Фентъзи? Психологическа фикция? Социално-политическа сатира? Постмодерно? Постчовешко? Постистина? В кой точно свят от всички вавилонско-възможни? След много години опити да имаме българския Пелевин, можем вече със сигурност да кажем - ние всъщност имаме Момчил Николов. Връзката на „Последната територия” с „Дженерейшън Пи”, непревежданата у нас „Ампир В” (2006) и „Батман Аполо” (Colibri, 2015) се вижда с просто око - и в темите, и в голямата идея, и в наратива на някои части, които направо се усещат като руска модерна класика. На пелевинско ниво е и изумителното въображение в „Последната територия”, което съчетава ерудиция, симулакрум, социално-културни възгледи и историческа реалност в налудни образи и сюжети. Намираме и аналогичен постсоциалистически "рекламистки" дискурс, както и цяла нова версия за света на нeсъзнаваното (или отвъдното?), осъществени в герой-реплика на Вавилен Татарски, който е и неслучил се писател, т.е. вероятно един друг възможен „аз” на автора. Подобно на пелевинското гмуркане в "Лимбо" и чистенето на карма на олигарси срещу заплащане, в "Последната територия" героите влизат в света на „бел епок”. Този своеобразен свят на душите отвъд живота и смъртта е ярък и обсебващ: цветен пейзаж върху гърба на костенурка, населен с ембриони с порцеланови сферични глави, мумиоподобни същества с пера вместо ръце, деца с отрязани фаланги на пръстите. А героите плуват в колективния "бульон" на чуждите сънища, понякога с цел психотерапия срещу заплащане.

Нека тези интертекстуални връзки не звучат като негативно посочване на първоизточник на идеи: Николов просто успява да каже своето в глобалната глъч от невероятните същества и светове на Пелевин. „Последната територия” има свой оригинален стил, уникални образи, собствени идеи за консумеризма и най-важното - собствена версия за (анти)утопично разрешаване на тръгналите на лошо планета и човек. Едно от най-големите постижения (и същевременно критики от читатели) е обемът от шестстотин страници. Ако харесваме например длетото на Джонатан Франзен, с което дълбае стружки в безброй многото си герои, тези страници няма да ни натежат. Защото предлагат различни нива на концентрация - не е нужно да схващаш всички слоеве на посланията, за да изпиташ удоволствие: може да прочетеш романа (или няколкото романа-в-романа) дори и като криминален трилър със силни еротични нюанси.

В тази книга няма нищо случайно. Всяка пушка гръмва накрая (най-важните - в последните двадесет страници). Всеки надрусан пострадва от рисковете, които е поел. Преди финала ярката разлика между отделните части по някакъв начин дразни, но накрая намира своето обяснение. Намират логика дори особеният притчов архаичен словоред и неприятно натрапчивото обратно броене, изпълващи "софийската" част, която е и единствената с определени слабости. Обемът, както и при Франзен, също не е случаен, нито стилът е случайно подробен, пълен с дреболии и герои-минувачи, мигранти като от други романи, като бабичка с торба пръст в софийското метро, тръгнала за гробищата, продавачка-ангел в магазин за алкохол в Барселона, пикаещ литри с дни питон в нео-марксистка комуна и много други наративни ембриони, на които се отделят големи порции (на места прекален) текст. Планираните от автора осемстотин страници също щяха да се изчетат от подходящата аудитория - даже някои линии нямаше да са претупани малко набързо за сметка на други. Но в същото време, ако Николов беше започнал трилогия, може би щяхме да сме по-търпеливи да вникнем в постепенно задълбочаващите му се идеи.

Последната територия е всъщност последното убежище на човешкото в свят, завладян от свръхпотреблението, знаците и постистината за нещата. Последната територия на човека, където той е най-близо до свободата според романа е сънят. Макар и населен с чудовищата на подсъзнанието, човешкият сън е единственото пространство, което ние сами сътворяваме и населваме - чудовищата и кошмарите са утешително само наши.. Но дали светът на сънищата ти е наистина само твой? Дали е достатъчно защитен от проникване на чужд разум, технология, конспирация? Това е страшният въпрос, който романът поставя. Спомняме си ловците на сънища на Милорад Павич от „Хазарски речник”, които обитават чужд сън и дори карат другия да сънува твоя сън („Един от писачите на речника се загубил сред чуждите сънища и никога вече нe намерил обратния път…”). Спомняме си „Кръглите развалини” на Борхес, в които един магьосник се опитва да изсънува своя първи човек Адам Кадмон, но разбира, че всъщност самият той е сънуван от някого…

Темата за сънищата при Николов е продължение на тези образци, своеобразни философски притчи на съня. На пръв поглед темата е разработена сложно, но в същото време романът има една проста и гениална точка, която свързва и подрежда всичко в един общ сюжет: градската легенда „сънували ли сте този човек”. Преди няколко години интернет дава възможност стотици напълно независими хора в света да разберат, че са сънували един и същи човек, когото никой не познава лично и чийто фоторобот се разпространява онлайн. Е, въпреки че това е поредният алтернативен факт в мрежата, романът предлага една изключителна версия - обяснение за това „лице”, скрило истинската самоличност на друг нощен посетител. Човекът, който има способността да живее в твоя сън като неканен гост, има мутиралото съзнание да пребивава будно там, където всички ние сме през половината от живота си. Но все още, дори в ерата на изобретяването на кинетичния пясък и селфито, нямаме ясна идея какво е и как да се възползваме от него. Маноло (инвалид по рождение, по-силният образ от двамата главни герои) посещава чужди сънища (или души?), при това на територията на вечността. Например се озовава в съня на детето епилептик Карл Юнг, който увековечава това в страховита и неразбираема рисунка. В реалния живот тази скица обитава една от труднодостъпните книги на загадъчния психоаналитик – „The Red Book”. „Червената книга” е издадена за първи път едва през 2009 г. и събира рисунки и текстове от няколко години експерименти с лични подсъзнателни образи и гласове, записвани от Юнг в началото на ХХ в. (1914-1917 г.), които нямат логично обяснение за присъствието си в мозъка на автора. Което става и основа на медицинските му проучвания и определя целия му сетнешен труд.

Освен Юнг, който пребивава органично в романа като главен вдъхновител и майсторски оплетен между фикция и исторически факти герой, епизодично се явява Джордж Оруел с дупка от куршум в тила и един необичаен антагонист – град Барселона. Градът със специфичната си напечена атмосфера, просяци и разгул, става сцена на абсурдни и гротескни събития, където минало и бъдеще, рекламни послания и отвъдни видения, трезв разсъдък и абсентни халюцинации съжителстват така достоверно, че читателят успява да заживее напълно с текста и героите. Остава обаче и чувството, че Барселона присъства прекалено туристически, прекалено плакатно, малко данбрауновски нагласена, въпреки видимите усилия за проучване и множеството реалистични детайли. Същото важи и за ключовата роля на множеството значещи татуировки в романа. Тези елементи дискредитират собствения тънък усет на автора за симулакрум и го вкарват донякъде в неговия капан в първите части на романа.

Разбира се, цялата тема за несъзнаваното и сънуването е и същевременно тема за възможното отвъдно, за паралелните светове, изградена с огромна вещина, дълбочина, а също и с намигване: „Смъртта всъщност не е край, а врата, която крие зад себе си неизвестност. Отвъд нея не е непременно лошо. (…) Твърде е възможно там да имате повече свобода и по-малко отговорности. Повече щастие и радост, отколкото страдание и разочарование. (...) Ще бъдете отново чисти и непокварени. (...) Няма да се тревожите за болестите и старостта, за наднормените килограми и международното положение, за работното си място, данъците и ипотеките. Дайте си сметка какво всъщност губите, когато си тръгвате оттук? Нищо не губите” (из нещо като полуиронична ню ейдж проповед от романа). Роман, който се занимава със смъртта по алтернативен начин, е много важен за нашата литература.

В заключение, „Последната територия” предлага и оригинална мистификация за своето съществуване. Романът е може би свръхестествено появил се текст в съня на автора, подобно на неизвестна (и по всяка вероятност несъществуваща) картина на Жан-Мишел Баския със същите образи, като мозъчен имплант от тайна, силно технологично напреднала организация, която търси да бъде чута в борбата си по пътя за нов свят. „Последната територия” е и своеобразна подготовка за другия български световен роман на 2016 година – „Другият сън” на Владимир Полеганов, който по случайност може да се чете като продължение на „Последната територия”.