Из книгата "100 + 1 фрагмента"
Сафо – фрагменти от цялото
Превод: Яна Букова
23.
... Но спомнете си колко неща
сме правили в младостта си.
Много и хубави неща
сме имали, много [празници]
и танци...
24.
... вече любов...
Защото, когато те погледна,
струва ми се, Хермиона не е била
така красива, на русата Елена
те оприличавам,
доколкото изобщо е възможно
да я сравня със смъртна. И знай:
ще имаш цялата ми грижа...
33.
Красив е красивият, докато го виждаш.
Добрият едновременно е и красив,
и ще бъде винаги.
41.
Но аз обичам изяществото...
И за мен любовта
има блясъка и красотата на слънцето.
44.
...
По-добре да бях умряла.
Тя плачеше, когато си отиваше,
и през сълзите си ми каза:
„Какво нещастие ни сполетя, Сафо!
Кълна ти се, не искам да си тръгна“.
А аз ѝ отговорих с тези думи:
„С добро върви си. И помни ме.
Защото знаеш как се грижехме за теб.
А ако не, нека аз ти припомня
всички красиви неща,
които сме имали.
Колко много венци
от рози, минзухари, виолетки
ми подаряваше.
Колко гирлянди,
сплетени от пролетни цветя,
окачваше около нежната си шия.
И колко ароматно миро,
ухание, достойно за владетели,
пръскаше върху косите си.
И върху мекото легло
нежна...
угасяваше страстта...
... и нямаше
свещено място...
от което да отсъстваме...“
46.
... от Сарди
... често се връща тук в мисълта си
и към това, което преживяхме заедно.
За нея бе подобна на богиня
и само песента ти ѝ даваше щастие.
Сега се отличава сред лидийските жени,
както понякога след залез-слънце
розовопръстата луна със своя блясък
засенчва светлината на звездите. И
разстила своето сияние поравно по
соленото море и покритите с цветя поля.
И росата красиво проблясва, и се
отварят розите и свежият кориандър,
и се покрива с цветове меденият лотос.
А тя навярно блуждае без сън, спомняйки си
ласкавата Атис, и копнежът разяжда
душата ѝ, и горчилката – деликатното ѝ сърце...
50.
Тъй както узрява сладката ябълка
високо на клона,
на най-далечния клон, най-високо. Забравили
са я берачите.
Не, не са я забравили. Не са могли
да я достигнат.
101.
[Живейте] за красивите дарове на Музите, момичета,
и за чистия и благозвучен глас на лирата.
Старостта разяде нежното ми някога тяло,
вече побеляха черните ми някога коси.
Сърцето ми тежи, коленете не ме издържат,
те, които в танците бяха пъргави като сърнички.
Често скърбя за това, но какво да направя.
Нима се е раждал човек, който не е остарял?
Разказват, полудяла от любов, розовопръстата Зора
отнесла някога Титон на края на земята.
Бил млад и красив, но и там го застигнала сивата
старост –
грохнал мъж до безсмъртна съпруга.
