През 2018 година излезе втора част на романа на Алек Попов „Сестри Палавееви: По пътя към новия свят“, което е повод да отбележим и двата тома в екхумационния ни брой, като ексхумиращи изтласканите дълбоко в несъзнаваното ни партизански теми, след години пропаганда по темата от най-ранна възраст. Всъщност, от излизането на задължителната партизанска тема с Митко Палаузов и ястребинчетата от задължителното обучение от 1-и клас нататък са минали около 30 години, което е… 2/3 от периода от 45 години на промиването на съзнанието по темата… Това значи ли, че сме преработили тази проблематика вече напълно или, напротив, сякаш сме застинали в минал момент, в който се мъчим да забравим, но не можем?

Както и първият от серията, „Сестри Палавееви в бурята на историята“, романът е хибрид между много неща, както е недвусмислено обявено на корицата („Гадни копилета“ на Тарантино, „Бананани“ на Уди Алън, Монти Пайтън, Толкин, югославски партизански екшън и винтидж комикс). Аз бих добавила и приключенията на Индиана Джоунс, който обезврежда фашисти, змии и всякакви злодеи със супер силите на… професор по история. Първата „серия“ от „комикса“ за двете супер-партизанки Кара и Яра от 2013 г., във втората част избухва в нещо като екшън по комикс за супергерой и развива Тарантиновия афинитет за гротеска и леко извратена еротика до постоянни стилови механизми. Това ще рече, че днес безстрашните близначки Палавееви, които прекараха първи том с шумкарите, са пораснали, връщат се в града, сипят огън с картечници, хвърлят гранати, с еднаква лекота требят агенти на държавна сигурност преди 9-и септември и след това, а също и КГБ функционери. И правят много секс.

Романът на практика се занимава със смутните времена след смутните времената на романа „Чамкория“. Дори в първа серия на „Сестри Палавееви“ се появява мимолетно Героя (герой и в „Чамкория“ на Милен Русков), ограбил Ловечката банка, а парите от обира летят над Балкана, за да „живей революцията“. Смутните времена на бомбардировки, стрелба, глад, предателства и смърт подмятат малкото човече на фона на епическо-съветско-фашисткото платно на Втората световна.

Признавам, че към книгите посегнах с готови въпроси. Какво значи да се пише приключенски роман за партизан(к)и, при положение, че все още нямаме историческа оценка, периодът не се изучава в училище и 99% от хората в България нямат реална представа какво се е случило всъщност? Какво значи да се героизират (и еротизират) времена и прояви, които именно поради пълната си историческа мистификация, днес на младите изглеждат cool, а в цял свят се продават тениски със сърпове, чукове, петолъчки и чегевари, по хипстърските хостели висят портрети на Сталин, а Гладоморът, в който от политическо извращение загиват милиони, се смята за измислица? Няма ли това да е поредната манипулация в подкрепа на хибридната война на постистината, която на ново ниво издига диалектиката на мародерството като идеал и образец? Времената бяха такива, историческата ситуация го изискваше...

 „Сестри Палавееви“ може да бъде прочетен и като единствения роман за онези времена, който не е поръчан от режима по образец, нито е писан под индигото на „положителния строител на комунизма“, завземал нагло графоманския масив на българската литература няколко десетилетия. Това вероятно ще е и един от малкото романи за онези времена, които ще бъдат изобщо прочетени днес. Сюжетът е богато начетен и си играе с реални факти от времето, достигнали до нас от оскъдни други източници като например спомени, мемоари и интервюта, или дори есетата на Георги Марков.

В романите амбивалентността на историята и човешката природа е показана в гротескни, често почти метафорични образи. Една единствена истина, така или иначе, за онези времена няма, освен всеизвестният на историците и учените от световните университети на Запад, но не и еднозначно признат в бившата комунистическа република, факт, че след Втората световна война „огромният затвор“ СССР под пролетарско знаме и идеология провежда завоевателска политика върху сравнително заможната държава България, в която никога не е имало истински пролетариат. Това касае целия „Източен блок“, но това не е темата на този текст.

„Сестри Палавееви“ са иронична игра с хегелианската диалектика и пролетарската реторика, дадени в пълп-фикшън образи: преходността и крайността на всичко във времето; противоположните сили и тяхната борба; качествените изменения на количествените натрупвания. Всичко това, разбира се, живее в горчива пародия на комунистическата фалшива идеализация на гръмките философски принципи, доколкото в сюжета виждаме, че историята в крайна сметка се прави от ежедневния човек на улицата, който иска да яде, да се съвокуплява и да пие боза (луд образ от романа, в който джуджета правят домашна боза в сръбска антифашистка землянка). Обикновеният човек винаги ще се опита да се нагоди към силата на деня. Романът достойно избягва преки исторически оценки: в него говорят само героите, а класовата борба и диалектиката се разиграват в разговор на селянчетата-слугинчета в София:

–  Ами ние? – обади се разтревожено Гунка. – Щом сме слугували на тях, таковата… да не излезе, че сме слугували и на Хитлер.

– То е друго! – намеси се Миката, но все пак потърси в поглед Койна, като че ли чакаше нейното одобрение.

Койна кимна важно.

– Ние сме пролетариат. И не сме слугували, а робували. Набийте си го в тиквите най-сетне, иначе има да патите.

– Па което си е истина, истина е! – плесна с ръце Радка. – Колко са ме мъчили с тия сребърни прибори. То не беше сода, не беше оцет! Търкай до побъркване… А оная фашистка все недоволна.

(...)

– С остатъци ме хранеха – побърза да се включи и Мери. Каквото остане от тортата, хайде на слугинчето. А те обрали всички черешки. Как пък една не ми оставиха. Само тесто и крем…

– Какъв беше кремът? – трепна Елица.

– Ванилов, с лимон…

– А пък моята госпожа правеше торта от бисквити и орехи, поръсена с натрошени целувки.

– Туй за бедняци, бе! – сви устни Мери.

– А от агнешкото даваха ли ти? – попита Златка.

(...)

– Знаете ли, че новата власт е наредила да се отворят работнически столови във всяка фабрика? (…) Който работи, ще яде (…) Сега пред жените се откриват такива възможности, каквито не сте и сънували!

Слугинчетата плахо заничаха между страниците.

– „Ломски жени разтоварват шлепове“ – прочете Гунка на глас.

Така романът успява качествено да предаде полифонията на „онези времена“, така че читателят да си даде сметка, че не може с от висотата на днешния ден, особено ако не е запознат добре, да раздава исторически присъди. Присъщо за вкуса на автора към гротеска, Втората световна и последвалото разпределяне на територии може да бъде проследено в романа и като борба на спиртни напитки: в света на ракията и бозата, които вдигат и мъртвите от гроба от векове, агресивно нахлува безмилостната водка и по-рафинираната твърдост на уискито и започват борба за душите и главите на хората. Немският шнапс никога не идва на българската трапеза, но водката и уискито я превземат – това е историческата оценка на романа през образа на алкохола.

Положителни герои, всъщност, няма и не може да има, дори и в един комикс за супергерои от истинска война. Сестрите Палавееви – партизанки и убедени комунистки, са уж протагонистите, които имат потенциала да накарат читателя да симпатизира или поне да разбере атрактивността на комунистическия идеал за революция, която сее „пречистваща“ смърт. Само че двата образа остават като илюстрации на Батман, някак холивудски нереални и заобиколени от гротеската на историческата лудост: около тях джуджета-партизани-варят-боза-в-изоставена-мина, баба-Ганга-врачува-на-лимонтузу и съветски-главорези-на-Сталин-и-Берия-ядат-руска салата-и-танцуват-танго.

Двете сестри за мен нямаха властта на „сукуби“: както се казва в романа – „да изсмучат мозъка ти“, както изсмукват на всички (главни и епизодични) герои-мъже в романа. Сред наложените образи за българска жена-супергерой, като че ли се сещаме само за баба Илийца, ама баба Илийца не е никак секси. Яра и Кара обаче са такива, че всеки мъж над 12 годишна възраст в романите иска да ги обладава и голяма част от тях успяват. В това отношение образът на жената не излиза радикално от вековния женски образ на ходеща дупка в дюшека от Жюстин насам, през „Камериерката“ на Рембо, до „Прислужницата“ на Атууд. Само че сестрите Палавееви, а и другите жени в романа, дори слугинчетата, са откровено овластени: „Баща им също беше довлякъл пиано вкъщи, но нито тя, нито сестра й проявяваха особен интерес към музиката – буржоазно занимание за безидейни девици, които си търсят мъж. Майка им най-неочаквано взе тяхната страна (…) „Стоядине, какви са тия твои допотопни разбирания за женското възпитание? Не стига, че един ден ще трябва къща да въртят, че и на грамофон да се правят за кефа на разни льольовци! Защо им е тая тегоба? По-добре да си играят гимнастиката!“.

Те са срещнали „железния човек“ в себе си, тази вътрешна сила, след която никога вече няма да бъдат убедени, че имат нужда от закрилата и водачеството на мъж. И този „железен човек“ противно на идейния си генезис, не е комунистът у всеки от нас (Стаханов, който вкарва петилетката в една година въглища, споменаван няколко пъти в романите), а онази идентичност, която ще направи всеки от нас истински свободен човек.

Сестри Палавееви, доколкото търпят някакво развитие на образите, се развиват като архетипната двойка брат и сестра от вълшебната приказка – отначало са напълно идентични празноглави приключенки, с времето едната придобива твърдостта на затворническата килия, изнасилването и КГБ, другата получава любовта, секса, майчинството, емиграцията. Но нито едната не се превръща в жертва, а и всичко, което им се случва, е сякаш като един низ от премеждия (подобно на Жюстин), но вече не като неволи на добродетелта. Жените пукат черепите на злодеите и раздават заслуженото. В жертва не се превръщат дори прагматичните слугинчета, които на едно по-символично ниво успяват да се справят някак и с мета-насилника – политическия режим и държавата, по един абсурдистки и наситен със специфичния хумор на автора начин.

На въпросите в началото: мисля, че романите са достатъчно ерудирано, информирано и вдъхновено написани, за да нямат обратния исторически ефект, за който се опасявах в началото. Те са необходими фантазни разходки за преработване на нашето колективно "То", твърде скоро загърбено, за да не хвърля дълги сенки дори над бъдещите поколения. Това, което важи за вълшебните приказки, важи и тук и го знаят дори и децата: фантастичните приключения не са реални, но чувствата, които те пораждат са напълно истински. А чувствата, които и двата романа оставят, поне у мен, са на ужас от епохата, но и разбиране, емпатия към поколенията на първата половина на 20 век, същевременно раздразнение от заблудите им, отвращение от животинско-първичното насилие и зло и в крайна сметка, приятната илюзия за оптимизъм, възможна свобода (в Америка?) и щастливо бъдеще. Романът завършва с обещание за възможна следваща серия приключения: "революционна теория за психотропните вещества и паралелните вселени...", което може би ще ни извади от "ексхумационното" партизанско битие на героините и тогава ще разгледаме книгата с интерес в друг жанр.

Замисленият като хибрид от жанрови клишета роман, според мен, на места се изплъзва и позволява едно жанрово клише да обезсмисли достиженията на друг масив от романа. Попов е майстор да прави от абсурдни и напълно фантастични идеи органична и напълно правдоподобна част от сюжета и реалиите около героите. Само че при Палавееви този инструмент често се обезсмисля от търсените кино клишета: захаросаните разговори и детски спомени на сестрите, невероятната им неизтребимост, свръхкъсметлийските съвпадения, поетичните сексуални сцени заразяват историята (а с това и Историята) със съмнителна простота, която пък отсъства иначе от образите и посланията. Т.е. авторът сякаш се опитва да предаде стотици нюанси, но настоявайки да използва само ярките прости цветове на комикса. Безспорно смел експеримент. Остава опасението, че да, авторът ще бъде разбран в дълбочина, но от сравнително малко читатели.