pumpal3.jpg
Стоян Ненов

"Пумпал" от Владислав Тодоров | На коляно

Още когато списание Granta България публикува откъс от (тогава) предстоящия роман на Владислав Тодоров, летвата на любопитството се вдигна изключително високо. Тематиката на текста, заедно с традиционно смелата форма и майсторският език, оставиха онова любимо на литературния маниак усещане за предстоящ шедьовър. Но преди да започна суперлативния си очерк по въпросната книга, може би трябва да призная своите открити пристрастия към прозаика Тодоров, чиито предходни два романа „Дзифт“ и „Цинкограф“ остават във вечните ми Топ Сто на българската белетристика. Това не е рецензия, нито пък ревю, а сбран букет от разсъждения, „писани на коляно“ в претъпкан с балкански хора самолет, а сетне оформяни в сутрешния влак към работното място.

С „Пумпал. Брутална приказка“ Владислав Тодоров ти реже малката, впиянчена от меланхолия по миналото тиква и я пуска да се търкаля по наклона на мрачното, инертно бъдеще… „Пумпал“ е страшна работа; с всеки следващ параграф това произведение руши паянтовия фундамент на българската национална гордост в нейното разлагащо се, посткомунистическо състояние.

Тук – за тези, които не са чели – не става въпрос за автор експериментатор, а за истински майстор на жанра! Всеки негов роман до момента е едновременно виртуозна игра с формата на определена традиция в писането („Дзифт“ с ноар-а, „Цинкограф“ с шпионската, конспиративна литература) и заедно с това безпощадна историческа сатира. Тези книги са плътни и многопластови, толкова сценично живи, че дори посредствен режисьор би могъл да ги интерпретира в гледаеми филми. В текста им откриваме пищното богатство на българския език, където то е демонстрирано без нито една излишна дума. Не просто речника, а синтаксиса, композицията, ритъмът и хармонията, на тази иначе богата и гъвкава система, която не познаваме и си представяме, че изобщо я няма, обичайно заменяйки я с някаква пластмасова алтернатива. Би било много трудно да отбележим друга такава проза в съвременната българска литература. С право можем да кажем, че писателят и лектор по творческо писане Тодоров много добре знае какво прави, но ако го кажем, рискуваме да прозвучим наивно и по детински, защото самото изричане на такива очевидности е по начало неуместно.

„Пумпал“ следва класическия приказен модел, който се разклонява в една „coming of age“ история, напомняща Волтер, а там пък нашият Кандид (в случая Криптон) е разказан с прийомите на класическата ирония, която припомня на ценителя различните проявления на глупостта. Горчиво смешен наратив, който навярно би развълнувал всеки осъзнат българин, носещ достатъчно мозък в изпечения си от жаркото балканско слънце краниум, че да разбере и осмисли алегориите на автора. А какво ли същност е искал да каже авторът? – същото, което са казвали и други преди него, но по-бързо, по-остроумно, ярко сетивно и брутално; всичко това без текстът да напуска границите на обективността и добрия вкус.

Бруталната приказка на Владислав Тодоров е толкова добра и занимателна за читателя, тъй като в нея се разпознават характерни за българската реалност архетипи, които затънали в ориенталската си природа, отчаяно и трагикомично се опитват да бъдат нещо различно. Насилствена смесица от глупост и добри намерения, която добавена към спекулативно футуристичния пастиш, създава една ракетна смес, способна да изстреля хиляди тонове монументален комунистически стоманобетон, право в разстроения космос на едно шизофренно битие.

Разказвайки множество истории в историята, характерна за Владислав-тодоровата традиция игра, книгата „Пумпал“ „бъзика“ читателя и целия свят по начин такъв, че на самите тях да им стане приятно от бъзикнята. Става дума за едно вкусно, увличащо и разтоварващо четиво, което отблъсква скуката и досадата още на „клетъчно равнище“. Това пост апокалиптично повествование говори със слухове, митове и легенди, така, както говорят обитателите на световните провинции, на откъснатия свят, където обективността в информацията е забранена, а комуникациите и времето са дезорганизирани в името на хаоса. Така прави и населението, описано в „Пумпал“, което не може и не изпитва потребност да види отвъд своя локален взор, но пък с размаха на суеверния ужас, бърка директно в отвъдното и вади караконджули. Говори се например, че ей там зад оня баир е земята на златото, диамантите и медените пити, но за да преминеш през буферната зона пред тая обетована земя, трябва да се разделиш с главата си или да предоставиш нечия чужда глава, доказвайки по този начин своята лоялност. По-старите знаят за какво става дума, чували са, виждали са подобни практики… само че както в приказките, така и тук, накрая подлостта претърпява възмездие. Някъде ще избухне я бомба, я тенджера под налягане и ще разкаже играта на всичките сложни схеми, които крои необузданото зло.

Пумпал се нарежда в една живителна за българската литература традиция… традиция на безпощадно осмиване на комунистическото наследство, бит, култура и идеали (ако изобщо можем да употребим такава дума в настоящия контекст). Виждали сме подобна гавра с трупа на близкото минало при други съвременни автори (Г. Тенев, А. Попов и т.н.), а тук, някак очаквано, тя кулминира в своята завършеност.

* "На коляно" е рубрика за бързи есета и публицистика от Стоян Ненов, писани в движение, експлоатирайки енергията на суровото вдъхновение и моментния афект.