В стотина думи да разкажеш безкрая

В седем е-та да вземеш вселена

Да имаш вътрешен кръвоизлив и все пак да е публичен

Да желаеш да будиш надежда със сълзи

Гладната полурижава котка да ти разкаже за онтологията на тленното тяло

Да се надървяш на никога несъществуваща истина

Да живееш в изключителна кочина и да закъсняваш защото си писал

Да си пръснеш мозъка без кеф

Да се чудиш кой по дяволите ще ги чете тия глупости

Да запомниш жарта под подметките за да се надяваш някой да чуе когато си откъснат от света

Да превръщаш почвата и птиците в убежище за собствената цялост въпреки световния разпад

Да се мислиш за феминист но все пак да пишеш своята фалическа поезия

Да се чудиш дали все пак нямаш лека дислексия и затова да ти е толкова приятно да лееш всякакви думи все едно лееш ракия

Да мислиш какво би било ако все пак беше с нея

Да преобръщаш изгрева в съзнанието си и с месеци да мъдруваш как да го опишеш

Да се мразиш дотолкова че даже да те обикнат

Да ѝ кажеш че си пропуснал да споменеш за разграждащите се слоеве на аза в новото си стихотворение а след това да спиш с нея

Да се превъзнасяш по неповторимата речноподобна природа на времето и да ти се учестява пулсът когато под душа се сетиш че ще можеш за кой ли пак пореден път да цитираш надрусания мъдър хераклит

Да си представяш огнени частици когато вземеш твърде сериозно своето езиково радикализиране, което мислиш че води и до промяна в нагласите но всъщност си остава просто текст

Сам да останеш защото разбира се че ти си центъра на света

Да си толкова себичен че даже да се събличаш публично

и дори да се дразниш когато минувачите се гнусят от твоя ексхибиционизъм

Дори сам да се гнусиш от своя ексхибиционизъм

Да си го сложиш в месомелачка и пак да излезе цял

Да умреш беден със спомен за тъпи идеали

Да ридаеш тихо за онези които живеят зад някакъв измислен фронт и да оставаш безмълвен в далечния ъгъл на стаята защото има неща за които срамно не знаеш как да говориш а може би дори и не смееш

Да си толкова егоистичен с тийнейджърското обещание към себе си, че христовата възраст ще бъде твоята последна година, но все пак да се правиш че не помниш това защото някак си не ти изнася да се окаже истина, макар и да се лъжеш че е някак впечатляващо

Да си горд с тъпия факт че както хемингуей и ти можеш да описваш спомените за местата и животите единствено когато си далеч от тях

Нарочно да не спазваш ритъма на сърцето или да слагаш думите във форми за да се почувстваш по-специален

Да се чудиш с векове как да употребиш спомените за слънчогледовите семки за да опишеш безкрая и жестокостта на градовете по морето, където не грее слънце, но все пак никнат слънчогледи и биват крадени от старци с друсащи коли

Да четеш някакъв текст, на някакъв тип, който е също толкова гнусен колкото теб, но да го смяташ за превъплъщението на самия бог на поезията и дори някакъв бъдещ буда, който всеки момент предстои да се прероди, може би ден след твоята смърт, а може би дори e бил детето на мохамед и исус, заченато непорочно в първата юлска утрин от Новото време и въпреки опита за аборт възпротивило се и пръкнало се на бял свят за да разкрие само и единствено на теб истината за цялата неразбираемост на нашата безсмислена планета, която така или иначе сме отхвърлили още на шестнайсети юли четиресет и пета, когато превъплъщението сигурно се е превъплътило отново в някого другиго, няколко лета по-късно, защото не можело да понесе тази безбожна ослепителна светлост на самия край; незапомнен от вуйчо си алах и исус (разбира се баща и дядо) които пък някак си напомнят на твоите вуйчо баща и дядо – един дол дренки пияници и забравени побойници с експоненциално деградиращ мозък

Да се чудиш дали пък ако има бог той не е все пак с някаква деменция

Да се будиш защото светът ще свърши дори без теб и никога няма да се превъплътиш в тялото на онзи пред когото тя губи всякакви форми

Да искаш всъщност да бъдеш онзи известен актьор когото всички обожават, да, онзи с лекото но все пак привлекателно пристрастяване към алкохола, не само защото завиждаш на начина по който тя го гледа и не спира да желае, а и защото просто искаш само на сцена да се справяш с безбожното мълчание на света както ни съветвал някога камю

Да си бил началото на еволюцията но да си толкова излишен за всякакъв напредък

Да се правиш на важен дори когато гробът ти е отреден да гние там където си израснал и да знаеш, че всъщност този гроб ще остане празен, а до него ще ти се иска да има само черна кутия с надпис VOID както при онзи който събуди единствената ти истинска плътност, която ти така и не прие и отказваше да видиш толкова хиляди пъти

Да се разпиляваш по мокрите есенни улици и да оставаш там с векове но да знаеш колко всъщност е гнусно името ти да бъде име на улица

Да страдаш за структурата на този (кой каза справедлив?) свят, защото гладните се леят телесно по улиците (не както теб) и да си чупиш кокалчетата на ръцете защото искаш да им помогнеш но все пак да затваряш вратата пред тях (дори и да не я заключваш винаги) защото помниш безкрайния страх от това да нямаш дом, който ти така или иначе никога не си имал, а пък те ненадейно са загубили

Да си домошар но все пак да мръзнеш всеки път когато няма изморено тяло до теб и в същото време да не знаеш как да прегръщаш защото прегръдката за детето в теб е равносилна на зло

Да си вярваш че е твоя задача да спасяваш аскетиката и божествената аксиология защото всички сме длъжни да пазим безкрая, а не той да пази нас, но все пак атеистично да мразиш страданието завладяло всеки шибан миг от човешкия свят

Да си един луксозен придатък на обществото което така или иначе е толкова сбъркано

Да се чудиш как да спреш да бъдеш лъжемагьосник на свободна практика, който понякога чете бъдещето на ръка или пък му се привижда бъдещето насън, но все пак никога не го разказва напълно защото знае колко е тъмно и помни онези които изчезнаха защото видяха мрачната самотна и студена зора

Безскрупулно да ползваш спомена за изгубените за да сълзиш на сцена и да се самозалъгваш че всъщност така ѝ даваш нов живот, докато си представяш как тя е починала от собствената си ръка, а семейството ѝ плачело докато ние всички не знаехме какво друго да правим освен да мълчим безкрайно

Да доброволстваш за своето унищожение и спасението на другите (наивна християнска заблуда)

Да търсиш нещо което го няма

да искаш теб да те няма

Да, нека те няма

Да си придаваш важност, когато си мислиш че в текста те няма

Да вярваш че текстът живее въпреки теб

но все пак да знаеш че стареете заедно

Да си вътре в света въпреки себе си

Да признаеш своята крайност

И пак да те е страх но да приемеш безстрашието

Да се надяваш че действието ще донесе надежда

И да разбереш че надеждата всъщност е дала на теб, а не ти на нея