Преди да тръгнеш, вдигни ципа на якето догоре. Студено е, стъмва се рано, може и да завали. Не продължавай нагоре по булеварда, пътят  е затворен – ремонт или катастрофа, по-добре завий наляво покрай магазина за часовници. Останалото си го знаеш.

Ще минеш разстоянието до дома й бързо, на бегом. Денят ти трябва да е бил ужасен, щом се готвиш да тръгнеш натам. Колите ще кашлят, трамваите ще дрънчат, плочките ще плюят в обувките ти. Някъде в далечината ще викат хора и ще лаят кучета, особено по малките улички, там шумът винаги се засилва, става оглушителен, всеки път. И тая вечер ще е така. Така е по-добре. Тишината понякога е побъркваща.

Сградата, в която живее е сгушена между високи бетонени чудовища, всичките с хиляди светещи очи. Като минаваш между тях, ще ти се озъбят, ще присвият зеници, но няма да скочат. Вече те познават, познаваш ги и ти, виждали сте се доста пъти, но пак ще минеш покрай тях, забил поглед в земята, избягвайки контакта с очи за всеки случай. Зверовете усещат страха ти, казват, надушват го, не им давай да го подушат, не им давай да…

Вратата към входа ще бъде отключена. Ще влезеш, стъпките ти ще отекнат из празните коридори, ехо от първия до петия етаж. По навик ще опиташ да запалиш лампите, по навик те няма да работят. Изкачването на стълбите ще ти отнеме няколко минути, колкото да размислиш струва ли си да се върнеш (и този път ще продължиш), първо, второ, трето ниво, поемане на въздух. Проклятие, защо няма асансьор?... Четвърто, пето, почивка, седмо. Ще стигнеш осмия етаж с болки в гръдния кош и коленете.  

Ще ти отвори, преди да позвъниш, ще те е чула, пък и в тая сграда е винаги толкова тихо, че се чуват дървениците през три апартамента. Отново ще носи вехтия си розов пеньоар, истинска антика, раздърпана по краищата, ще те пусне вътре и ще затвори вратата зад гърба си. Ще сипеш нещо евтино за пиене, ще изпушите по цигара в мълчание, докато се чудиш какво да си кажете и на тая среща, ще измрънкаш нещо за времето, тя – за работа, за котката, за дупката на дограмата...

Не се харесвате, но ще се любите. Косата й ще пада в устата ти, дълги черни косми като конци за шиене на кожа. Дали в един момент ще се зашиете един за друг, без да забележите, и дали ще успееш да се отделиш навреме, и защо изобщо ги мислиш тези неща, защо гледаш в тавана и си представяш, че горе има огледало, и защо си дошъл за пореден път, когато миналия и по-миналия път си обеща да не идваш никога повече? Монологът в главата ти ще заглуши скърцането на пружините под чаршафа и шумното й дишане, иначе почти нетърпимо, ще надвика и нейните мисли, разхвърляни досущ като пода на спалнята, абстрактни изречения на няколко гласа, без точки и запетаи, понякога без край, друг път без начало, зависи как ще я хванеш тази вечер. Щом разбереш, че всичко е свършило и се е изтърколила на другата страна на леглото, въпросите, по които умуваш, ще престанат. В нейния ум също ще стане тихо, по лицето й личи, ще станете и заедно ще събирате дрехите си от килима.

Ще влезе да се къпе, както винаги на отворена врата, сигурно за да видиш добре как те отмива от себе си. Този ритуал винаги й отнема около двадесет минути, в които те оставя необезпокояван да вършиш каквото искаш из апартамента, така наречените свободни занимания, заради които, признай си, се връщаш всеки път. Ще се повъртиш, докато чуеш плющенето на водата о плочките и ще започнеш да правиш онова, за което си мислеше.

Ще излющиш противната картина.

Още първия път, когато се озова в дома й – кога беше, април или май миналата година? – я забеляза опряна на стената. Тя я нарече картина, на теб не ти се стори така, а и досега не си сигурен, макар че със съвременното изкуство никога не можеш да знаеш дали писоарът срещу теб е направен в услуга на естествените ти нужди, или е скъпа скулптура. Голямо платно, почти метър на метър, доколкото го изкарва окото. На него – геометрически неправилен, разкривен в ъглите черен квадрат на бял фон. Боята е пропукана, сякаш пластовете черно, може би стотици на брой, не са издържали и в един момент са започнали да се разделят под собствената си тежест. Не картина, а ужасяващо чудовище.

Като стигнеш, ще го видиш. Още ще стои незакачено, нищо че сам закова пирона на стената.

– Все забравям – ще каже, докато за пети път прескача картината.

Докато старателно избягваш да гледаш платното, ще констатираш, че да я питаш за него е най-тъпото нещо, което си правил скоро. Може и така да е. Кой съм, че да те съдя? Ако трябва да се определя, предпочитам да мисля за себе си като за един обикновен Константин Констанциус.

– Това е реплика – беше ти обяснила. – Истинската е в Москва. Исках да ми я направят такава, каквато е сега. Напукана. Харесва ли ти? Казва се „Черен квадрат“.

Някои вечери избягваш да сядаш директно срещу картината. Често е плашеща, безкрайна бездна, от онези, които, ужким кротки, по някое време скачат и те поглъщат. Тази вечер ще се подготвиш, ще събереш цялата си смелост още докато заключваш вратата на дома си, през целия път ще повтаряш наум, че няма нищо страшно, и наистина не би трябвало да има, само да не зяпаше толкова упорито  и немигащо. И все пак е трудно да отместиш поглед.

С течение на времето научи различни факти за Квадрата, които не искаше да научаваш. Когато седнеш на дивана и се вгледаш в гигантското черно око със замръзнала зеница, мисловно ще минеш през малките уроци, поне онези, които не си се сетил да изтриеш навреме. Умовете ни често ни подвеждат в неправилната посока.

            (Юли м.г.)

– Съществуват още три такива картини. Три черни квадрата. Различават се, мисля, само по размера на платното. Иначе са поразяващо еднакви. Този тук е първият. Много държах да е първият. Има нещо особено в оригиналите, не мислиш ли?  

Не беше се замислял.

            (Ноември м.г.)

– Какво виждаш? Авторът твърди, че е нарисувал нищото. Според мен обаче е нарисувал всичко! – явно си я погледнал неразбиращо, говоренето продължило доста дълго време: – Виждаш ли, може върху първия пласт боя с черно да е нарисуван тигър. Или всички числа, които съществуват. Или да е написал цялата си биография. И да я е скрил под още черно! Разбираш ли?

– Ти май мислиш много върху тая картина.

Ще чуеш лек трясък – изпуснала си е самобръсначката.

            (Февруари т.г.)

– Има и Червен квадрат. Него не харесвам толкова обаче. Сигурно е заради цвета. Прекалено е искрящ… Не вярвам нещо да е скрито под повърхността. Въобще изборът на черното ми е безкрайно интересен. Знаеш ли, че като бях в художественото училище, ни учиха да не го използваме? Черното, де. Черният цвят не се срещал в природата.  И като се замислиш, си е така.

Ще погледнеш часовника си и ще видиш, че закъсняваш. Има опасност да похабиш ценни седем минути. Съсредоточи се! Ще извиеш врат, колкото да погледнеш към банята. Тя няма да те види, лицето й ще бъде покрито в сапунена пяна. Не бързай да си отдъхваш. Онова, за което ще идеш, тепърва предстои.

Ще се приближиш към картината и ще я погалиш, както са те учили, че се гали котка. И квадратът, като противните животни, изглежда все едно има навика да хапе при надвиснала опасност. Кожата ти ще усети улеите, образувани от напукването на боята, подредени в несиметрични форми. Вероятно не са същите като на оригиналния Квадрат, сигурно неговите са по-дълбоки, старостта, а не техниката на някой репликатор ги е издълбала внимателно с леката си ръка. Представяш си, че е лека, както си представяш и че има ръка.

Шумът от банята ще се промени, сякаш се е преместила от водната струя и всички подредени в редици капки къпят плочките. Дали е станала по-бърза в къпането, или ти ставаш по-бавен? Ще отделиш минута да я нахокаш наум. Ако не беше тя и манията й по тая псевдокартина, отдавна щеше да си забравил, че си общувал с нея, ако беше спряла да говори, да те информира, въобще ако имахте някаква тема за разговор, каквато и да е, нямаше вирусът й да се прехвърли върху теб…

            (По някое време т.г.)

– Всъщност историята е много интересна – докато говори, хвърля хавлията и на нейно място облича пеньоара: – Не съм сигурна, че е така, де, но тази ми е любимата версия. Да кажем, че е мит. Казват, че жената на художника се уморила от него. Побъркала се. Защо – не се обяснява, лично аз си представям, че е обръщал повече внимание на картините си, отколкото на нея. Така ми звучи логично, а на теб? Та жена му един ден полудяла. Изчакала го да излезе, хванала черното и четката и боядисала цялото платно, по което работел. Сигурно сърцето му е спряло, като се е прибрал… Обаче после, сигурно от артистичния живец в душичката му, решил, че това е дяволски добра идея. Разрушеното платно го вдъхновило за цялата серия черни неща на бял фон. Кръгове, квадрати, кръстове…

– Интересно.

– Наистина е интересно, но чакай, като чуеш това, ще паднеш. Когато учените започнали да изследват Квадратите, открили нещо много любопитно. Под всички тях имало нарисувана друга картина. Под всяка една от тях. Представяш ли си?

– Каква картина?

– Да ти кажа – не знам. Не знам дали искам да разбирам.

Ти замлъкна, вперил поглед в копието пред теб. Предния ден, незнайно защо, беше потърсил снимка на оригинала. Двете картини, доколкото си способен да направиш сравнение, адски си приличаха, дори по развалените части. Репликаторът трябва да е бил някой голям разбирач, защото двете платна бяха ако не близнаци, то поне кръвни братя.

Нещо ти дойде на ум.

– Под тази има ли?

– Моля?

– Друга картина. Има ли под тази друга?

– Надали. Копието ми е старо. Май тогава никой не е знаел. Извинявай, обаче ще ставам рано. Дали да не си викнеш такси?

Ще си мислиш за този разговор, докато се качваш по стълбите, после – докато разсеяно целуваш голите й ключици, ще си мислиш и докато слухтиш да не би водата да спре, да не би да се покаже по-бързо от предвиденото, ще се скараш на себе си без особен патос, че след оная вечер, докато паветата раздрусваха колата на път за вкъщи, откри, че не можеш да спреш да превърташ тайната на Квадрата в главата си и че съвсем доброволно позволи да те обземе. Какво ли имаше отдолу, че да трябва да го крие под безброй пластове черна боя? Може и наистина да беше всичко, но надали, трудно се побира всичко на платно, по-малко от метър на метър, дори и само половината неща биха се събрали с особени усилия. Но тайна, реши, докато четкаше зъбите си, имаше. Само да успееш да я разнищиш…

– Всичко ще се нареди – ще прошепнеш и ще доближиш лицето си по-близо до Квадрата.

За последно ще извиеш врат, ще видиш, че тепърва е започнала да търка стъпалата си с пемзата, винаги започва от левия крак и още ще бъде на петата, значи би трябвало да имаш достатъчно време.

Ще помилваш засъхналата боя и ще забиеш ноктите си в нея. Внимателно ще използваш върховете им като остриета на ножове и ще задълбаеш надолу в слоевете. Картината ще издаде стържещ звук, сякаш скърца с невидимите си зъби. Особеното чувство на проникване в плътта й ще накара косъмчетата на врата ти да настръхнат, но ще продължиш. Пласт след пласт, надолу и надълбоко. После ноктите ти ще опрат в дъното, след най-долния и пръв слой боя, в ядрото на картината – платното. Ще раздвижиш ноктите си наляво-надясно, за да разхлабиш черното покритие, колкото да се отлепи от цялото и да щръкне леко напред. И точно като чуеш спирането на водата, ще дръпнеш парченцето и бързо ще го пъхнеш в джоба си.

Отдолу ще намериш само нещо сивкаво-бяло, цветът на варен мозък.

Ще излезе, увита в хавлия, отново бежова, всичко в тая дупка е бежово, само Квадратът е черен. Някой – ти или тя – ще предложи да изпиете по още една чаша, другият ще се съгласи, ще налее, ще ударите чашите си една в друга. Между глътките ще следиш движенията й, дали няма да усети, че продължаваш да разрушаваш най-любимата й вещ в целия свят, дали пък не е разбрала и дали на свой ред не те следи, тайно поставила капан, който да щракне около глезена ти когато най-малко очакваш. Няма да изглежда така, но пък няма откъде да си сигурен, не се познавате толкова добре.

Облекчено ще те изпрати навън преди колата, която поръчаш, да пристигне.

– Пак ще се видим – ще кажеш, и като последните десетина срещи, наистина ще го мислиш.

И както се случва във всичките ти посещения, в същия час както винаги ще отпуснеш глава на задната седалка. Този път навън ще вали (но това ти го казах). Колата ще потегли с бавна скорост, докато излезе от лабиринта, в центъра на който е дома й, ще се отдалечи от бетонните чудовища, чиито хиляди очи вече ще бъдат затворени, надолу по булеварда, наляво, надясно, светофар, пешеходна пътека, отново наляво. През мокрото стъкло градът ще ти се стори размазан, досущ заприличал на картина от цветове без форми.

На дъното на джоба ти ще лежи поредното парченце от Квадрата-копие. У вас ще те чакат останалите. Точно дванайсет на брой. По-късно, когато прибавиш към колекцията новото, ще станат тринайсет. Фатално число.

След време празнините по картината ще започнат да си личат. Може би не след следващите тринайсет, вероятно поне след стотина, и ще покажат какво има отдолу. Тя мисли, че е само голо платно. Ти обаче не си толкова категоричен. И ще продължиш да освобождаваш скритото отдолу. Не бързай. Имаш време. Опитът показва, че ще имаш още много лоши дни, и дори няколко ужасни.

Пък ако не излезе нищо, винаги може да идеш в Москва. Знам дори къде криеш парите, които спестяваш за билет. Спокойно, няма да кажа на никого. И аз като теб съм любопитен. Обичам ги тези повторения.