//Начало на забавата//

           Балната зала на хотела се пълнеше с народ изненадващо бързо. Но народ бе твърде неподходяща дума, за да опише гостите, които пристъпваха с търпеливи крачки, очаквайки да бъдат приети от валета на вратата. След като хвърляха по един небрежен, но неизменно внимателен поглед на поканите, същите тези портиери пропускаха каймака на бизнес елита и той се люшваше в лапите на хостесите, които пък прибираха палтата, даваха общи насоки за разположението на баровете и отвръщаха на закачките с намигане.

           Господин Хубчев организираше своите фирмени партита така, че да помогне на гостите си, до дъното на професионалната йерархия, да се разтоварят поне малко от реалността на техните ниски покупателни способности. В същото време директорът бе готов да признае, че зад показните прояви на неговата щедрост, винаги е прозирало известно количество егоцентрична злост. Не смяташе, че трябва да крие доказателствата за своето благополучие. Той знаеше, че не може да помогне на всички, не можеше радикално да промени живота на служителите си, нито на партньорите си от всички онези малки предприятия, които бе погълнал. Отдавна се бе отказал да вярва в идеала за общото благо, защото: „това го има само в приказките” – както уверяваше себе си и околните. Внезапните успехи не спохождаха хората извън киното, както и неволята никога не идваше да помогне на братята от познатия фолклор. За успехите човек трябваше да натиска, да мачка и да гази, успехите се дърпаха с голяма кука от опасното пространство на хаоса и човек трябваше да събере сили, да им се скара, да ги разплаче, а сетне да ги укроти, и чак тогава, подмамени като в челюстите на вълка, успехите биваха уловени. Те бяха трофей за силни ловци, плячка за хищници.

В началото на вечерта Борис нямаше основания да не бъде щастлив, налице бяха всички предпоставки, за да бъде доволен! Куцо и сакато го спираше и му поднасяше своите поздравления. В гърдите му обаче бе заседнало „онуй“ чувство и тежеше зад отработената му, дежурна усмивка. Местните работници от голямата фабрика присъстваха, както и някои плебеи на ръководни постове в съдружническите предприятия. Всички тези полупознати лица го следяха с поглед и в опит да прикрият стеснението си му кимаха, докато се разминаваха, таейки надежди директорът да ги погледне, да ги познае и да ги поздрави. Борис нямаше основания за недоволство, намираше се на върха на живота – хубаво личице тук, къса поличка там… и „онуй“ в гърдите.

           На писоарите в тоалетната се засече с някакво момче, което бе виждал и знаеше, че работи за него, но не можеше да се сети за позицията му. Младежът засия при създалата се възможност да пикае заедно с директора и още преди да е изтръскал инструмента си, започна да сипе хвалебствия по повод сключената сделка и да анализира потенциалите, които щяла да отключи.

„Една страхотна възможност за всички нас – отбеляза момчето, – ще отключи нови работни места и ще донесе приходи на фирмата, ще...”

           За Борис това бе дразнещо бърборене, но вдъхновеният поглед на младежа го напомпваше с допълнителни дози удовлетворение. Директорът го погледна и му направи заговорнически знак да замълчи. Бе решил да повдигне духа на непознатия служител с някоя крилата приказка в стил „като мъж на мъж”.

           „В момента ние се намираме на върха” – започна Борис с нарастващ апломб. „Не само аз, всички ние, компанията, служителите до последната чистачка, която съвестно си е гледала работата през годините. Всички ние, ти – аз, заедно сме на върха и сме там не за друго, а за да отблъскваме врага. Една паплач постоянно напира нагоре по хълмовете и се опитва да заеме нашето място. Запомни това, нищо не е гарантирано от позицията на върха, нищо! Нашето място горе, нашият дълг, който имаме от тази позиция, е да се плезим и да се гъзим отгоре и да викаме „Наааа, майка ви дейба, наааа, един голям хуй за вас и за всички, дето тръгнат срещу нас да ни завзимат мястото...”

(Един голям… минава влака…)

Мисълта се появи като стрела и също толкова бързо изчезна в мрака.

           Момчето засия, очевидно не бе очаквало срещата му с директора да добие такъв развой и сега го гледаше в очите и се усмихваше със синовна преданост. После в един миг, когато Борис престана да говори и се зае да закопчава копчетата на спортно елегантните си джинси, настъпи конфузна тишина. Младият служител усети как увисва и побърза да се изпари, благодарейки за тези велики думи.

           Шефът се възползва от възможността да бъде сам в тоалетната и се затвори в една от кабинките. Там извади топчето бял прах от вътрешния джоб на сакото и се обслужи директно с дългия поддържан нокът на кутрето си. Синусите пламнаха за миг и отново изгаснаха след механично разтърсване на главата. „Онуй“ олекна и сякаш се изпари.

//Тантрум//

Сега бе потънал в уж твърдия матрак и нямаше да се събуди изобщо, ако съпругата му не бе реагирала бурно на дразнещия звук от падащата батерия на телефона, която се редуваше с продължителното пищене на будилника. Има един тип натрупана умора, която бизнес човекът не би признал до последно и този тип умора се нарича „смазан като лайно”. Напоследък г-н Хубчев се чувстваше точно като екскремент и нещо в подсъзнанието му нашепваше, че дните са преброени и се задава радикална житейска промяна. Всичко това караше целия му организъм да се реорганизира и малко по малко да гори скрити резерви, за да може да понесе новия стрес, което започваше да носи неподозирани нива на дискомфорт. Борис бе станал параноичен, особено нервен и язвителен. Ако го наблюдаваше достатъчно дълго, някой би казал, че около него се забелязваше призракът на бъдещи неприятности.

           Излезе от банята с поправена стойка и изопнати черти на лицето. След още две три стъпки, тътнещи по сухите плочи на пода, съпругата му се размърда под ефирния чаршаф, очертаващ приятния за гледане силует на добре оформеното й тяло. Борис забеляза как малките процепи под дългите мигли на дванадесет години по-младата Николета нарастват, откривайки две лъскави мастилени повърхности, които в един-единствен миг вдъхнаха душа на красивото й лице. Вдигна ръце и разкърши врат, а бръснатата му до кожа глава проблесна като огледало, уловило ранните лъчи от стъклената стена срещу леглото. Физиономията на Николета остана съвършено безстрастна, докато Борис се разтягаше, описвайки полукръгове с таза и развяваше омекващата си сутрешна ерекция. Сцената изглеждаше така, като че именно с тези жестове Борис целеше да изрази пожеланието си за добро утро, което бе спестил. Чертите на Николета за пръв път изказаха отношение към момента, описвайки недвусмислена физиономия на досада. Забелязал реакцията на съпругата си, Борис тутакси помръкна. Вратът му отново се вкамени, кацнал върху коравата пирамида на своя трапец, изпънат като каиш, теглещ болезнено чак до най-ниските части на гърба.

           С ободряването стаята ставаше все по-голяма и хладна. Модерният минимализъм на интериора се превръщаше в липса на уют и Борис напразно търсеше подходяща опора. Студеният блясък на закалените стъкла напълно изолираше това стерилно пространство от живителните енергии на утрото, заливащо двора. Ароматизаторът на стаята пръсна рязко и обстановката окончателно загуби себе си под разпространяващата се сладникава миризма. Борис несъзнателно стисна челюсти и плъзна широката врата на вградения в стената дрешник. Зле премереният му замах я запрати със скърцане по релсата ѝ, създавайки впечатлението, че ще разбие стената и ще продължи да се отдалечава през двора. Рафтовете потрепериха. Директорът се наведе ниско и задните мускули на спортните му бедра изпънаха депилираната кожа, показвайки внушителни жили като на тежкотоварно животно. Най-ниският рафт се отвори и предложи изрядна колона от снежнобели слипове до също толкова педантично подредена редица от черни чорапи, които или бяха чисто нови, или някой си бе играл да глади. През това време Николета отново се бе обърнала на другата страна и играеше етюд от „Спящата красавица”. С чифта чорапи и слиповете в ръка, Борис се изправи и последователно закри първо твърдите хемисфери на белия си задник, а след това с тътнещо пристъпване прибра разширенията на двата ствола, които имаше за крака.

(Боклуци!)

Не беше мисъл, а еднократен проблясък на фар някъде далече в мисловния хоризонт. Времето се разтягаше около него като паяжина и всяка следващо миниатюрно действие от сутрешния тоалет го смазваше под монолитна плоча от досада. Кътниците му се притискаха толкова силно едни о други, че венците му пулсираха.

Сега погледът му се насочи към стелажа със сака и преметнати панталони. През двайсетина сантиметра на тръбата висяха няколко светлосини ризи, опаковани в пликове от химическото чистене. Ръката на Борис още не бе посегнала напред, когато закачалките сякаш се откъснаха и целият стелаж се изсипа на земята с оглушително дрънчене. Краката му бяха засипани с аморфна маса от крачоли, ръкави, пликове и телени куки. Отнякъде, досущ като нереално привидение, бе изскочило сплъстено валмо от прах и косми, което се бе залепило между лъскавите копчета на двуреден блейзър.

           Николета се надигна в леглото и загледа сцената с напрегнато очакване. Обърнал й гръб, Борис стоеше пред гардероба изпънат като струна. Гънките на врата му започваха да стават морави, но той не потрепваше. В следващия момент изригна вулканът на бесовете. Несвързаните, дори детински упреци и закани към всичко в стаята разтягаха времето и нагнетяваха въздуха с отрицателните частици на инертния гняв. Крясъците секнаха така внезапно, както бяха започнали и Борис се отдалечи по коридора с вцепенена походка, опитвайки да скрие срама, предшестващ появата на „онуй“ чувство.

           Николета го завари по халат в кухнята, където седнал на плота четеше вестник и закусваше препечена филийка с масло и кафе. Бе загърбил телевизора и не му обръщаше внимание, докато той работеше на някакъв произволен китайски или кой знае – японски канал с йероглифи, където гигантска костенурка газеше макет на град, изправена на задните си крака. С неохота Николета се доближи до съпруга си, тихичко преметна на стола до него първо панталона и ризата, а след това внимателно нахлузи отгоре и сакото.

           „Мерси” – промърмори Борис, без да вдига очи от вестника.

//Хаос//

Борис излезе от тоалетните на балната зала като генерал със златни вензели и еполети. Беше почти убеден, че в този момент тялото му излъчва сияние като светец, който се е запътил да донесе мир и упование. Спусна се в тълпата и от позицията на безсмъртието му се прищя да удари още едно питие. Настъпи към бара с твърда увереност и направи знак с показалец и среден пръст на младия мъж, който наливаше алкохола. Този жест, разбира се, означаваше, че бизнес великанът на захарната индустрия желае точно в този момент барманът да се приближи, за да му бъде прошепнато желание. Човекът се подчини и се наведе над десетките бутилки, наредени пред него. Изневиделица бе сграбчен за врата от нетърпяща възражения ръка, която го разтърси наляво и надясно и в ухото му наред с няколко скорострелни капки слюнка пристигна информацията:

„Едно черно Джони, двойно, ми сипи, без лед!”

Достолепният клиент се отдалечи, въоръжен с питието си, и моментално намери компания, защото с приближаването му групичките от хора се разделяха и го приемаха радушно, забравяйки за какво са говорили досега. Местеше се от компания на компания, ставаше му... ставаше му нещо, и той не бе сигурен какво, но чувстваше промяна. Ако го притиснеха в ъгъла и го заставеха с оръжие, макар и това да бе немислимо, той все пак би формулирал отговора така:

„Става ми хубаво!”

(И „онуй“ го няма, а? Ти даже не си го спомням „онуй“ нещо.)

(Да ми сера в устата!)

(Глупак!)

Мрачната сянка ту се появяваше, ту пак изчезваше от лицето му.

В един момент няколко от по-близките му браншови приятели пристигнаха организирано и се опитаха да го принудят да тръгне с тях към едно страхотно място, където ще може да се освежи. Директорът категорично отказа. После се появи жена му Николета, която изобщо не го съветваше да се освежава, а с твърдо наклонение прошепна в ухото му, че се излага и трябва само да обърне внимание на хорските погледи, за да разбере колко далеч е стигнал. Промененият г-н Хубчев я избута настрани и почти побягна, качвайки се на сцената, където млада джаз певица във вечерна рокля с гол гръб бе в разгара на някаква чувствена песен. Натрапникът грабна микрофона от ръцете й с намаслена усмивка и заръча да не се сърди, а да остане „за после”, каквото и да означаваше това на неговия език.

Започна да поздравява гостите, като посочваше конкретни високопоставени личности с пръст и цитираше имената им, прибавяйки махленски умалителни по свое усмотрение.

„Ето примерно... – сочеше Борис – до това там... хмм бидона с лед, може да видите господин шефа на Дирекцията по безопасност на храните. Как си Жоржони, кога ще се видим с тебе пак така, като предния път?”

Лицето на човека видимо поруменя, но той успя да се усмихне и да кимне сякаш нищо не е станало.

„Стар негодник си ти, ей!” – продължи директорът, с което сякаш пресече усмивката у безопасността на храните, но пък отново засили цветната температура по неговите бузи.

Продължи нататък, борейки се със своя непокорен говорен апарат. Борис стискаше и търкаше челюстите си и даваше всичко от себе си, за да артикулира сричките що-годе нормално, воден от свирепостта на новото състояние, където „онуй“ превземаше съзнанието, нападайки в гръб:

(Дай му на тая шоколад!)

(…в устата!)

(Дай майка ѝ!)

Борис тръскаше глава, сякаш се опитва да прогони досадно насекомо, и продължаваше да говори:

„Ей там до колоната пък, както обикновено, се държи за полата на жена си тоя лъв – директорът не издържа и се изкиска шумно, – уважаемият господин кмет на село Долна Соколица… няма ли да ви направят град вече, бе Фики?“

От погледа на невинния селски кмет прехвърчаха тлъсти искри, докато жена му открито се възмущаваше и коментираше държанието на Борис Хубчев. Множество укорителни погледи се взираха в директора, когато най-неочаквано той даде знак на слисаните музиканти и запя „Зайченцето бяло”, правейки цинични гримаси. Някъде в средата на песента хората започнаха да напускат залата. Пред подиума се появи Николета с личната охрана на Борис и им заповяда да го свалят от сцената. Яките момчета неохотно поеха напред, така както се подхожда към рядко отровна змия.

„Стой назад!” – заповяда Борис. „Долу!“

Мъжете спряха за момент и погледнаха обратно към Николета, която им кимна с твърд поглед, подканяйки ги да продължават. Борис засили микрофона към барабаниста на групата и кискайки се налудничаво, започна да пивотира по сцената, за да се измъкне от лапите на собствената си охрана. Цялата зала се продъни от смразяваща кръвта микрофония. Жените започнаха да пищят и на входа настана истинска суматоха. Тонрежисьорът загуби около трийсет секунди, за да се върне до пулта и да сложи край на унищожителния шум, изтръгвайки кабела на захранването. През това време Борис, чиито вежди бяха щръкнали над широко отворените очи като дебели удивителни, рипна от сцената и побягна отново. Пътьом той помете един от баровете на кетъринга, но успя да грабне отворена бутилка уиски и да излее част от нея в гърлото си, продължавайки да се залива от смях.

„Оооооо, Оооооо!” – виеше той в израз на неопределима емоция.

Завиваше ту наляво, ту надясно като баскетболист в атака, но вместо топка стискаше мократа бутилка уиски. Охранителите го следяха с темпото на хора, които хем искаха да заловят обекта на преследването си, хем се надяваха, ако е възможно, нещо да ги възпрепятства. В крайна сметка надеждите на двамата юначаги се сбъднаха, защото Борис достигна витото стълбище към второто ниво на залата и тръгна нагоре. Вряза се директно в потока хора, които се опитваха да напуснат злощастния коктейл, подскачайки със своите остри обувки и високи токчета върху стъклата от разбития бар. В този момент противопожарната аларма се активира и това внесе допълнителна паника у гостите. Последните започнаха да се тъпчат към изходите на стаден принцип. Хостовете на залата и останалият персонал напразно крещяха в опитите си да укротят тълпата. Високите обувки се събуваха и захвърляха настрана, като жените подскачаха директно върху стъклата с движенията на неопитни нестинарки. Земята, така както се случва в суматохата на такива бедствени моменти, се покри с всевъзможни предмети: портфейли, бижута, кожени яки и парцаливи останки от връхни дрехи, които се въргаляха сред стъклария и кръв. Някои от най-онеправданите гости на приема се лутаха на четири крака и опитваха да натъпчат в джобовете си каквото могат.

//Смрад//

Откакто бе загубил илюзиите си и бе заживял наясно с реалните си физически потребности, Борис Хубчев се бе научил да бъде честен пред себе си…

Онези мотели в тир паркингите на магистралата му харесваха. Лично той, в качеството си на публична персона, никога не би отседнал в такова място, но пък тайно, по време на дългите следобедни отсъствия, го правеше с удоволствие. В нормален ден му отнемаше между четиридесет минути и час да достигне такова място. Доволен бе да ходи на „Тракия“, а при голяма нужда и след дълго лишение, предпочиташе да поема по „Хемус“. В северната част на страната човек като него се радваше на едно специално, възбуждащо отчаяние. Там, сред мизерията на издраскани и омазани тоалетни, усещаше най-силния трепет. Оттам се бе пръкнал самият той.

Оттам идеше и „онуй“…

           През изминалата нощ отново бе сънувал една от често спохождащите го мръсотии. Борис нямаше проблеми с младата си съпруга, но той разбираше секса като спорт и отделяше достатъчно време за тренировки. За него това, че отдавна бе спрял да преследва жени по баровете и страничните му похождения бяха единствено платени, представляваше достатъчен залог за лоялност към Николета. Доста по-младата му съпруга получаваше всичко, от което се нуждаеше, без да й се налага да работи, и в представите на г-н Хубчев платените удоволствия не бяха нещо по-различно от възможността да поръча качествен обяд или да плати за химическо чистене и гладене на ризите си. Една от многото възможности в света на услугите.

           В сравнение с рутинността на интимните съпружески отношения сънищата го изпълваха с див копнеж за сексуални приключения, по същия начин, както когато бе момче. Той не умееше да им се съпротивлява и всякога се будеше горещ и замаян. Напоследък го измъчваше образът на пъстрооко малолетно момиче с неестествено бледа кожа и нахален грим. Ръцете му бяха покрити със синини и неуместни татуировки, плод на зле обмислени решения и прекалено доверие към неправилните хора. При среднощните си появи тя нито веднъж не бе продумала, но го възбуждаше до физическа болка с несръчните си движения на дарено с естествена красота, но лишено от житейски шансове същество. Наркоманската й беззащитност бе само основата, върху която се трупаха наивни, многозначителни погледи и селска лукавост. Всичко това го влудяваше. Тя бе толкова долна, че самата мисъл да я сънува с желание, го караше да се чувства три пъти по-долен. А той не просто я искаше в съня си, той дълго проникваше в нея с безкрайното настървение на доминатор. Само с нея можеше да почувства особеното облекчение, към което се стремеше, облекчение като при изхождане.

Директорът се бе събудил и с изненада бе открил, че за пръв път от пубертетските години щеше да му се наложи да смени спалните си гащета. Споменът за това преживяване не го бе напуснал през цялата нощ, пречейки му да заспи отново. Тази странна работа, съвсем неочаквано, го бе накарала да се срамува от спящата до него Николета.

„Онуй“ чувство бе изчезнало. Сега му беше леко по един друг начин.

Или може би „онуй“ бе приело новия си, непознат облик и продължаваше да дебне от сенките?

В ранния следобед на следващия ден Борис Хубчев летеше с джипа си по магистрала „Хемус“. Тежките му ръце нетърпеливо затеглиха волана, когато премина поредния тунел и в синусите му нахлу фантомната миризма на стар мокет и евтин дезинфектант.

//Катя на стълбите//

„Оооооо! Оооооо!” – обезумелият г-н Хубчев търчеше по стълбището без видима цел и посока, продължавайки с гръмкия смях. Охраната му се вцепени в подножието на парапета, защото момчетата видяха като на забавен кадър как на излизане от последното стъпало техният работодател помете една закъсняла дама в къса тюлена рокля. Тя се затъркаля по стълбите точно когато народът бе привършил зрелищната си миграция към първия етаж. Момичето, замръзнало от ужас, полетя надолу като пластмасов манекен и само след няколко стъпала деликатните ѝ стави се откачиха, за да се запремятат безконтролно.

„Катяяяяяя!”

Господин директорът се извърна дивашки, когато вниманието му беше привлечено от силния сблъсък и пронизителния писък на фината красавица. Стоеше приведен, вече напълно червен и потен – погледът инертен, досущ като на афектирано диво животно, и следейки траекторията на падането, отпи глътка от безценното си уиски.

„Кааааатяяяяяя!”

Когато най-накрая тупкането от стълба в стълба привърши и разглобеното тяло се приземи в стъклата с неестествено извити крайници и изскочил на показ бюст, това, което трябваше да бъде г-н Борис Хубчев, възкликна възхитено: „Оооооо?!” Интересът му премина бързо и той отново се закиска, опитвайки да продължи своето весело лудуване. Едва бе потърсил новата си посока, когато, вече съвсем близо, прогърмя гърлен стон:

„Ооо, господи, Катя!”

Директорът се обърна инстинктивно и налетя на двуметрова фигура с огромни бицепси и къси ръкави, откъдето се подаваха плътни татуировки. Лицето на мъжа издаваше мъка и искрено недоумение, което при срещата с дивите очи на Борис светкавично се смени с гримаса на дива ярост. Мъжът сграбчи потната яка с тектоничната мощ на лявата си длан, и без да го пуска докато ризата не се разкъса от масивните удари, започна да барабани по лицето на Хубчев. Последният размахваше ръце и пищеше: „Оооуууу, Оуууу!” – полупразната бутилка от уиски излетя встрани като бухалката на лошо подготвена гимнастичка и той се предаде в хватката на масивната фигура, която го унищожаваше с юмруците си. Лицето на захарния бос за секунди се покри със синкавочервени подутини, после долната му челюст се изметна уродливо на една страна и накрая, чак когато едната му скула потъна навътре в черепа, мъжът се окопити и пусна Борис на земята. Пребледнялата Николета стоеше в средата на залата с прекрасна гледка към сцената на балкона и гледаше с отпуснати до тялото ръце. Съпругът ѝ се срина на земята в безформена купчина.

//Последен влак//

Влакът с ритмично поклащане се движеше през нощта. Жълтеникавата светлина в пътническия вагон бе превърнала стъклата му в мътни огледала, отразяващи познатия интериор и само от време на време, когато преминаваха покрай прожекторите на някоя от малките гари, можеха да бъдат различени контурите на скалистото дефиле отвън. Борис лежеше на една от захабените седалки, покрити със зелена изкуствена кожа, и усещаше как бледата жена от съня диша тежко и вибрира върху него, докато той се оплиташе в гъстите й коси. Той не виждаше лицето й, но познатата миризма на пот и дезодорант, в комбинация с формите на издължените й анемични крайници, му подсказваха, че това е тя. Директорът трескаво плъзгаше ръцете си където свари по нейното тяло и усещаше как желанието му напира с невиждана сила. Всячески се опитваше да бръкне в бельото ѝ, но тя опитно въртеше дупето си и пръстите му все се отплесваха от ластика. Борис отново предприемаше атака, но току успял, гащичките на долната любовница ставаха сякаш бездънни и той не напипваше в тях удовлетворението, което търсеше. Всичко това го караше да скимти и да се просълзява като сополанко с наранено достойнство. Изгарящ от желание и срам, директорът подновяваше опитите си, но те си оставаха сломяващо неуспешни.

Той нямаше никакъв спомен кога се е качил във влака, къде отиваше и по каква причина. Усещаше смътно, че пътува през дефилето, назад към родното му място, но като изключеше скалистите очертания навън, нямаше нищо познато. Интуицията на Борис изпращаше тревожни сигнали за опасност и му нашепваше, че трябва да инициира някакви защитни действия, но вълните на непреодолимото желание го държаха в плен и веригите се затягаха със сладка и страстна болка всеки път, когато хладната ръка на призрачното момиче с нагло лице поемаше надолу от корема към слабините му. Възбудата му бе по-монументална от всякога, въпреки че той не усещаше допир с тялото на жената, нито нейните докосвания притежаваха каквато и да било плътност. Всичко бе само в главата му и това откритие го накара да я желае още по-силно. Вярваше, че увертюрата ще приключи всеки момент и ще има възможност да накаже тази безсрамница както никога, подлагайки я на абсолютна експлоатация. Тук, на жалките седалки във влака, той бе могъщ като феодал, живеещ над всякакви закони. Нямаше сила на света, която да го възпре да извърши това, което чувстваше, че може и трябва да направи.

„Отвратително!” – чу се глас от другия край на вагона. „Просто отвратително, нямам думи да опиша тая гадост.”

Бледото създание се изпари в един-единствен миг като нереалност, за която е трудно дори да си спомниш. Борис с всичка сила изви глава нагоре, готов за вой, и веднага след това кадърът отново се смени. Намери се облечен в строг черен костюм, опрял гръб в скърцащата лепкава кожа на седалката. През няколко реда стоеше Катя. Той я познаваше отнякъде, но и да го вържеха, и да го биеха, не можеше да си спомни откъде. Може би бе работила във фирмата му, или пък бе една от многобройните му любовници в миналото. Някоя от ранните, Борис не помнеше всички жени, с които бе спал. Сексуалният му живот бе разделен на няколко етапа и Катя очевидно, ако случаят въобще бе такъв, датираше от най-ранните периоди. Директорът понечи да стане, като бе сигурен, че ако достигне момичето в този празен влак, щеше да е нужна само една дума, едно докосване, за да я има. Задникът му обаче не помръдваше от седалката. Насили цялата си воля, но това не доведе до никакъв резултат. Тялото му продължаваше да стои в строга поза, със скръстени в скута ръце, сякаш се бе приготвил за снимка.

Борис повече от всичко искаше да се добере до Катя и да докосне тялото ѝ, сякаш тази възможност предлагаше някакво избавление от опасността, която се засилваше около него. Започна да скимти и да хленчи от безсилие. Страстта, която го владееше преди миг, окончателно се бе изпарила под влиянието на една по-силна емоция. Сега яростната злоба го нажежаваше отвътре, сякаш посред вариациите на мъчението, каквото очевидно представляваше този влак, бяха пъхнали реотан в задника му.

Катя не продума повече, гледаше го с погнусена физиономия и бавно клатеше глава. Същевременно влакът бе ускорил ход и навлизаше в равно поле. Отвън започна да прозира голяма и ярка луна, която се спускаше към хоризонта, осветявайки разорана земя със стърчащи клечки и храсталаци. Сега Борис Хубчев бе завладян от нарастващо объркване, което без да се бави доведе страха. Отвън се разнесе силен тътен и влакът се разлюля. След малко плътният удар се повтори и този път вагонът се разтресе така сериозно, че вибрациите му продължиха дълго след като шумът заглъхна. Тътенът стана ритмичен и по-чест до момента, в който Борис различи на лунната светлина силуетите на две безкрайно високи колони, които се задаваха към влака. Напълно обездвижен, той не можеше да погледне под рамката на прозореца и да види докъде се извисяваха тези фигури. С наближаването им обаче ставаше ясно, това бяха два колосални крака, нещо невиждано се движеше към него. Борис поднови скимтенето, вече дълбоко погълнат от страха.

Изневиделица влакът започна да забавя и след малко във вагона се усети тягата на спирачките. Колелата запищяха и през прозорците нахлуха светлините на малка гара. Една най-обикновена жълта постройка с няколко варосани коловоза отпред и синя табела, указваща името на спирката. Борис се опита да разчете къде се намират, но буквите се затъмняваха и премятаха. „Е”-тата се превръщаха в „З”, А-тата се прекатурваха и сочеха надолу, „Р”-то се превърташе и ставаше ер малък, убивайки тотално всякакви надежди за смисъл. Пред вратата на къщурката, неподвижен и с вдигната палка, бе застанал силует в униформа и фуражка, чиито очи присвяткваха диаболично с глуха, студена светлина. Катя свали една кожена чанта от решетката над нейната седалка и напусна влака. Преди да поеме по стръмните стълбички на вагона, тя се обърна за последен път и погледна Борис Хубчев със смесица от погнуса и отегчение. След това изчезна в тъмнината и влакът потегли с все още отворени врати.

Борис си спомняше, че кондукторите минават през вагоните и ловко затръшват вратите, но веднага след това го жегна мисълта, че това бе пътническият влак и вратите са автоматични, освен това той беше сам, усещаше го с цялата си същност. Нещо щеше да влезе и той бе безсилен да го спре. Архаичните страхове влетяха с пълна сила във вагона като бурен вятър, а машината продължи да трака по пътя си. Колосът, който сякаш бе спрял по време на престоя, за да посрещне Катя, отново запристъпва напред. Незнайно откъде, в съзнанието на Борис се впи убеждението, че гигантът ще прескочи влака и именно това ще бъде пагубният за него момент. Той не бе суеверен човек, но сега за пръв път изпадна в истински потрес, беше убеден, че това нещо, този безсмъртен великан бе самата еманация на всяка заплаха и сега идваше да го прескочи и да го промени завинаги. Да го превърне във вампир или нещо подобно. Чак сега, в един-единствен миг, Борис осъзна всичко – той бе мъртъв!

Нещото с тътнещите стъпки достигна до влака. Краката му бяха гигантски дървета, които изглеждаха като вкаменелости, обковани с метални пръстени. В следващия момент то вече беше органично – жилите му пулсираха, раздуваха се и Борис виждаше току до прозореца как вътре се премятат жлъчни пихтии. Той стисна очи, но гигантското стъпало с увиснали израстъци като отровни тумори, които се поклащаха тежко и ръсеха капки слуз по ламарините на вагона, продължи да тормози съзнанието му. Нощният „пътник” бе влязъл в права отсечка и цепеше в мрака с равномерно свистене. Фигурата, която го прекрачваше, бе толкова колосална, че сякаш композицията стоеше неподвижна. В известен смисъл Борис вече се чувстваше спрял, където и да го отвеждаше влакът, пътят му бе приключил. Намери се увиснал във въздуха като кукла на конци – блед, състарен и изтръпнал от иглите на ужаса. В следващия момент тътенът на болното ходило се стовари от другата страна на влака, където лунните лъчи не достигаха, и Борис не можеше да види по-нататък. Колосът сякаш изчезна в непознаваемата тъмнина, така както се бе появил. Влакът също изчезна, нямаше и помен от полето, от огромната и ярка луна... нищо.

Борис Хубчев висеше, провесен на невидими въжета, в злощастната зала на хотела, където бе приключило всичко. Цареше тишина, през прозорците се виждаха притихналите в спокойната нощ сгради на столичния център. Няколко чистачки бавно метяха пода. Едно момче с черна фланелка замислено навиваше кабелите около подиума, където преди се бе издигала сцената на неговото парти. Стрелките на вградения в стената часовник щракнаха и описаха прав ъгъл – беше станало три. Една вратичка се отвори под тях и като нещо най-естествено - от нея изскочи кукумявка. Вместо да „изкука” три пъти, птицата пропищя с човешки глас:

„ОТВРАТИТЕЛНО! ОТВРАТИТЕЛНО! ОТВРАТИТЕЛНО!”

Борис бе чувал този глас.