tumblr_nwa062HFZz1u99m3vo1_500.jpg
Христина Теодосиева

Разкази

Дни и нощи

Кървавочервени лъчи капеха през изсъхналите листа на стария бук пред къщата. Русите до сребристо коси на магьосницата се развяваха върху черния сатенен шал, въпреки че нямаше и помен от вятър. Синьо-белият пламък, който държеше в шепите си, също трепереше. През вратата нахлу мъж с черна качулка. Той не поздрави, но това не разтревожи ни най-малко младата жена. Новодошлият откри лицето си и под тъмното покривало проблеснаха две яркосини очи. След няколко минути мълчание той промълви с треперещ глас:     

–  Дай ми победата.  

Магьосницата не отговори веднага. Започна внимателно да раздалечава ръцете си, а огънят бавно се разцепи на две. В лявата й ръка се събираше белият пламък. Той гореше бурно и непостоянно. Ту се издигаше нагоре, ту се утаяваше почти върху самата й кожа. В другата й длан пламъкът бе тъмносин. Изглеждаше сякаш не гори, а е изваден направо от морското дъно.       

–  Избираш белия пламък. Можеш да го получиш веднага, но има цена.      

–  Знаеш, че мога да ти дам всичко, за което си си мечтала. Само назови.      

–  Цената не е нещо, което аз ще получа, а такова, което ти ще дадеш.           

–  Винаги говориш с недомлъвки. Каква е тази цена?   

–  В белия пламък гори победата в битката, но там са и много други загуби. Не мога да ти го дам, без да видиш какво друго крие. Гледай. 

Алина издигна високо лявата си ръка и белият огън започна да пламти все по-високо и по-високо, докато в центъра му не изникнаха силуети. Мрачните фигури се изясниха и той ги позна. Това беше неговата войска. Конниците настъпваха без никой да може да ги спре. Враговете падаха на бойното поле, а мъжете със златистите плащове вече излизаха извън пределите на крепостта. Отбраната се бе превърнала в нападение и той нямаше от какво да се бои. Ерик размахваше сабята си и за миг в нея се появи собственият му поглед. В сините очи на пълководеца се отразяваше пламъкът, който доскоро лежеше на дланта на магьосницата. Победата бе негова, точно както бе пожелал. В следващия миг картината рязко се смени. До детско креватче бяха коленичили мъж и жена. В очите на бащата отново гореше онзи вълшебен огън и сякаш от самия него извираха черни сълзи.  

- Няма как да стане! – изкрещя мъжът. - Не мога да я пожертвам. Дай ми синия пламък!

- Но това е загубата – отвърна магьосницата. – Убеди се сам. 

Сега Алина вдигна синия огън и той се разтвори също като предишния. Битката бе предопределена от самото начало. Вражеската войска превъзхождаше десетократно армията на водача, дошъл отчаяно да търси помощ в тази злощастна вечер. Синьото в очите на Ерик бе още по-наситено заради небесния пламък в тях. Всичко изглеждаше изгубено. Крепостта беше атакувана и отвън, и отвътре. Предатели бяха пуснали нападателите през тунелите, за които той смяташе, че вече отдавна никой не си спомня. Хората му бяха поваляни от мечовете на свои. Но следващата картина, която се появи, накара мъжа да се усмихне за първи път, откакто бе влязъл в къщата. Жена му държеше в ръцете си новородено момченце, а до нея здрава и жизнена се смееше по-голямата им дъщеря.  

Образът в пламъка изчезна. Мъжът нямаше представа какво решение да вземе. Отново погледна към двата пламъка. 

–  Какво да направя? Не мога да поема по нито един от двата пътя – обърна се той към Алина.

–  Няма да ти дам отговор какво да избереш, но ще ти предложа друго решение.    

Тя вдигна и двете си ръце и ги доближи. Пламъците започнаха да прескачат от едната в другата й ръка, докато накрая напълно се смесиха. Картините в тях бяха прекалено мъгляви, за да се различи каквото и да е. Фигури на конници се прехвърляха върху образа на семейния дом и обратно. Но нито един от изобразените моменти не даваше представа какво предстоеше.       

Мъжът коленичи пред съпругата си и пое от ръцете й синьо-белия пламък. Той се просмука в дланите му и изчезна, сякаш никога не бе съществувал.         

Ку-ку-ри-гу. Както всяка сутрин, точно в 5 гръмкият глас на петел събуждаше тези, които искаха да станат за работа, но и останалите, които възнамеряваха да продължат почивката си. Една ръка заопипва по масата, но не откри нищо, освен пепелник, пълен с фасове. Клепачите се вдигнаха с усилие и търсенето продължи. Два крака се изплъзнаха от здравата хватка на завивките. Мъжът видя захвърления на пода мобилен телефон и изключи звука на алармата. Тишината най-сетне отново застана на отреденото си място в неделното утро.         

Ерик плъзна пръста си върху екрана и отключи клавиатурата му. Отвори есемесите си и за пореден път прочете последния: „Затвори очи и се сети за нашето място. Знам, че ще го намериш. Не го търси веднага, когато заспиш. Първият сън винаги е кошмар. След като преминеш през него, тогава пак ме потърси. Чакам те на среща във втория сън. Алина“. Сънените пръсти изпуснаха телефона и клепачите отново скриха искрящо сините зеници.


Живата истина

Някога, никой не помни точно кога, далече на Изток живеела много стара жена. Дори самата тя не знаела на колко години е. Дългите й бели коси се опирали на възглавниците, върху които седяла, а къдриците й се оформяли около главата като малък бял ореол. Измореното от времето нейно тяло винаги било покрито с шалове, над които се показвало единствено застиналото й в сериозно изражение лице. Не била нито красива, нито грозна. Изваяна сякаш от камък, тя седяла ден и нощ в голямата мраморна зала на храм в някакво неизвестно за нас селце. Тази жена никога не говорела, макар и да знаела всичко. С бледосивите си очи била виждала възходи и падения, войни и геноциди, империи и луди генерали. Спомените за тях се въртели в съзнанието й като буйна река, в която тя различавала всяка капка. Преди през залата ежедневно минавали тълпи развълнувани посетители. Заставали пред жената, гледали я, кланяли се и си отивали, за да освободят място за следващите. По времето на тази история вече никой не си правел труда да влиза при нея. Тя обаче продължавала да стои все така безизразна и величествена, каквато винаги е била. Единствено младо слугинче от близката къща идвало два пъти на ден да й носи храна и вода. Старите монаси в храма отдавна си били отишли от този свят, а новите така и не разбрали коя е тя. Знаели само, че това винаги е била нейната зала и повече не питали. А нямало и кого. Прислужникът първоначално започнал да идва, защото му обещали да получава храната, която оставала от храма. С времето станало така, че той единствен я познавал, доколкото било възможно, и някак се привързал към нея. Жената така и не отронила дума нито пред него, нито пред когото и да било.     

           Една сутрин, когато дошло да й донесе подноса с ядене, слугинчето зърнало върху коленете на кръстосаните й крака един дълъг бял кичур коса. Изглеждал като че ли не е паднал сам, а някой нарочно го е отрязал и опънал в скута й. Младото момче не разбрало какво е това, нито пък искало да знае, така че набързо оставило храната и тихомълком се измъкнало от залата. На следващия ден обаче го посрещнала още по-странна гледка. Върху лицето, което отдавна вече му изглеждало като маска, се била появила огромна бръчка, която го разполовявала. И така ден след ден жената все повече остарявала, докато накрая започнала да се разболява. Едното й око се затворило и тя като че ли нямала сили да повдигне клепача му. Пръстите на ръцете й замръзнали, свити от спазъм. Дробовете й се разкъсвали от кашлица, която отеквала в стените на празната зала. Момчето й носело какви ли не чайове, билки и отвари, които измъквало от къщата на господарите си, но така и нищо не помагало. Един ден то отишло при монасите да ги попита за съвет, и те също дошли да видят какво е станало със старата жена. Колкото и да мислили обаче, не успели да открият лек за болестта, за която всъщност изобщо не можели да видят причина.

Някъде, точно на Запад, в същото време живеело младо момиче. Казвало се София и никога не се съгласявало с никого. В живота си имало само едно правило – винаги да казва истината. Така много преди мъжът й сам да установи изневярата й, тя отишла при него и му признала. Когато шефът й поискал да я повиши, тя стоически му отвърнала, че не заслужава, тъй като нямало за какво. И така, ден след ден, тя все повече и повече потъвала в самота и мизерия. Но не се отчайвала – тъкмо напротив, решила, че трябва да измисли начин да се измъкне от тази ситуация. Но не било особено лесно, тъй като хората никак не обичали да чуват истината. Не я назначили в кварталния клон на банката, тъй като казала на директора, че вратовръзката не му отива. Не успяла да си намери и любовник, защото винаги, когато кандидатите я питали, тя им разказвала всичките си предходни неволи. И така, вместо да намери решение, проблемите ставали все повече и повече. Докато един ден, когато в дома й почти нищо не било останало, внезапно чула трясък откъм входната врата. Двама мъже нахлули в антрето и започнали да претърсват стаите. Тя стояла стъписана и ги гледала. Макар да й се искало да каже нещо, не проронила нито дума. Жилището изглеждало толкова запустяло, че те едва ли предполагали за нейното присъствие. София стояла безмълвна в тишината и чакала да си отидат. Толкова искала да се скрие, че пристъпвайки панически назад, се опряла в стената. И за нещастие, тъкмо там бил ключът на лампата. Светлината ненадейно осветила лицата на тримата и крадците се стреснали повече дори и от нея. „Ще ни издаде“ – извикал по-едрият. Другият пристъпил към нея и я хванал за косата. „Няма“ – отговорил той, стиснал здраво челюстта й и издърпал с пръсти езика й. Ножът му се плъзнал по грапавата розова повърхност в устата на момичето и завинаги й отнел гласа.

Тогава някъде на Изток, никой не знае точно къде, старата жена, която била по-стара от самото време, издишала последната си глътка въздух. Слугинчето, което се грижело за нея, заплакало, а монасите с посърнали лица се опитали да я повдигнат и да затворят премреженото й, но все още гледащо око. Когато успели да отместят тялото й, върху възглавницата под нея намерили бележка със стари йероглифи. Дни наред се опитвали да намерят някого, който да може да я разчете, докато накрая отишли при мъдреца на съседното село. Старецът разгърнал ръкописа, който едва не се разпаднал в ръцете му. Зачел на събралите се около него монаси: „Това е живата истина. Някога, още преди самото време, тя била млада и своенравна. Езикът й бил толкова остър, че Добрият тон решил да й го отреже. Понеже още тогава той бил много по-почитан, разполагал и с повече власт. Проклел я да живее без глас докато някой все още я разпознава и произнася името. Живата истина щяла да умре тогава, когато никой вече не иска да я казва“.


Малки истории

Знам как ме виждат всички. Напълно разбирам погледите им - ако наблюдавам себе си отстрани, и аз бих реагирала така. Те се усмихват. Винаги това правят, където и да ме срещнат. И започват да ми говорят – повтарят едно и също, докато не им се усмихна и аз. Нищо не мога да им кажа. Дори да се опитам, се получават нечленоразделни звуци. А толкова много неща бих им обяснила. На първо място – да престанат да се ококорват срещу мен. Огромните опулени очи ме плашат. Но докато не си получат заветната гримаса в отговор, няма да престанат, нали? Винаги това се чудя, когато срещна широко отворени очи – не знаят ли, че са толкова големи, може да потъна в тях, опасно е! В същото време не искам да ги разочаровам. Правя каквото се очаква от мен. 

           Ако можех да говоря, също бих им казала и друго. Че децата знаят много повече от тях. Още като ги погледнат, могат да разчетат миналото им, което е написано на лицата им. Но с всяка изречена дума, докато порастват, децата забравят по една история. Докато някой ден, когато могат да конструират изречение – те вече никого не познават. И трябва да слушат разказите на хората, за да разберат с кого са се срещнали. Преди да съм изрекла първата си дума обаче, аз познавам всички.      

Татко е изморен от работа. Мама искаше да ме остави при него само за уикенда, но й се наложи да замине в петък. Затова след дългия работен ден той ме качва в метрото. Не обичам да бъда под земята. Прекалено скоро съм излязла от нея, за да се връщам сега. Но какво да се прави, явно това е единственият начин по-бързо да се прибера вкъщи и да спя. Да, когато си на 4 месеца, това е най-приятното занимание, което животът ти предоставя. Мисля, че татко се чуди защо прекарвам чак толкова време в сън. Обяснението е просто – всеки ден толкова много истории се разхождат около мен, че се изморявам да ги слушам в главата си. Няма как някой да не се съгласи, че това е изморително.   

Качваме се в метрото, но няма нито едно свободно място. Татко безропотно ме държи на ръце и не очаква някой да му отстъпи. По-често хората стават, когато видят жена с дете на ръце, докато бащата изглежда някак неестествено в тази ситуация. Той се подпира на стъклото между два вагона. От двете му страни пейките са пълни, но явно изморената му, пречупена през кръста стойка кара възрастен мъж и младо момиче едновременно да станат и да му предложат да седне.           

Татко обаче продължава да стои подпрян на стъклото и да гледа умислено в преминаващите хора. Казах ли, че мразя градски транспорт? Не го понасям. Толкова, толкова много хора навсякъде. И всичките ги познавам – не искам да ги виждам накуп. Когато порасна, първото, което ще направя – да стана шофьор. Спирките преминават една подир друга пред очите ми. Татко е кимнал достолепно на възпитаните пътници, които му правеха място, и продължава да стои подпрян на стъклото. Постъпката му не ме разстройва особено, защото аз все още съм на удобно място – в ръцете му. Пътуването е дълго и седящите около нас хора непрестанно се сменят.        

Мъж на средна възраст влиза в купето и сяда от лявата ми страна. Усмихва ми се. Не го харесвам, но той продължава да се усмихва. Не смее да ме докосне, макар да се клатушкам почти върху носа му. Сивият му костюм е доста по-малко сив от изражението му. Но като се замисля, той продължава упорито да ми се усмихва, макар и изобщо да не му отвръщам. Започва леко да ми става симпатичен с тази своя упоритост. Именно тя му е помогнала много. Само за няколко години се е издигнал от обикновен чиновник до директор на отдел „Маркетинг и реклама”. Работата му обаче дори не звучи като толкова скучна, колкото би подхождала на един тъмносив човек. Макар и да ми се усмихва, в момента изобщо не му е весело. Току-що е уволнил трима свои служители. Въпреки че никой от тях изобщо не ставал за работата си, те му били приятели. От седмица отлагал момента, в който да им съобщи неприятната вест. Все пак това трябвало да се случи преди първо число на месеца. Затова този дъждовен ноемврийски петък се оказал единственият възможен момент. Сега изобщо не иска да се прибира в огромния си празен апартамент, да си налива поредната чаша скоч и да чете Хемингуей както всяка вечер досега. Той наистина май прекалено много се вживява в ролята на този автор, макар и да изхвърля всеки свой творчески опит още на средата на първата страница. Според мен някой ден ще напише роман, при това нелош. Но засега трябва да измисли кого да назначи на мястото на уволнените в понеделник. 

Жена на неговата възраст се приближава към поредното освободено място на пейката. Сяда срещу сивия мъж и също ми се усмихва. Именно – всички правят така, наистина. Защото съм малка ли, заради русата ми коса, може би заради това постоянно розово по дрехите, с което мама непрестанно ме облича. Друго важно нещо, което ще направя, като порасна – никога, ама никога няма да сложа розово! Жената срещу мен е хубава. Усмивката й не е натрапчива, дори е леко прикрита. Тя няма деца, не знае как се общува с нас. Затова се чуди дали поведението й е нормално. Бих й казала: „Малко е досадно, но да – нормално е”. Ако можех да го обясня обаче, нямаше да знам историята й, а тя наистина е интересна. Преди дни е кацнала от Малта у нас. Представител е на френското консулство и от години прекарва по година-две в различни държави, за да работи с чужденци. Посетила е повечето балкански страни, няколко африкански, а някой ден ще отлети и за Америка. Виждала е глад, мизерия, но и най-различни палати, лукс и безсмислен кич. В общи линии добре познава двете страни на монетата. Интересува я обаче само едно. Мога да чуя тази нейна натрапчива мисъл сякаш е в собствената ми глава: „Искам дете!”. Именно затова ми е приятна от първия момент – дори да не знае какво би трябвало да направи около мен, всъщност си мечтае именно за нещо, с което много бихме си приличали. Пътищата, които кръстосва обаче, трудно биха я завели до някого, толкова подходящ за баща като сивия мъж срещу нея. Но тя се е вторачила в русите ми кичури и дори не му обръща внимание. Поглеждам към него и виждам, че той също се разсейва. „Хей, вие двамата – вижте се. Той ще отгледа сина ти. Тя ще напълни с гласа си празната ти къща.” Защо ли не мога да им го кажа? 

Момиче на двайсетина години се качва във вагона. Сяда отдясно на неосъществената майка. Студентката в четвърти курс PR се прибира, след като е напуснала работа. Въпреки това намира сили да ми се усмихне искрено. Не иска никога повече да разнася пици на дебели чичковци. Всъщност тя е отличничка, не е пропуснала да прочете нито една от задължителните книги, защо трябва да работи нещо подобно? Няма ли кой да я назначи на истинска работа? Съвестно ще изпълнява всяка поставена задача. Ще се съобразява с капризите на всичките си колеги. Само да открие кой да я вземе. Няма ни най-малка представа, че шансът й седи на отсрещната пейка в метрото. Може би изобщо няма да разбере. Няма кой да й каже.            

Ученик нахлува в купето, блъска няколко разсърдени старци и се намъква на поредното свободно място на пейката. Татко толкова ли е разсеян, че не забелязва колко хора са станали, докато пътуваме? Момчето ме поглежда с недоверие. Не харесва малки деца. Този път обаче аз се усмихвам. Той ме гледа въпросително, но все пак накрая ми отвръща. В редките случаи, когато не си получа заслужения поздрав, знам как да си го поискам. Момчето носи раница, но не се прибира от училище. Всъщност не отива никъде – избягал е от дома за изоставени деца в края на града. Май зеленото нещо в джоба му, за което не спира да мисли, е някакъв наркотик. Той си няма мама и татко като мен. Става ми тъжно. Поглеждам пътешественичката, която седи вляво от мен. „Ти би се грижила за него, нали? Няма да го оставиш да взема зелени и бели неща за утеха. Ще му приготвяш закуска всяка сутрин. Само ако знаеше.”  

Ето я и нашата спирка. Всичко е толкова просто. Слизаме, те всички ми се усмихват. Отговарям им – само това мога да направя за тях засега.

Христина Теодосиева (1992 г., София) е докторант по теория на литературата в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Завършила е специалност „Българска филология“ и магистърска програма „Литературата – творческо писане“ в същия университет. Работила е като криминален репортер във в. „168 часа“, както и като журналист в други електронни и печатни медии. Пише кратки разкази.