20663514_10154975770098667_54276884_o.jpg
Руслан Трад

Конфликтът в Сирия е социален

Руслан Трад е журналист, политически анализатор и блогър. Блогът му „Intidar” първоначално е замислен като страница за „лично творчество“, както самият той се изразява. Много бързо обаче той се превръща в платформа за политически и геополитически коментари, свързани с арабския свят, Близкия изток и войната в Сирия. Именно на базата на анализите и коментарите, които Трад пише за блога си, но и за повечето печатни и електронни медии в страната, се ражда и идеята за книгата му „Убийството на една революция“.

Тя представлява организиран тематично сборник и проследява зараждането на конфликта в Сирия, но и основните етапи, през които преминава това, което започва като мирен протест през 2011 г., за да се превърне 6 години по-късно в гражданска война и един от най-кръвопролитните конфликти на новото хилядолетие.

Съвсем естествено отзивите, много често прерастващи в крясъци, по отношение на „Убийството на една революция“ са полярни. Руслан Трад обаче не приема написаното от него като политически анализ, нито като исторически труд за случващото се в Сирия, въпреки че през повечето време книгата има точно такъв характер. Трад държи на това, че написаното е неговата лична гледна точка, неговото мнение за разглежданите въпроси. Дори когато те са подкрепени със солидна доза факти, той не иззема функциите на последна инстанция. Може би заради това, четейки книгата му имах усещането, че слушам личния разказ на човек, който е много информиран по дадена тема и иска да сподели разсъжденията си с мен. Книгата му е разделена, условно казано, на две части. В едната е водеща личната перспектива, чрез нея Трад вплита спомените и преживяванията с анализите. Във втората, след като за него става невъзможно да се връща в Сирия, писането му се изтегля назад. Именно така започвам разговора, питайки го коя от двете перспективи към конфликта работи по-добре за книгата му?


Мисля, че и двете са необходими. Ако можех да пътувам, щях да го правя. Предполагам, че бих могъл да пътувам все още в рамките на делегация на официално ниво. Когато се занимаваш с подобна тема и срещу подобно правителство, рано или късно попадаш в черния списък. Аз не съм единственият, подобна е ситуацията с хиляди хора, това в България не е особено известно.

Може ли да се говори за вълни от интелектуална емиграция от Сирия, така както говорим за вълни на руската емиграция от първата половина на миналия век?

Да. Голяма част от опозицията живееше в изгнание още след кюрдското въстание от 2005 г., когато се случиха първите репресии. През 80-те също много хора напускат Сирия. Но за разлика от Русия, в която все пак можеш да си позволяваш коментари, макар и да си имаш проблеми с полицията, в повечето случаи не отиваш в затвора. В Сирия говорим за пълно авторитарно управление, в което пълновластие има дори не президентската институция, а Държавна сигурност и всичките й прилежащи кръгове.

При теб има еволюция, за която сам говориш в книгата – от човек с проправителствени възгледи преминаваш към пълно отрицание на режима. В този смисъл можем ли да говорим за обективна истина по отношение на конфликта в Сирия?

Искам да подчертая, защото вече имаше коментари в тази посока: книгата не бива да се възприема като изследване. Всичко тече и всичко се променя, аз мога да говоря за своя живот и за настъпилите в него промени през последните 6-7 години. Наистина имаше еволюция, за мен тя е положителна. Отново бих направил същия избор като тогава.

Може за всичко да има разногласия и различни теории, но фактите са, че първо – в Сирия има репресии, второ – няма политически живот. Опозицията е разкъсана в момента. Не на последно място, Сирия е авторитарна държава. Преди войната ние бяхме съгласни с това – тогава провокации нямаше. Държавата се развиваше в своето русло. Тогава се запитах кога точно човек е склонен да извърне поглед…

Битува клишето, че някои страни могат да бъдат управлявани само по този начин. Обикновено като примери се дават Русия, Турция, Китай, дори България. Според теб има ли такива държави?

Не, не мисля. Аргументът за Китай например, е че държавата през цялата си история е управлявана авторитарно, което също не е напълно вярно. Друг е въпросът, че нашата историческа памет е прекалено къса. В Сирия обаче има още много хора, които помнят управлението преди 1963 г. Дори и след идването на власт на партията БААС тогава, Сирия не става авторитарна държава. Превръща се в такава след вътрешен преврат в партията на Хафез ал-Асад, който дори преследва и убива част от бившите си съратници. Говорим за събития само отпреди 40 години. Има хора, които помнят и другото. А изявления от рода на „арабите могат да бъдат управлявани само авторитарно“ е проявление на стереотипно мислене. Историята просто показва друго.

Какъвто е примерът с Мароко.

Мароко, въпреки авторитарните залитания на краля и протестите, които се случват в берберските райони на страната, все пак има политически партии, реакции, опозиция. Същото е в Йордания, Кувейт, Оман. В Египет дори по времето на Мубарак имаше политически партии. Нещо, което в момента отсъства в Сирия. Не мисля, че хората, които защитават тези теза, трябва да правят паралели между Северна Корея и Сирия, за да обобщават цели райони в света.

20668859_10154975780388667_339377616_n.jpg

В книгата си отделяш голямо внимание на т. нар. „независими местни съвети”, които да формират „фасетно” управление на страна. Има ли наистина реална възможност за това?

Дори и в момента има избори в северната част на страната – в град Саракеб. Той е сравнително малък, но е много активен политически. През 2011 г. имаше много силни протести там. Това е град, в който влияние нямат нито „Ислямска държава”, нито правителството, контрол имат бунтовнически фракции. В този град на 18 юли се проведоха първите в историята на града от 60-те години насам избори. В тях участваха над 5000 души. Във всички съседни градове също има градски съвети, които се формират чрез избори. На местно ниво те напълно са в състояние да се справят. Въпреки огромната съпротива срещу тях, защото те не са изгодни. Те са вид самоуправление, което не е изгодно нито за авторитарно настроената част от опозицията, нито за режима, нито за външните симпатизанти на двете фракции. Но щом издържат толкова време, значи е възможно. Предполагам, че те дори ще еволюират в нещо по-голямо, ако има мирна обстановка. Процесът с градските съвети ще продължи и след войната. Въпреки всички военни действия, все още има работещи структури. По-важното е, че хората все още имат рефлекса да търсят сигурност, идваща от самите тях. Непосредствено след изборите имаше активизация на групи, подкрепяни от „Ал Кайда”, които потушиха протестите. Това показва, че хората имат рефлекс за противопоставяне на светския режим, но и на религиозния, налаган от „Ал Кайда”.

Може ли да има адекватна гражданска позиция без заемане на страна по подобни въпроси, а и по глобалните въпроси по принцип?

Някак си нещата започнаха да се възприемат единствено в черно и бяло. Това е начин да си обясним нещата опростенчески, но и ни спестява нуждата да заемем позиция. Не мисля, че отказът от позиция може да бъде реален. Всеки човек рано или късно има позиция. В днешно време не можем да сме неутрални. Дори и в миналото хората са били по-смели в изразяването на позиция. Ние сме влезли в руслото на апатията, а Сирия е само една от темите. Ние за държавата си (България) не можем да заемем ясна позиция. Имам само декларация на позиции, които никога не се срещат и непрестанно се разминават.

В книгата си недвусмислено заявяваш, че в същината си този конфликт е социален и представлява война на класи. Как се излиза от този конфликт, защото историята е показала, че директните революции много рядко водят да положителни промени в дългосрочен план?

Мисля, че в момента наблюдаваме много важен процес, свързан със съветите. Те са етап от еволюция. Първо хората излязоха на улицата, за да изразят своята позиция. Те бяха нападнати, получи се рефлексът да отвърнат на въоръжения удар, разграбиха казармите. Изпотрошиха това, което символизираше властта. Разочаровани от светската власт, залитнаха към религиозното, но се разочароваха и от него. Това, че в момента повече от 200 дни се протестира и срещу режима, и срещу радикалите, показва развитие. Хората не са уморени, те просто са осъзнали неща, които няма как да им се кажат отвън. Трябваше да го изпитат на гърба си. Няма как да се очаква нещо, което в Европа е отнело 300 години, там да се случи за 3.

Конфликтът наистина е социален – показателен е примерът, че и от двете страни има „бизнесмени“, които продават оръжие. Аргументът, че конфликтът е религиозен много бързо може да бъда оборен. От двете страни има сунити и шиити, дори в момента се бият шиити срещу алауити в някои район. Алауити има и в затворите, както има сунити, подкрепящи режима. Много трудно може да бъде оборен обаче фактът, че това е социален конфликт.

Какъв е механизмът, освен съветите, който може да спои ниските и по-високите социални класи? Има ли индикации от страна на високата класа в тази посока?

Поне засега не. Високата класа, която самата се определя точно така, се окопава. Още преди войната в Сирия в селища в покрайнините на Алепо можеше да се видят голи деца на семейства в крайна бедност. Нямаха дори дрехи, а определението беше – те са цигани. Точка по въпроса. Дори и в момента богатите буквално се окопават зад стени. Не само мисловни – има квартали, обградени с 8-метрови зидове, за да не виждат живеещите в тях войната. Не го правят от страх, защото армията така или иначе ги охранява. Централните райони на големите градове дори не са засегнати. Те обаче не искат да виждат войната. Освен че е цинично, това е показателно, че връзката е скъсана, а доверието липсва. Този вакуум се запълва от който дойде. В случая в Сирия видяхме кой дойде.

Не е ли именно на тези процеси отражение случващото се в Европа?

Протестите около Г-20 са именно пример за това. Атентатите също – една религия не може да те кара да се взривиш. Това е абсурдно.

Защо Сирия се превърна в точка на кипене за интересите на толкова много големи сили?

Сирия е удобна в момента. Можеше да бъде и някоя африканска държава или пък в Азия. Преди всичко Сирия имаше много добро име в арабския свят. За арабите тя винаги е била символ, особено след надигането на национализма на БААС през 60-те години. Сирия беше бастионът на национализма, на силата на арабския свят. Тя винаги е имала респектиращо влияние върху всички околни държави. Традиционно, от древността до ден днешен, тази територия е била стратегическа. В нея няма големи залежи на природни ресурси, но владеейки Сирия, ти получаваш контрола над Източното средиземноморие. Както и достъп до Палестина, Египет, Ирак, Йордания и т.н. Сирия винаги е привличала геополитически Великите сили и в момента има един много добър повод това да се случи. Дори това вече не е сблъсък само между Великите сили, в момента има много силни регионални държави, които имат много голямо влияние – Турция и Иран например. Иран провежда толкова експанзивна политика, която е дори в противоречие с интересите на Великите сили.

В книгата си ги представяш като своеобразни опортюнисти, които искат да постигнат определена цел. 

Абсолютно. Те искат излаз на Средиземно море и го осъществяват с присъствието на „Хизбула” в Ливан. Сирия обаче би свързала Ирак и Ливан. Ако трябва да говорим със събития на терен – в източна Сирия в момента боевете са най-ожесточени, защото трябва да се отвори магистралата Багдад – Дамаск, която е изключително важна артерия. Тя минава точно през пустинните райони на Сирия. По отношение на Иран говорим за много силно геополитическо влияние, но и чрез религията. При Русия например целите са чисто политически – установяване на бази, запазване на влияние и достъп до част от ресурсите.

20632475_10154975781183667_1704631417_n.jpg

На едно място правиш много интересно твърдение, заявявайки, че Русия участва в конфликта и заради своя международен престиж. Какво точно имаш предвид?

Репутацията й много се вдигна с участието в конфликта. Между другото, ако не се беше намесила през 2015 г., по думите на Сергей Лавров, сирийският режим е бил на няколко седмици от колапс. Това означава: първо, загуба на клиент, защото режимът е важен клиент на Русия за доставки на оръжие; второ, което не е по-маловажно, срив на международния имидж.

Значи Асад е дефибрилиран в последния момент?

Той е буквално на изкуствено дишане. В Дамаск решенията не се взимат от сирийската армия, да кажем. Но от друга страна, това създаде противоположни настроения. В момента има офицери, които не са с опозицията, но не са и с режима, но са и срещу влиянието на Иран и Русия.

Има ли лидери и сили, които да поемат нещата в свои ръце, след края на конфликта?

От една страна, това са съветите, те са алтернатива. Те също имат „шапка“ – има не малко подготвени кадри, които в момента живеят в изгнание. Има и относително независими военни сили, които биха могли да поемат сигурността в страната. Ситуацията не е чак толкова мрачна. Проблемът е, че при всичките тези външни процеси и динамиката на самата война определени фракции бяха оставени встрани. Все още има свободна сирийска армия например, тя е доста ударена, но пък има много висок рейтинг сред хората. В южна Сирия тя дори е в офанзива доста близо до Дамаск, а също и в източната част на страната. 

След като ситуацията е толкова сложна, защо акцентът в чуждите медии винаги е върху „Ислямска държава”?

Това е много интересно. Замислете се как изглеждат те – някакви брадати мъже, с черни знамена, които искат да завладеят Европа. Това продава – „Ислямска държава” са идеални за медиите, камерата ги обича. Политически те бяха създадени като група от радикални бойци, но голяма част от лидерите ѝ изобщо не са радикали. Те просто са части от други режими. От деветимата лидери на „Ислямска държава” седмина са бивши офицери на Саддам Хюсеин.

Даваш си сметка, че веднага някой може да каже – „Руслан Трад подкрепя „Ислямска държава“?

Да, за мен се е казвало, че подкрепям джихадистите, което е абсурдно. Не можем да променим фактите, ние с колегите от De Re Militari, когато всяка седмица правим броеве и карти, виждаме, че „Ислямска държава” не е просто организация, тя се разпространява като много опасен враг. Мерките, които прилагаме за справяне с нея, са неадекватни, защото не отговарят на реалността. „Ислямска държава“ е много добре смазана машина. За нея няма значение дали контролирам Мосул или Ракка. Дори и да ги загубят, както това стана с Мосул и на път е Ракка, те имат достатъчно други територии, в които да отидат. Във Филипините тепърва започват да се сражават. „Ислямска държава” е много опасна, защото зад нея има идея.

Каква е тя?

Освен създаването на халифат, тя предлага алтернатива. Затова много хора се присъединиха към нея. Дори и ако махнем авантюристите и наемниците, има хора, които вярват в това. Те не са луди, просто не са доволни от живота си. Това е проблемът. Един от бившите ѝ бойци, мисля германец, наскоро каза: „ако не беше „Ислямска държава”, щях да ида в друга организация“. Той е искал да се почувства част от общност. Това е нашият най-голям проблем – защо такива организации станаха алтернатива? Те ти дават чувство на сигурност, някаква принадлежност и идентичност, възможност да направиш нещо с живота си. Когато откриха първите документи в един от изоставените офиси на групировката през 2014 г. в Сирия, сред тях имаше списък с желания на бойците към техните командири – перални, печки, мебели, това бяха техните желания.

Политически лидерите на „Ислямска държава” имат конкретна цел. Веднага след започването на американската офанзива срещу Саддам Хюсеин, буквално в деня преди да падне режимът, част от армията се изтегли от Багдад. Част от нея създаде „Ал Кайда”, която впоследствие се превърна в „Ислямска държава“. Посланието им беше ясно – без нас няма да контролирате Близкия изток. Така тези офицери получиха възможност – имаше го недоволството, но и неадекватната политика на правителството в Ирак. Чуждестранните бойци се появиха много по-късно.

В едно от последните видеа на „Ислямска държава” един техен член от германски произход коментира защо се е включил в организацията. Примерът е подобен на този с Волен Сидеров и „Атака” – те говорят неща, които няма как да бъдат оборени, това е най-голямата сила на тяхната пропаганда. Този германец казва: не ми харесва отношението към възрастните хора, не ми харесват законите за аборта, аз се почувствах предаден от обществото, в което вярвах. В един момент се появява алтернативата – „Ислямска държава” има пенсионни фондове, здравно осигуряване. Когато постъпят там, имат избор – или стават самоубийци, или отиват на фронта. Изборът е изцяло личен, не им го налагат. Тоест имаме и друг проблем – защо толкова много хора решават да се взривят? Само в Мосул имаше над 400 самоубийци. Защо? Предстои тепърва да търсим отговора на този въпрос.

Как виждаш изхода на целия този конфликт?

За мен отговорът е ясен. Първо, трябва да се премахне режимът в Сирия и всякакви подобни на него режими. Не го казвам, защото съм популист, а защото структурата на тези режими предполага наличието на радикализъм, те използват тези групи и създават предпоставки за тяхното съществуване. Подобни режими не трябва да получават подкрепа отвън, но за съжаление, се случва точно обратното. За много хора е важно в Близкия изток просто да има сигурност, за да не идват хора по границите ни и ние да се чудим какво да ги правим. Смятам, че следващата стъпка е да се направи опит конфликтът да се локализира, да се обособят силни граници, случващото да си остава там. Има обаче и алтернативи и те трябва да бъдат подкрепени, а те за момента са в изолация.

Интервю: Александър Христов