „иронични светлинки“,
проблеснали във Одъновата тъма, сега наша,
тавански прозорец отсреща присветва и угасва,
изпраща морзовите си сигнали на звездите.
