Сондърс...

Джордж Сондърс (1958) е американски автор на разкази, повести, есета, книги за деца и един роман. А също така и носител на множество престижни награди и признания за литература – от “Букър” и стипендията “МакАртър”, до Световната награда за фентъзи. Бил е номиниран и за “Брам Стокър”, най-големия приз в областта на литературата на ужаса. Биография, с каквато би се гордял всеки инженер-геофизик. Какъвто е Сондърс по образование и може би по призвание, защото той обяснява оригиналността на произведенията си с отдалечеността си (и неумелостта, която тази отдалеченост предполага) от литературата.

Едно кратко и сравнително точно описание на творчеството на Сондърс би било нещо от рода на: то е странно. По-разширеното би включвало и: а също така и дълбоко по начин, по който само боравенето със странното позволява. “Геофизиката” на небесното тяло Сондърс го поставя някъде между Доналд Бартълми и Бекет в литературния космос. И недалече от Чехов, Монти Пайтън, Барт Симпсън и Хемингуей. Гравитира около зоните, където потенциалът на езика се разгръща свободно и необременено. (В чат-интервю за “Парис Ривю” авторът споделя, че за него всяка форма на езика е потенциален кандидат за достигане до висините на поетичното. Май литературното тяло Сондърс е повече комета, отколкото планета?)

Не е изненадващо, че повечето разкази на Сондърс се занимават с въпроса какво носят думите в телата си и докъде и как могат да го пренесат. Важен въпрос за произведения, чието действие се развива под акомпанимента на оглушителния рев на изпадналия в мозъчна смърт мегафон на късния капитализъм (това е почти цитат). Ако – съвсем повърхностно казано – автори като Пинчън и Гибсън се чудят как се живее във все по-пълен с неща свят, Сондърс се ослушва за гласовете (и речите, дискурсите, песните, мълчанията), които оплитат света и го ограничават, забавят, задържат. Или освобождават.

и бардо...

… е пространството, където се развива действието на единствения засега роман на Сондърс и първата среща на българския читател с него. Произведение, вярно на описаните по-горе особености на автора: то не е разказ или повест, тоест формата, с която Сондърс си е изградил име; формално не прилича много на роман; и не описва период от историята, в който звучи мегафонът на капитализма или който и да е друг мегафон. Чуват се обаче предшествениците на мегафона, буквални и метафорични, които призовават към война и разрив и най-общо казано обсъждат две много конкретни събития – едното от свръхлично, а другото от важноисторическо естество.

Защо обаче за да стигне до тях, Сондърс избира пътя на фантастичното, а не на документалното или на психологическия реализъм? Предполагам защото това е най-краткият път до Истината (нищо че тя е по-недостижима и от сърцето на Вселената). И най-защитеният от изкусителните гласове на тръби и мегафони, които могат да тласнат писането в една или друга (винаги тяхна обаче) посока. И защото това е най-честният начин не само да бъде разказана свръхличната половина от тази история, но и да ѝ бъде даден глас. Та затова бардо, онова пространство където според тибетските вярвания попадат душите, след като умрат и преди да отидат другаде. Пространство, в което по правило човек или онова, което е останало от него, обитава зоната между две съществувания и не се задържа дълго. Идеалното място за роман, който така всестранно се занимава с темата за преходността и границите. Идеално място за езика, който нито е камък, нито е вечност, но също като душите сменя тела и състояния.

Пренасяйки героите си в зоната на Цветантодоровото фантастично (където естественият и свръхестественият свят се срещат, законите им се смесват, а съзнанията гледат, чуват и редят думи неразбиращо), Сондърс ги оставя с език, който е многолик и всесилен, но също така и недостатъчен, несъвършен и – нещо, което става все по-видимо с напредването на текста – неравен. Странност на формата и съдържанието, която е отразена на всяко ниво в романа – от приликата на текста с драмата и стенограмата, през протейските (или като на момичето на сем. Трейнър) преминавания на жанра от трагедия в трагикомедия, в трагедия, без да пропуска ужаса и еротиката, епиката и лириката, та чак до думите и изразите на героите. Удивителна смесица от поезия и подтичване (често задъхано, често ужасено) след смисъла. Обусловени от една страна от естествения свят и онова, което е останало от него, и от друга – от свръхестествения и онова, което той прави с телата и умовете и техните нови състояния. И докато героите, уловени в междинния свят, стъпват внимателно около точната дума, избирайки всички други, но не и онези, които назовават травмата, същото се опитват да правят и преводач и редактор – другите невидими обитатели на пространството на този роман.

Така например бе взето решението цитатите от “литературата по темата”, която Сондърс е ползвал (и “ползвал” – немалка част от нея е измислена от него), да са преведени като свидетелски, а не документален разказ. Това улеснява погледа на читателя, но и доближава и нас до най-честния начин да бъде пренесена тази интимна история с епични измерения на друг език. Надявам се и всички останали моменти, в които езикът е лиричен, странен, буквален, метафоричен, грозен и красив, да са преминали леко през бардо, донасяйки на българския читател частица от истината не само за себе си, но и за възможностите на литературата.