Том Филипс
Из "Игрище"
Превод от английски език: Владимир Левчев
Животът след войната
Някои неща не се променят.
Градинските храсти размахват бради
като спорещи теолози, а оранжевите юмруци
на маракуята се крият в листата й.
Небето го боли от некартографирани разстояния
и слънцето не крие нищо.
По здрач се предава на луната.
Когато чуем улично мърморене в малките часове
то е само някой, който иска да си отиде вкъщи или да продължи
да разтяга нощта до последното страхотно прекарване
и ударената от шрапнели сутрин след това.
Поне пак има кафе.
То ни разсейва мислите от радиото,
успокояващите меки гласове,
метафорите облепили като мидички
всяко съобщение, твоето
почти незабележимо стресване от шума на брошурата
пъхната под вратата.
Нещата никога не се променят.
Хората си носят мълчанието като околоплоден сак.
Като амулет против удавяне.
Те са били родители. Братя и сестри. Или и двете.
Те са тези, които от нищо не се изненадват,
които вече никога не поглеждат нагоре,
когато изтребител загърми над града,
на фона на оранжевото небе,
избирайки пътя си между кулите.
Игрище
Толкова ни трябваше,
напряко по насипа,
да стигнем до плиткия тебеширен кратер,
откъдето, най-сетне, тенис-кортовете
не се виждаха и всичко,
което трябваше да гледаме бяха облаците,
оформящи се и отплуващи.
Още бяхме в шубраците
по овчата пътека, моя първа любов,
когато ти си изкълчи глезена
и наведена над склона
погледна натам, където родителите ни
се приготвяха за играта.
Страх от летене
Всяка нощ тази паника в малките часове,
самолети се забиват в морето,
нейния успокоителен шепот:
спи, скъпи, само сън е –
докато страхът заобстрелва тавана
като противосамолетен прожектор, конвой
камиони с брезент на изток.
Пак ли сме във война? Вестниците
нищо не казват. Стаите ни се пълнят
с торби от пазар, неплатени сметки,
капани за безсъници, бъркотия.
Никой от нас няма идея.
Призрачната зора в прозореца
е само трик на светлината.
Човекът на входа пуши
и си мери огнестрелния обхват.
Горящата Омаха *
Цяло лято беше като чудо,
прах покриваше колите и прекарваше
пръст през пясъка, за който казваха
довят бил от Сахара.
Шофьори псуваха. Беше лятото
на говоренето. На инциденти, евакуации,
население блокиращо околовръстните пътища,
предупрежнеие за атомна атака, най-горещият сезон
по време на тяхната Студена война. Не ни пукаше.
Ние тичахме през гората,
докато родителите ни се запасяваха с консерви
и свещи, вторачени в радиото,
с длани на гърлото
като че внезапно стисвайки пръсти
можеха да задържат вътре вярата си.
Нямаше дъжд, само пясък,
пясък, който падаше като пърхут,
като неочакван сняг от Архангел,
като пепел от горящата Омаха.
* Бел. прев. - "Omaha will burn with them” ("Омаха ще гори с тях") e ред от песента на Били Браг “Help Save the Youth of America".
Не съвсем изкачване на хълмовете Малвърн
С намерение да се измъкнем рано,
не точно от всичко,
но от пътни ремонти, разбити кръстовища,
упорити подобрения
и постоянни реконструкции,
хванахме първия влак излизащ от Темпъл Мийдс,
без да гледаме накъде точно ще ни води:
беше бавния, с чести спирки, до Малвърн.
Има двайсет години откакто бродих по този хребет
нагоре от Уорчестър,
внезапният скат ни изненада.
Неочаквани промени във времето
биха ни върнали вкъщи
от там където месести рододендрони
подсказваха викторианска провинция,
а високомерния келнер в чайната
не подсказваше нищо.
Градчето наклонено цяло на баира,
чиято орис е неизменна,
който и да е на власт:
твърдите надгробни камъни
на тези, които са вярвали,
че са си платили
за това, което са получили,
справедливи награди за малките жертви.
Само че, изкачвайки гранитните съпала,
в пушек от изгорели дънери,
забелязахме тази неочаквана география:
крепости на нови градове, артериални пътища
като схемата на железопътен моделиер
с тунели и невъзможни извивки.
Кестени сипеха дъждец по градини,
тайни послания далече долу,
и дворните чакълени алеи за коли очертаваха
средна Англия. Високо горе
гледахме как идват още облаци
над Бирмингъм, после над Уорчестър.
Всеки нов взрив прелиташе сбръчканите хълмове
и ни хващаше не съвсем неподготвени
да се състезаваме към мъхестата скална грамада –
предела, до който стигахме горе по хълмовете,
а маранята се издигаше зад нас по несмущаваните улици,
където нищо няма да се промени, каквото и да става.
Точно преди ферибота
На границата водата лъщеше.
Багажът се трупаше откъм пристанището.
Стари богове заплашваха, че още са живи.
Чекирахме билетите, паспорти, националности.
Започнаха да свалят подвижната рампа,
вериги заудряха дрънчащи ноти
и, оттатък запустяващите докове,
едно стихотворение, или една запомнена фигура, се намести.
Кафета и ракии се хлъзгаха по бара.
Бяхме изтощени от слънцето,
просто много хора чакащи кораба
сред забележителностите – крепости и фар.
Петдесет метра надолу по кея,
плуващ небостъргач: стена
от амбразури, където временни приятели
надничаха, стояха на поста си,
и викаха внушения вместо сбогом.
Егдън Роуд
Понякога нощем до късно на ъгъла свети
магазинчето с шоколади, тоалетна хартия и мляко.
Широкото пътно платно към бара или блоковете,
според това накъде гледаш.
Шофьори с превишена скорост свърват в пресечки,
къщи се отдръпват между уличните лампи.
Самотен прилеп пикира с корема нагоре
край входните градинки – следи те до вкъщи.
В Малкия музей
Не може да не е нормално в тази стая
да видиш себе си зад бюрото
до прозореца, взрян в улицата,
която за първи път ти е невъзможно далечна.
Сега сме петима или шестима
под разкрасения портрет на вожда
прегазващ това, което искаме да кажем,
нашите детайлни признания.
Лесно е да се направи. Всичко е документирано.
Точно кой кого е предал и как.
Всичко пасва в картината –
каквото и да искаш да добавиш.
Но само се премести от другата страна
на масата и ти ще бъдеш този,
който гледа
охлузеното изтощено лице.
Отказва да говори. Но ти отново го питаш:
“Какво право имаш да обвиняваш себе си?”
Да свириш на пиано за момчетата
Някак нотите идват, заедно с облекчението
в този неделно следобеден салон
на юг от линията Мейсън-Диксън.
Шопен, опростен като за техните уши,
под пелтечещия вентилатор на тавана.
Едва достигаш изгладените
стари педали на огромното пиано,
изпускаш ритми, объркваш акорди,
изпортваш плачевни минори
и би обвинил, ако беше се сетил,
атмосферното налягане или честите ръкопляскания.
Тя обаче се задушава
в жегата другаде,
по допирателната на друг живот,
движи се в блатистите покрайнини:
момиче на люлка с изглед към папрати
и сгъстени небеса, които се затварят.
След миг, ето я там,
побягнала към къщата,
градушката барабани по покрива на верандата
и клонът на дървото се разцепва вече –
мълнията безвъзвратно е ударила.
Портисхед
По време на втората си сватба сестра ти постоянно носеше бели лилии.
Тя бе избрала Псалом 22
и ние надлежно мучахме: “Господ е Пастир мой. От нищо не ще се нуждая.”
Мислехме че е по-подходящ за погребение
и гледахме да не се хилим в по-сериозните моменти.
А ти ме сръга в ребрата и ми каза, че това е,
което минава за живот в Портисхед.
Навън – измъкнахме се за фас по време на “ Живей с мен”
на пръсти покрай просълзени лели
с деца тийнейджъри в костюми
купени за почване на работа
(ред пакети чакаха да бъдат събрани.)
Навън ти въздъхна и каза колко се радваш, че си избягала от това,
което минава за живот в Портисхед.
И когато ме целуна на това гробище
с нереалните мъртви конфети
като огромен пърхут
аз си мислех: да, слава Богу, слава Богу,
ако не беше дълбокия мраз на този град,
с неговото ледено възпитание,
с вечерните му класове,
неделни обедни чаши и прегоряло печено,
меланхолния дъжд над Езерните земи в събота вечер,
ако не беше мълвата
която се бе разнесла като горски пожар,
когато ти си боядиса косата червена
и започна да излизаш
със съмнителни типове,
които свиреха в пънк банди
като Chaos UK
или подскачаха на пърдящ мотопед Ламбрета по главната улица,
ако не беше нуждата на този град
да отрича всичко, което не разбира,
ти никога нямаше да побегнеш към Корнуол, към морето,
никога нямаше да потърсиш свое собствено място
и никога нямаше да попаднеш на мен.
На входа на църквата
аз почти се усмихнах
и почти ти казах:
Има толкова много причини да съм благодарен на това,
което минава за живот в Портисхед.