Град Квебек и хората му ми харесват. Старата част е подобна на добре съхранен френски град. Но това, което го прави незаменим, са безкрайните канадски пространства, монументалната размразяваща се река. Гледката към разтапящата се река е вдъхновяваща. Парчетата лед се надбягват едно с друго, обгърнати от клокочещата, най-сетне освободена след месеците полярни температури водна стихия. По странен начин реката Сан Лоренцо, избрана от Самуел дьо Шаплен, за да основе първия европейски град в Северна Америка през 1608 г., ми напомня реката Батва в Орча, Индия. Две могъщи реки, едната, носеща парчета лед, другата – клони и слама. Всяка една даряваща мигове вечност на телесната секунда. Реки, пред които може и да останеш за миг, за час, за ден за година, завинаги... И всяка една от тези случайни артикулации на времето е пулсация вечност.

Първият френски крак, който стъпва на канадска земя е този на Жак Картие от Saint Malo през 1537 г. Подобно на Колумб той търси път към Азия и попада в Северна Америка. Екипажът му едва не загива от скорбут и от тежката канадска зима. Спасени са от местните племена, които ги излекуват с отвара от anmenda и им показват как да се адаптират към суровия климат. През 1541 г. се връща и се опитва да основе колония, започвайки с два дървени форта (малки дървени крепости) от двете страни на реката. Но конфликтите с местните жители го принуждават да се оттегли. Третият неуспешен опит за колонизация е от 2000 мъже и жени, водени от Жан Франсоа дьо ла Роан, който е принуден да се оттегли поради същите причини.

Този, който успява да се задържи през 1608 г., е Самуел дьо Шаплен. Прави го благодарение на това, че установява мирни отношения с местните индианци чрез търговията с медни котли. В продължение на векове французите разменят котли срещу кожи и дърво. Защо именно котли? Защо регистрите на пристанищата на Bordeaux и Saint Malo показват, че от Франция са отпътували цели кораби с хиляди котли и са се завръщали с товари от скъпи кожи и ценно дърво? Археологическите разкопки на екип от канадски антрополози доказват, че индианците прилагали специален ритуал за отнемане на силата на предмета, по същия начин, по който това се е правело с томахавките и лъковете на уважавани и страшни неприятели. Изглежда, че за автохтонните жители на Канада котлите са били израз на могъществото на белите пришълци. Много малко от тях били използвани във всекидневния живот, по голямата част даже не са били поставяни над огъня, а направо погребани с всички войнски почести. Когато индианците виждат котлите на Самуел дьо Шаплен, решават, че си имат работа със страшен неприятел, с когото е по-добре да са съюзници, отколкото във война.

Чувствам се добре в Канада. Леко щипещият студ събужда забравена чувствителност. Предпочитам студа пред жегата. Реставрираният през XIX в. дворец Шато Фронтенак (Château Frontenac) е луксозен хотел с гламура на хотел „Империал“ (New Delhi) и Mamunia (Casablanca). Една нощ в неговите покои или пък даже половин час в някой от баровете или ресторантите ме кара да се чувствам по особен начин. Из целия град непрекъснато падащият почти до месец май сняг е събиран на определени места, които изглеждат като грамадни айсберги по улиците.

Обясниха ми, че малко преди да се затопли времето въпросният сняг е събиран в определени пречиствателни фабрики и с получената вода са напоявани през цялото лято парковете и градините, които са опримчили със зелените си нишки целия град. В тази страна, поради тежкия й климат, всичко е премислено до най-малкия детайл и изпълнено с взискателна перфектност. И най-малката грешка в град, в който температурите през зимата падат до под минус петдесет градуса, може да има пагубни последствия.

Факт, че данъците могат да достигнат до 40 и 50 процента от заплатата, но затова пък канадците са от хората в света, които се радват на едни от най-добрите социални осигуровки и невероятни обществени услуги. Доколкото повечето от реките са използвани по възможно най-рационалния начин, канадците почти не плащат за ток и вода. В Квебек са просто безплатни.

В спортните съоръжения на едно квартално училище може спокойно да се проведат олимпийски игри. Басейните и пързалките са достъпни за всички... и може би още куп неща, за които дори не мога да си представя. Всичко е направено по такъв начин, че в този тежък климат се живее по възможно най-комфортния и уютен начин.

Когато отидох в Лавалския университет, за да си преснема няколко книги, бях впечатлен от факта, че всички сгради са свързвани с комфортни подземни тунели. Може да се отиде до която и да е част от административните сгради или до кампуса, без да се излиза на улицата.

Мащабите на един северноамерикански търговски център са впечатляващи. Това са места на добре организирана и планирана масификация. Доколкото пребиваването на улицата е дефакто практически невъзможно, всичко е мислено по такъв начин, че да останеш възможно най-дълго на съответното място и да похарчиш възможно най-много. Оставих се да бъда хванат от една прекрасна маркетингова хватка на един средно добър магазин за чай. Самият продукт не бе нищо особено, но пък кутийките бяха елегантни и практични... Но за да придобия една кутия, трябваше да си купя 200 грама чай. За пръв път в живота си купувам нещо не толкова заради съдържанието, колкото изключително заради формата. Сега съм щастливият притежател на леко дебела и тромава кутийка, която се надявам да използвам.

Бяхме в чайната Sebs – истински храм за всеки, който обича чай. В този магазин има всичко каквото може да си мечтае един любител – прекрасен избор от чайове от цял свят, порцеланови и глинени чашки, японски и китайски сервизи, източни гравюри, всичко това подредено с вкус, без да създава впечатлението за прекаленост. Всичко е точно колкото трябва и там където трябва ни повече, ни по-малко. С две думи – изящен и елегантен храм за ценителите на това божествено питие, което англичаните успяват да откраднат от Китай след войната за опиума.

Пазената от векове тайна на чая дава на китайците монопол върху производството му. През XIX век търговският баланс на Британската компания на Индиите продължава да е отрицателен благодарение на все по-голямото търсене на чай в Европа. За да го компенсират, поданиците на Нейно Величество започват да изнасят от Индия опиум, който се пласира прекрасно на китайския пазар. В това те само следват вековния пример, даден от монголците и Холандската компания на Източна Индия. Испанците са тези, които смесват за първи път опиума с тютюн и по този начин създават един от най-търсените от Китай продукти.

Когато император Дугуанг забранява ползването на опиум в Китай, това се превръща в повод за Първата война на опиума. Като предшественик на войните на ХХ век, армията и флотът на Нейно Величество защитават търговските интереси на една мултинационална компания, държава в самата държава, следваща свои собствени търговски политики. Когато един колумбийски или мексикански наркокартел има свои въоръжени сили, това се нарича мафия. Когато цялата армия на една велика сила влиза във война, за да защити интересите на една мултинационална търговска фирма, това се нарича „освободителна война” или пък „война, за да се запази правото за свободно циркулиране на стоките в света”. Лично аз не виждам голяма разлика между двете. Иначе казано, това превръща Британската корона в най-големия наркотрафикант, който някога е съществувал в света...

След като китайците губят между 1839 и 1842 г. първата от тези войни, са задължени да отворят за английските стоки Хонконг. След втората война, 1856 – 1860 г., в която взимат участие и французите, в мирния договор от  Нанкин китайците са принудени да отстъпят за сто и петдесет години Хонконг на Английската корона и за същия период Макао – на португалците.

Въпреки решителните действия на флота и армията на Нейно Величество, това не е достатъчно, за да уравновеси търговския баланс, защото китайците продължават да държат монопола върху чая (дори след кражбата на копринените буби от Марко Поло и на технологията на порцелана, качеството на китайските продукти продължава да бъде с пъти по-високо от европейските копия).

По време на краткия мир между двете опиумни войни англичаните прибягват до нещо, което може да се нарече технологичен шпионаж. Изпращат като културен аташе в британското посолство в Хонконг шотландския ботаник Роберт Фортюне. Като член на посолството той има дипломатически имунитет. За да изпълни мисията си, видният ботаник се преоблича като жена и пътува с каляска в провинциите, където се отглежда чай, за да вземе присади. Тези присади са засадени в градината на самото посолство и отправени със специален кораб в Цейлон.

Първата пратка така и не достига до местоназначението в задоволително състояние поради немарливостта на моряците. Самият Роберт Фортюне се качва във втория кораб, за да се грижи сам за ценните растения. Въпреки това новите плантации са далеч от това да дадат очакваните резултати. Тогава неуморимият шотландец рискува за втори път живота си и извършва ново пътешествие, дегизиран като жена, из китайските провинции. Този път той „експортира” не само присади на черен и зелен чай, но успява да убеди две семейства китайски селяни да го последват в Индия.

Намира в Индия места с подобен климат на китайските планини: Assam и Darjelling в Хималаите. И досега това са едни от най-ценните чайове в света. Когато на пликче чай намерим надписа CL, това не е съкращение на Чили, а обозначава, че този чай е клон от присадите откраднати от Роберт Фортюне.

За тези си подвизи той получава титлата лорд.

След десет години индийските чаени плантации могат да покрият 80 процента от нуждите на британския и на европейския пазар. Това предизвиква сриване на цените на чая, които пък от своя страна водят до гладна смърт на милиони китайски селяни и до масирана емиграция в САЩ, където работливите труженици на Негово Императорско Величество от Пекин (Бейджин) си изкарват хляба, строейки железопътната линия, свързваща двата океана и помагайки по този начин на братския американски народ да довърши геноцида си върху северноамериканските индиански племена и до почти пълното унищожаване на бизоните... Но това е друга история... За всичко това и за куп други неща разговаряхме с финия сибарит Оскар Моя. В неговата компания успях да се насладя на прекрасни чайове, преплетени с интересни разговори, подплатени с тънка ирония.