Едно от основните понятия в хиндуизма е майа, или магия и илюзия. Майа, с други думи, са начините, по които ограниченото физически и умствено човешко същество възприема себе си, останалите и света. Обхватът на термина се разширява, за да обхване и силите, които ни карат да възприемаме този свят като реален. Те, смятали древните индийци, са предимно божествени, може би по механизми близки на тези в старогръцкия театър – deus ex machinа – бог идва от машината, за да разреши безизходна ситуация, за да отвори пътека в сляпата улица, за да вдигне или уплътни покривалото, което е спуснато върху очите ни, гледащи света.

Ето, че вече имаме няколко проблема – единият от тях са машините, дошли, за да разрешат някаква ситуация,  и ние, също като античните гърци, сами сме ги изобретили и сме им дали значение и предназначение – да удължат и разширят майата, следователно двойствеността, следователно безизходността. Вторият проблем е как виждат машините, над който всъщност никой от нас не се замисля сериозно, защото – първо – можем да мислим за тях като за инструменти, следователно ние гледаме през тях, но не и с техния присъщ поглед, оставащ за нас отново майа, несигурност и двойственост. Но ето, че бихме могли да мислим за тях и като за богове, нещо, за което също не мислим сериозно, защото те са наши изобретения, следователно смисълът, който сме вложили в тях е нашият смисъл, априори двойствен, несигурен, частичен, опосреден от нашата собствена двойна същност.

Ето го и третият проблем – блести ярко, но ограничените ни умове и тела не могат да го видят, защото има други viral неща, които засипват съзнанията ни с яростта на богове в антична трагедия. И не, проблемът не е отвъд погледа ни, той е вътре в него, и се нарича илюзия. А като заговорихме за viral – наскоро видях видео, в което мъж, цял живот гледал света в черно и бяло, получи очила, помагащи му да види цветовете на света. Този мъж трепереше, вибрираше и гледаше, гледаше ненаситно, алчно, но и уплашено, сякаш зад погледа му една машина, свръхнего фотокопира, бясно и яростно съхранява всеки отделен мини кадър и всеки нюанс на всеки цвят, видим за човешкото око. Дали този мъж внезапно е станал щастлив? Съмнявам се. Филтърът на очилата му е засилил двойствеността, заложена дълбоко в природата, но не на този свят, а на илюзията и реалността, които му приписваме, готови да платим с морала, живота и голяма част от земните си и неземни притежания, за да обхванем тази илюзия възможно най-пълноценно. За да сме сигурни в нейната илюзорност веднъж и ако може да е завинаги.

Ретина и бленда далеч не са само понятия на гледането, те са метафори, разширяващи значението си върху цялата сетивност на телата и съзнанията. Защото можем да гледаме с кожата си или с интуицията си, ако приемем, че я притежаваме. Защото можем да мълчим или да говорим с погледа си, но също така можем да решим да кажем всичко с пръстите си или дори само с палеца на левия си крак, ако нямаме с какво друго да говорим и ако няма машина, която да ни протезира, да опосреди връзката ни със света. Добре, но има ли непротезирано живеене днес и къде е то? Без да настояваме на отговор, защото знаем, че такъв или няма или все още никой не може да му отговори. Много ще поискат да отговорят и те го правят, понякога без да осъзнават, че техният отговор не е отговор, а просто пореден въпрос, в най-добрия случай.

Ретина и бленда може да пита как и защо виждаме ние, но също и как и защо виждат нашите протези и какво от техния взор можем да възприемем с нашия собствен. Този брой е визуален, но и не е, защото всичко зависи от това как гледаме на него. А ние, както всеки път, искаме да надникнем свободно, без да се ограничим, с ясното съзнание, че все пак сме ограничени.  Но не е ли точно там свободата?