Всичко, което човечеството е направило и измислило, има за цел задоволяване на човешките нужди и успокоение на болката. Винаги трябва да имаме това предвид, ако искаме да разберем духовните движения и тяхното развитие. Чувствата и желанията са силите, които стоят зад всяко човешко начинание и творение, независимо по какъв бляскав начин то бива представено. Но какви са чувствата и нуждите, накарали хората да достигнат до религиозни мисли и вярвания в най-широкия смисъл на тези думи. Ако помислим малко, ще открием, че за раждането на религиозната мисъл и религиозния опит допринасят много и най-различни емоции. При примитивните хора това е най-вече страхът – от глад, диви зверове, болести и смърт. Тъй като на този етап на човешкото съществуване разбирането на причинно-следствените връзки все още е слабо развито, човешкият ум си представя повече или по-малко прилични на него създания, от чиято воля и действия зависят тези страховити явления. Целта на човека става да си осигури благоволението на въпросните същества, като изпълнява различни действия, предлага жертвоприношения, които според традициите, предавани от поколение на поколение, настройват съществата положително към смъртния. Това е религията на страха. Макар и да не е създадена от нея, тази религия е до голяма степен стабилизирана от появата на специална каста жреци, които стават медиатори между хората и съществата, от които хората се страхуват. По този начин жреците си осигуряват хегемония. В много случаи лидерът или владетелят, чиято позиция зависи от много фактори или от неговата привилегирована каста, има и жречески функции и така подсигурява своята светска власт. В друг случай политическите лидери и жреческата каста се обединяват заради общите си интереси.

Социалните чувства са друг източник, от който изкристализира религията. Бащите, майките и лидерите на по-големи общности са смъртни и могат да допускат грешки. Желанието за управление, любов и подкрепа кара хората да си представят социалната и морална концепция за Бог. Това е Бог на провидението, който защитава, който се разпорежда, който награждава и наказва, Бог, който според широтата на представите на вярващия обича и се грижи за живота на племето или пък на цялата човешка раса, или дори на живота по принцип – утешител в тъгата и неудовлетворения копнеж, който закриля душите на мъртвите. Това е социалната и моралната концепция за Бог.

Юдейските свещени писания по похвален начин илюстрират развитието на религията – от религия на страха към морална религия, която е продължена и в Новия завет. Религиите на всички цивилизовани народи, особено тези на хората от Ориента, са предимно морални религии. Развитието от религия на страха към морална религия е голяма стъпка в развитието на един народ. Но да се смята, че примитивните религии се основават само на страх, а тези на цивилизованите народи – на морал, е предразсъдък, от който трябва да се пазим. Истината е, че всички религии представляват междинни звена, но все пак – на по-високите равнища на социалния живот доминират религиите на морала.

Общ за всички тези типове религия е антропоморфният характер на Бог. Само хора с изключителни способности и общности с много високо развитие на духа обикновено успяват да достигнат до концепция, която да преминава отвъд това ниво. Но съществува и трето равнище на религиозния опит, което принадлежи именно на всички тях, макар че много рядко се среща в чистата си форма, и което ще нарека космично религиозно чувство. Много трудно е да се обясни това чувство на човек, у когото то изцяло липсва, особено защото в него липсва антропоморфната концепция за Господ.

Индивидът усеща нищожността на човешките цели и желания и величествения и върховен ред, който се разкрива както в природата, така и в света на мисълта. Той вижда индивидуалното съществуване като затвор и иска да изпита Вселената като една значима цялост. Началата на космичното религиозно чувство са положени още в ранните етапи на развитието, в много от Псалмите на Давид и в някои от тези на Пророците. В будизма, както научихме от чудесните текстове на Шопенхауер, това чувство присъства много по-силно.

Религиозните гении на всички епохи са се отличавали с този вид религиозно чувство, което не познава догма и не вижда Бог в човешки образ, така че не може да има Църква, чието учение да се основава на това чувство. Така именно сред еретиците на всички епохи откриваме онези хора, които са били изпълнени с най-висшия вид религиозно чувство и които в много случаи са били смятани от своите съвременници за атеисти, но понякога и за светци. Ако погледнем в тази светлина хора като Демокрит, свети Франциск от Асизи и Спиноза, ще открием, че те много са си приличали.

Из книгата „Как виждам света” Алберт Айнщайн, изд. Сиела, превод: Димитър Николов

В края на най-тежката икономическа криза в съвременната история и в навечерието на най-голямата катастрофа, сполетявала човечеството, през 1934 г. Алберт Айнщайн отправя зов за мир, солидарност и обединение. Първото издание на книгата „Как виждам света” (изд. "Сиела", 2018) се появява само година, след като великият учен е напуснал своята родина, за да спаси живота си от режима на Хитлер. Айнщайн е потресен от жестокостта на нацистите, но дори те не успяват да сломят неговата огромна вяра в човешкия род и в това, че той рано или късно ще открие начин да живее в мир. Големият физик и хуманист поставя на първо място в своята ценностна система именно доброто на човечеството – дори над собствените си научни търсения, и пише своите есета, за да убеди хората, че смисълът на живота се крие в това да правиш живота на другите по-добър. В „Как виждам света” Айнщайн сам е събрал текстове, които отразяват неговата лична философия за съдбата, боговете и хората, религията и науката, войната и мира, икономиката, международната политика, демокрацията, тиранията, национализма и хуманизма. Книгата обаче е и ценен исторически документ за периода между двете световни войни, когато, също както и през второто десетилетие на XXI век, на власт идват популисти и тирани, пропагандата засенчва истината, започват да се градят стени и да се трупат оръжия, а крехките устои на демокрацията и мира са застрашени от силите на алчността, страха и омразата. В края на най-тежката икономическа криза в съвременната история и в навечерието на най-голямата катастрофа, сполетявала човечеството, през 1934 г. Алберт Айнщайн отправя зов за мир, солидарност и обединение. Първото издание на книгата „Как виждам света” се появява само година, след като великият учен е напуснал своята родина, за да спаси живота си от режима на Хитлер. Айнщайн е потресен от жестокостта на нацистите, но дори те не успяват да сломят неговата огромна вяра в човешкия род и в това, че той рано или късно ще открие начин да живее в мир. Големият физик и хуманист поставя на първо място в своята ценностна система именно доброто на човечеството – дори над собствените си научни търсения, и пише своите есета, за да убеди хората, че смисълът на живота се крие в това да правиш живота на другите по-добър. В „Как виждам света” Айнщайн сам е събрал текстове, които отразяват неговата лична философия за съдбата, боговете и хората, религията и науката, войната и мира, икономиката, международната политика, демокрацията, тиранията, национализма и хуманизма. Книгата обаче е и ценен исторически документ за периода между двете световни войни, когато, също както и през второто десетилетие на XXI век, на власт идват популисти и тирани, пропагандата засенчва истината, започват да се градят стени и да се трупат оръжия, а крехките устои на демокрацията и мира са застрашени от силите на алчността, страха и омразата.