(за свободата да бъдеш „пълноболезнен“)

„По онова време жените ми бяха съвсем неясни. Впрочем те продължават да са ми неясни. Мъжете също. Най-малко неясни са ми моите болки. Прехвърлям ги мислено всичките, ежедневно, бързичко става, мисълта лети скоростно, но те не всички са плод на мисълта. Да, има часове, особено следобед, когато се чувствам синкретист, в духа на Рейнхолд. Какво равновесие. Всъщност моите болки също са ми неясни. Причината сигурно е, че вече не съм само болка. Ето я хитринката. Тогава се отдръпвам от тях към почудата, към възхитата, към друга планета. Рядко,  но е достатъчно. Животът си знае работата. Колко просто би било да бъда само болка! Да бъдеш пълноболезнен!“[1]

Това е цитат от кратката новела на Самюъл Бекет „Първа любов“.  Тя е един от първите дълги текстове, които той пише след като взема решението си да се откаже от майчиния си английски и да премине на френски език, за да може да се освободи от тежестта на собствения си свръхинтелектуализиран стил и да започне да отнема ненужното, а не да добавя. Или както сам той обяснява – за да започне да пише „без стил“. Текстът предизвиква множество интерпретации и опити за оценки, които разграбват поетичността на езика през призмата на фройдистки (заредени от познанието за случаите и терминологията на Зигмунд Фройд) анализи[2]. Така, отвъд текста на „Първа любов“ критиците откриват случая на Човекът-вълк[3], и като че ли пропускат да чуят за истината, заявена биографично – езикът е недостатъчен.[4]

Само като допълнение на горното, ще продължа с два паралела, създадени не от мен – в студията си „Човекът – вълк: из историята на една инфантилна невроза“, Фройд описва случая на Сергей Панкеев, роден в семейство на богати земевладелци, живял щастливо и полудял полека-лека. За да съдейства на лечението, а може би и защото не може да изрази преживяното с думи, Сергей рисува картина на един от своите най-значими сънища. Фройд успява да разтълкува този сън като спомен или още повече – като преживяване на детето, което наблюдава (или само чува) коитус между родителите си.

Героят на Бекет не вижда нищо, той чува как в съседната стая неговата кривогледа („колкото по-гола, толкова по-кривогледа“) възлюбена заработва пари чрез проституция. Едновременно с това си спомня за смъртта на баща си и така редува любовната мъка с болката от любовта. „Дълго, така да се каже цял живот ми отне да разбера, че цветът на бегло зърнатото око или източникът на далечен тих звук са в ада на неведенията по-близки до Джудека, отколкото съществуването на Бог, или зараждането на протоплазмата, или от битието на Аз-а и прекомерно изискват от мъдростта, та тя се извръща от тях.“

Окото, което не доразбира това, което вижда или не вижда, живее в ада на догадките. Това са патриотичните предположения, че ние имаме политическа свобода, както и интимната нужда от показване на това, което сме – резултатите от изборите без избор, догадките за морала на другите, който свенливо ни кара да се досетим и за нас самите, опитите да дефинираме поезията, вместо да я съпреживеем и пр. Като контрапункт само ще отбележа, че „Човекът вълк“ е написан не в стила на Самюъл Бекет, но при всички случаи с чувствителността на език, лишил умишлено себе си от стил – стилът на заученото знание.

Ето защо и ето как ретината е разрязана. Това, може би метафоризира нуждата от операция за по-добро зрение. Вероятно и в необходимостта от осмеляване не да добавим, а да отнемем от видяното и да запълним този колапс със смисъл. В контекста на „добрия вкус“, съпреживяването на реалността „без стил“ може да бъде повече покана за диалог, отколкото консумация на недоволството. Политически днес то е нелокалиризано, защото технологиите позволяват множество децентрализирани и мирни протести (ведно със 111 място за българската свобода на словото).

Макар че недоволството си има сезон, и това е сезонът на неяснотата. Към нея ние отправяме кривогледия си поглед.