Зорница Гъркова
S INNER - дълбокото безпокойство
Безпокойство е първата дума, която ми хрумна при гледката на четирите фигури в черно на черен фон, сякаш излезли от мътната безплътност на несъзнаваното. Поцинкованите кофи в ръцете им и лъскавите лица на две от изпълнителките, погледите, излъчващи яростно втренчване в нещо или пък истеричното безличие на тълпата. Камерно безпокойство, което черните завеси и прецизно осветените силуети, играта със светлината и със звука подсилват, карайки те да потръпваш от неудобството на собственото ти тяло.
Има красиво изкуство, изкуство, което понякога бихме могли да наречем предвидимо. В сферата на танца такова изкуство например би бил класическият балет, в който тялото рядко ще ни изненада. То е, както знаем, изпънато, грациозно, саморепрезентиращо се, то е част от красотата, част от музиката и в някакъв смисъл част от себе си. Другото изкуство, което, въпреки предварително самоналожения капан на опозицията красиво – грозно, е онова, което не е грозно, онова, което не иска да представи самото себе си, изкуство, бягащо от естествеността на танцовите конвенции, но същевременно търсещо пределната естественост на телесното. Следователно и тялото вътре е друго, неудобно, не наше, не-тяло, доближило се до аморфността на всичко друго, което би могло да е.
Втората директна асоциация беше тази за стерилност, за крайна автоматизация на тялото, носеща вътре в себе си и безпокойството от автоматизацията на общуването, за конвейерност и консуматорство на всичко, най-вече на тялото.
S INNER като вътрешно, като дълбоко лично, което иска да се обърне навън, като алчното INNER child, което формира голяма част от човешкото поведение днес, или S INNER като грешника, преместващ тялото си с дълбокото отвращение на обречения - двете асоциации, които името на спектакъла предизвиква, се преплитат гъвкаво и неумолимо една в друга.
Входът към този спектакъл е директен - публиката влиза в тъмната зала-пещера, където артистите вече я чакат, а това преобръщане на рамката те кара да си мислиш, че всъщност артистите наблюдават твоята игра, играта на твоето неудобно тяло от тъмния ъгъл на зрителската част. Сцената тук е директна, неопосредена от подиум, което още повече скъсява разстоянието между играещ и наблюдаващ. Тъмните дълги завеси, обрамчващи залата, както и черният лъскав под извикват представата за космическата аморфност на първото време, но и представата за ограбеност от интимността на пространството.
Тялото в този спектакъл е фрагментарно, накъсано, изградено от постоянни тремори, прекъсвания-включвания, а резкостта му плавно преминава в заоблената самотност на зародишния живот, в интимната самотност на съня. Чисто телесно спектакълът е по-скоро тих, изграден в симетрия с тежката асоциация за пределна тревожност, която звуковата среда извиква. Скърцания, скимтене и звук от капеща вода, тежко дишане, звукова среда, в която телата на изпълнителките се разпадат до оголената сексуалност на животинското, в неговата безпределност, самотност и изоставеност.
Спектакълът S INNER е една плътна и тежка 45-минутна тревожност, която не те оставя да си поемеш дъх. Тревожност, която държи да влезе в спор със съвременната масова култура на бързото консумиране. S INNER прави това с всеки свой жест - от минималистичната сценография и осветление до прецизно осмислената като визия и изпълнение хореография. От темата, която в края си спектакълът директно оголва, както чрез играта на изпълнителките, така и чрез краткия речитатив „зад кадър“ - единствената човешка реч, с която да измерим посланието през не така абстрактни асоциации, до разгръщащите се постепенно послания за грозотата и абсурда на човешкия свят и неговото мислене в абсолюти на употребимостта. И когато втренченият поглед на артиста обелва кожата си в последните секунди действие, сякаш самата същност на наблюдаващия излиза от кожата на своето неудобство, за да влезе в кожата на другия живот. По трудния начин на осъзнатата си виновност и грешност. Изначална по своето същество и все по-проектирана във всички свои аспекти чрез масовата култура.
S INNER е спектакъл на Derida Company с премиера от края на изминалата 2016 г. Хореограф - Живко Желязков, и изпълнителки - Aна Петкова, Гергана Илиева, Симона Тодорова, Янита Кирова. Музиката е на Иван Шопов (Cooh, Balkansky). Спектакълът спечели наградата Икар за 2017 г. в категория "Съвременен танц и пърформанс" .
