20068254_10213539544900265_1074309672_n.jpg
Сам Липсайт

Пийсли

Българо-американски културни отношения

Сам Липсайт (Sam Lipsyte, 1968) е американски писател от средното поколение, който не е познат в България. Той е автор на два сборника с разкази и на три романа – дебютира през 2000 година (Venus Drive, 2000), а на следващата година първият му роман (The Private Steve, 2001) излиза на бял свят на 12 септември и изчезва напълно в американската чернилка образувала се по ужасен начин предишния ден сутринта...            

Неговата трета книга – романът Home Land (2004) не намира американски издател и излиза най-напред във Великобритания, но впоследствие е обявен за Значима книга на 2005 година в САЩ. А пък следващият му опит – романът The Ask (2010) се качва в бестселърската листа на „Ню Йорк таймс” за седмица и пада. Аз разглеждам Сам Липсайт като раблезиански автор, само че критически заключен в американската месианистична провинциалност. Весело е да се наблюдава как той дразни и препикава американския културен истаблишмънт. Но и какво да очакваш от дете на Ню Джърси, което през 90-те участва като викач/screamer в пънк група с название Dungbeetle  с творческия псевдоним Sam Shit (Сам Лайното) – не бива да очакваш друго.  

В началото на 2013 година излезе английското издание на втория сборник с разкази на Сам Липсайт (The Fun Parts) като английският му издател беше „Гранта”.

И кво и кво?

 През есента на 2013 г. аз се озовах като преподавател в Лондон и предложих на тогавашния главен редактор на Гранта България, славния Светлозар Желев да организираме вечер на списанието в Културния център в Лондон. Това стана през пролетта на 2014; дойде и главната редакторка на лондонското, матричното списание Гранта, която се оказа млада и симпатична нюйоркска американояпонка на име Юка Игараши. След всичко се поведе светски разговор и аз – като пъндит и светски лъв – попитах младата главна редакторка дали издателството и списанието имат нещо общо освен името. Тя ми каза, че буквално са свързани и тогава аз – като пъндит и светски лъв – изпаднах в апотеоз, казвайки: Ами вие знаете ли, че сте издали Сам Липсайт, чували ли сте за Сам Липсайт?... Знаете ли вие кой е той?... Докато говорех виждах как лицето на момичето се променя и тя ме прекъсва, за да ми каже: „Сам Липсайт беше учителя ми по творческо писане в Колумбийския университет, аз съм отговорна за публикацията му в издателство Гранта... Значи в България знаете за него и го четете? Тук малко смутолевих: Е, не всички..., но има надежда.

И така, изпаднали във взаимен апотеоз, заедно с цялата компания отидохме да пием бира в близката кръчма, но преди това тази симпатична млада жена надраска на гърба на чужда визитна картичка своето име и мейл, а отдолу написа и името на книгата и на автора, който бил близък приятел на Липсайт, а книгата му била току-що излязла и изключителна била и т. н.

20068305_10213539544660259_521467297_n_-_Copy.jpg

И кво и кво?

Първа напусна поста си на главен редактор на Гранта Юка Игараши – само няколко месеца след нашия разговор, после напуснах като редактор аз, а накрая и славният Светльо – на когото дължим идеята за българско издание на „Гранта” – също напусна.

И кво и кво?

Има продължение, но ще ви го разкажа друг път. Часът свърши. Звънецът бие за вас.

(Корицата на английското издание е изградена по разказа, които е публикуван по-долу. Корицата на американското издание обаче е съвсем друга.)

А. Илков


static1.squarespace.jpg

Пийсли

The man who killed the idea of tanks in England — his afterlife.

F. Scott Fitzgerald, The Crack-Up


Човекът, който уби идеята за танковете в Англия отпиваше от чая си, седнал в гостната си някъде в Англия. Бледа светлина се процеждаше през малките прозорци с оловни рамки в гостната, както се процежда светлината в Англия, описвана от човек, който никога не я е виждал. Човекът, който уби идеята за танковете в Англия вече беше стар. Уплътняваше дните си със сърбане на чай в гостната си и с оцветяване на мустаците си със своята лула от корен на бяло изтравниче. Краката му, някога достатъчно силни, за да пришпорят коня направо в гнездото на снайперист по време Бурските войни или пък за да прескочат канара и да го спасят от свистящите остриета на нападащата армия на Махди, сега линееха, завити под два ката плат – дебелите му вълнени панталони и любимия шал на покойната му съпруга.

Не му се вярваше, че годината беше 1983. На колко беше той? На сто двайсет и пет? Беше преживял и видял много – от убийството на царя, през австрийския рисувач на тапети, до кацането на американци на луната, да не говорим за хлапетата с безопасните игли по веждите и така наречената им „музика”.

Единствено „Секс Пистълс“ ставаха за нещо.

Така или иначе, щеше да е най-добре да умре сега. През тези изпълнени с бледа процеждаща се светлина дни му се струваше, че единственото нещо, което го държеше вън от гроба, беше един въпрос без отговор: Защо уби идеята за танковете в Англия? Той имаше своите причини и си ги спомняше добре, ако искате да знаете. Танковете бяха тромави. Танковете бяха бавни. Танковете изглеждаха нелепо в сравнение с кавалерийско поделение на шотландската стража, което се изкачва нагоре по хълм в свеж есенен ден например. Да, той беше там, когато господин Симс демонстрира своята „моторна военна кола“, онзи бойлер на колела с лентовите картечници. Впечатляваща гледка за прост човек може би, с всичките тези движещи се части в двигателя „Даймлер“.

 Светлината, която се процеждаше през прозорците, със сигурност беше бледа. И тази работа с „Пъблик Имидж Лимитед“ беше ужасна грешка. Лайдън го беше разбрал от първия път. Човекът, който уби идеята за танковете в Англия беше сгрешил още тогава, застанал там в калното поле, беше изсумтял в изпълнената с очакване физиономия на г-н Симс:

– Няма да стане. Изобщо няма да стане.

Той да не е врачка, или какво? Да не е Делфийският оракул? Как би могъл да предвиди всичките трудности, безкрайните окопи, всичката тази бодлива тел, оръдията на швабите, разкъсали толкова много нежни поети? Със сигурност би следвало да му се прости, задето уби идеята за танковете в Англия. Други в крайна сметка я бяха съживили и извадили от чистилището на идеите. Малко късно, за да бъдат спасени поетите може би, но така или иначе, от тях имаше много. Освен това кой може да е сигурен, че те нямаше да се изпекат живи в онези адски чайници?

И все пак, ако се бяха захванали веднага, Англия можеше да има цяла флотилия от бронирани машини за съхранение на поети. Може би някоя от тях дори щеше да прегази ефрейтор Хитлер на бойното поле, спестявайки на всички последвалите неудобства. Но пък щеше ли да си струва заради това да видиш как Рупърт Брук умира от рак на простатата?

Беше векът на американците, в края на краищата, или поне така твърдяха самите американци и вероятно имаха право. Без да е кой знае какъв любител на книгите, Човекът, който уби идеята за танковете в Англия винаги беше харесвал янките. Любимец му беше златният пияница от Минесота. Гетсби беше върхът. Една частица от него, скрита някъде надълбоко, винаги беше искала той да може да напише толкова дяволски добър роман. Или дори нещо повече – да бъде герой на история, написана от такъв невероятен талант. Но историята на Човека, който уби идеята за танковете в Англия вероятно никога не би хрумнала на Фицджералд. Човекът, който уби идеята за танковете в Англия прекара повече от така наречената „ера на джаза“, преструвайки се, че не е убил идеята за танковете в Англия. А това не е кой знае каква история, нали?

Като нищо можеше да се окаже, че Човекът, който уби идеята за танковете в Англия е всъщност на сто двайсет и седем години. Не разполагаше с документи, които да удостоверят раждането му. Копеле, това беше той, родено в някакъв жив плет от камериерка. Баща му, самозван граф, беше така любезен да плати началното му образование, а след това армията беше естественото продължение. Прескочиш ли канара в Судан, нападнеш ли няколко бури, може и да избегнеш определени въпроси за потеклото си. Дори можеш да се издигаш във войнските редици, докато не спечелиш достатъчно медали и някой не те попита за мнението ти по отношение на идеята за танковете в Англия.

Очаквай всичко, за Бога.

Изведнъж Човекът, който уби идеята за танковете в Англия чу някъде вън откъм градината звук от работещ двигател. Човекът, който уби идеята за танковете в Англия погледна през прозореца. Беше проклетият Пийсли – градинарят, с новото си устройство – моторизирана косачка за трева. Пийсли беше прахосал голяма част от касата на общите пространства за тази красива механична играчка, което, сега като се замислеше, беше и определението на лорд Кичнер, стария фелдмаршал, за колата на Симс.

Значи Човекът, който уби идеята за танковете в Англия не беше убил идеята за танковете в Англия сам!

Човекът, който уби идеята за танковете в Англия помнеше времето, когато хората косяха тревата с извити остриета, закачени на прътове. Как им казваха? Как се наричаха тези остриета, които сякаш се въртяха на края на тоягите? И ето го сега Пийсли, яхнал напето малката си косачка като модерен генерал, същински надут армейски глупак.

Проклет да е.

Човекът, който уби идеята за танковете в Англия остави шала на обичната му покойна съпруга да се свлече от скута му. Той закуцука навън и стигна до градинската порта. Пийсли мина покрай него, възседнал моторната си косачка, и му помаха.

– Няма да стене! – извика Човекът, който уби идеята за танковете в Англия. – Изобщо няма да стане!

Той забеляза, че в ушите на Пийсли има забучени някакви странни пластмасови тапи и вероятно изобщо не го беше чул.

– Здравей! – извика той, мина през портата и се озова на моравата.

Пийсли описа кръг около едно дърво и се насочи право към Човека, който уби идеята за танковете в Англия. Нима Пийсли караше със затворени очи? Явно идиотът се беше заблеял някъде. Човекът, който уби идеята за танковете в Англия не помръдваше от мястото си. Старите му кокали, прогнилите му крака сякаш бяха забити в земята. Какво ли не бил дал сега за Хал, стария си кон от Бурските войни. Не и кралство все пак. Беше прекалено късно за това.

– Пийсли, Пийсли!

Не може да се каже, че животът му мина като на лента пред очите. Беше прекалено дълъг. Косачката – прекалено бавна и тромава. Все пак видя разни неща, играчки от детството си – тенекиени конници с копия, хусари и кирасири, страниците с позлатени ръбове на любимите си приключенски книги. Видя перата на писалките, които използваше на изпити, и тялото на момичето, което се превърна в жената, омъжила се за него, на лунна светлина. Видя себе си и още много други в униформа – на парад, по време на маневри, а сетне по дървените нарове и носилки. Видя полетата на Южна Африка, пръстта на Судан и калта от окопите, стичаща се по ботушите му. Видя майка си в униформата й на камериерка, видя баща си, прикладил двуцевка в огряно от слънцето поле някъде далеч. Видя нашарената в крещящо розово и зелено обложка на „Never Mind the Bollocks”, собствената си вдървена ръка да докосва безценния винил, скрит вътре.

Проточил се беше прекалено дълго този живот, завъртял се целият около решение, взето от един млад и нахакан глупак с прекалено много нашивки, какъвто беше той по онова време.

– Няма да стане! – извика Човекът, който уби идеята за танковете в Англия и рухна върху разбитите си колене.

Пийсли, затворил очи и понесен на крилете на детски спомен за риболовен излет с дядо си по майчина линия – германец, който участвал в разработването на бойния газ иприт за кайзера, прегази Човека, който уби идеята за танковете в Англия. Ножовете под шасито на косачката свистяха като – да, вярно, че така се казваха, – като коси.

Превод от английски език: Александър Христов