Зорница Гъркова
Sham (e) ruins
Този текст черпи, ако не вдъхновение, то поне повод за написването си от дузина истории и събития, за които не съм сигурна как да подредя. Част от тях са субективни преживявания, следователно важността им лесно може да бъде оспорена, друга част са факти с публично достояние, които по странен и, бих казала, отчайващо повтарящ се начин потъват в дълбокия кладенец на обществената и социална забрава.
Но нека започнем от две начала – началото на текста, тоест заглавието му, и началото на поредицата събития, които водят до него. Sham ruin (буквално „фалшива руина“) в архитектурата означава сграда, построена най-вече за декорация или просто сграда без предназначение. Един от най-ясните примери за такива сгради са тези, строени през XVІІІ век в Западна Европа, наподобяващи средновековни замъци или римски, египетски и дори китайски храмове. Оттам насетне терминът обраства с различни по мащаб, смелост и декоративност наподобявания, защото sham ruin винаги е нещо, което наподобява друго нещо и никога себе си, сграда с неясно предназначение, построена, за да отразява мъгляви и отдалечени от нас времена и „добродетели“. Често тези сгради носят имената на поръчителите на строежа. Интернет източниците казват, че например замъкът Хагли в Уорчестършир, Великобритания, е построен по поръчка на Джордж Литълтън, за да изглежда като руиниран средновековен замък. Разбира се, намеренията при строежа, както при създаването на всеки един „артефакт“ в човешката история, често биват размити от рецептивните нагласи и от времето – един фактор, който никак не е за подценяване. Поради тази причина за един хипотетичен теоретик на архитектурата би била трудоемка задачата да опише паметниците на строителската мисъл по нашите земи днес. Трудоемка, ако подходи праволинейно и отговорно към нея. При друг подход обаче – игривото съглашателство между въображението и теорията на архитектурата – на този хипотетичен изследовател би му било безкрайно забавно.
Пишейки този текст, на мен също ми е безкрайно забавно, но забавата е от порядъка на смеха през сълзи. Защо, ще попитате, смях през сълзи?
Помня ясно деветдесетте години в България. Родена съм и съм израснала в пернишко, за мен и до днес икона на индустриалния подем на страната след 44-а година, с намигване. В родния ми град по онова време имаше няколко големи сгради, които пътуващите с влакове по линията София-Кулата безпогрешно разпознаваха. Това бяха силозите на циментов завод „Гранитоид“, създаден още преди 44-а и впоследствие преименуван на „Васил Коларов“ по (не)разбираеми причини, днес вече разрушени, както и почти всичко друго от заводския комплекс, освен старите административни сгради по билото на хълма над града, току под пътя между Перник и Радомир, и къщата на първия собственик на завода – красива кокетна сграда с капаци на прозорците, която днес, след приватизационните трусове, вече има частни собственици. Другата сграда е голяма, мащабно построена и отдавна разпадаща се тухлена фабрика, с която е свързана личната история, дала повод за този текст. В средата на деветдесетте почти всеки ден минавах покрай тази сграда, тогава източник на дървен материал за хорските печки и на някоя и друга тухличка, която да пъхнат в строежа на дворна тоалетна или кочина за прасето, и сборен пункт на уличните кучета и невъзпитаните жители, които ги мързеше и може би все още ги мързи да изхвърлят боклука си на определените за това места. С една дума – тухлената фабрика беше зловеща сграда, източник на вдъхновение за поне две истории за масови убийци, които начевах да пиша по онова време. Един Стивън Кинг одобрително би погалил по главата тогавашното ми аз и би казал: „Давай, момиче!“ Историите останаха ненаписани, а определено имат своя потенциал. Този текст обаче се пише в момента и илюстрира прекрасно личния ми неологизъм shame ruins. За мен днес фабрика „Струма“ е зловеща в друг контекст и по друг начин, също толкова потентен от литературна гледна точка, колкото и през деветдесетте. Зловеща именно чрез упадъка си, зловещо освободена от въображението на четиринайсетгодишното момиче, защото всъщност колективното въображение, въплътено в реалността ни сега, надминава всяко лично, творческо въображение. И ето че неусетно ние се превръщаме в масов убиец на самите себе си. Ако сме това, което строим, то какви са били хората построили тази фабрика, как са я построили, какви очаквания са имали? Не знаем или знаем малко, въобразяваме половината от познанието си за това, а другата половина – наличната, материалната, просто оставяме, ето че това е клише, на произвола на съдбата или каквото там има пръст в колективната амнезия, разтърсваща ни като резистентен на всичко вирус. И без да искам да съм излишно назидателна или драматична, според мен тухлената фабрика просто ще се разпадне, ще имплозира вътре в себе си. Тя няма да последва съдбата на тютюневите складове в Пловдив или на царските конюшни в София, защото градецът е обезлюден, обезсърчен и вървящ към същия провал, който очаква и нея.
Сгради като тази, строени преди век, или дори по-късно или по-рано, сгради с различно предназначение, жилищни, индустриални или някакви (всякакви) други, осейват градовете и селата в България. Тяхното бавно и неумолимо рушене не е свидетелство за отмъстителното време, което така ни пречи и ни замазва очите да погледнем зад себе си, свидетелство е, че на никого не му пука. За нашия хипотетичен изследовател ще е много трудно да каже защо такива сгради се рушат и дали те са sham ruins. Но този изследовател има богат първичен материал, върху който да разпростре наблюденията си. Може би този изследовател трябва да е поне трима, нали все пак е хипотетичен, а би могъл да е и повече, ако има заинтригувани.
Един от тях ще се запита защо в близкия Радомир, но не само там, има цели жилищни блокове от времето на онова монументално строителство, предназначено да приюти светлото бъдеще, които са трагично ослепели, с изкорубени дограми, врати и каквото там се сетите. Нищо повече освен паметници на един изяждащ всичко упадък. Другият изследовател би се запитал защо в Равадиново съществува онова нелепо нарцисистично произведение на архитектурната мисъл, което е декор за множество туристически фотоси от типа „И аз бях тук!“ Този „замък“ всъщност е най-близо до типа сгради, носещи названието sham ruins, но нелепицата не свършва тук, о, не. Върхът на нелепицата са буквално и фактически всички sham ruins, които държавната политика по „възстановяване“ на паметниците на културата произведе в последните години, близки по нелепост до скопския квазимодернистки проект. Ако ви трябва пример за това – в Перник такъв има – крепостта Кракра на скалите, наречени „Кървавото“. „Възстановяването“ на тази крепост от материал, който на мен ми прилича на прост фазер, е не просто проява на лош вкус, лошо планиране или лошо инвестиране на проектни пари. То е подигравка, глупост, бездарие, измама в най-чист вид, всички тези, взети заедно в какъвто ред си избере изследователят.
В един момент от изследването си нашият хипотетичен човек ще се отчае и ще иде да надникне край Химическия факултет на бул. „Джеймс Баучер“ в София. Там ще види, че дълбоките основи на сграда, проектирана в онова светло бъдеще-минало, са населени с хора, които спят на едно от минус нивата на сградата, а на друго минус ниво изхвърлят фекалиите си, на стените простират дрехите си или проветряват завивките си и прочее все човешки дейности. Мястото е обрасло обилно със зеленина и през един странен мой ракурс го виждам като платото от „Изгубеният свят“ на Артър Конан Дойл. А точно до него се строи – новичка, лъскавичка офис или жилищна сграда с места за паркиране за всичките си бъдещи жители, с очакване вгледани в поредното светло бъдеще, осигурено им от open space офисни пространства. А като говорим за кв. „Лозенец“, изследователят ни веднага ще се запита какво стана с „Къщата с кулата“, а като става въпрос за къщи, и какво стана с „Къщата с ягодите“ на ул. „Сан Стефано“ или с „Къщата с лалетата“ в кв. „Борово“. Последната никога не е била сграда с голямо значение, както първите две, но беше една от най-красивите къщи в квартала. Беше. Едно голямо нищо стана, ще си отговори умният изследовател с оня точен подход към въображението си и към въображението на хората или към тяхната амнезия. Праволинейният изследовател ще ги тури в различни графи, ама как да знае той кои са фалшивите руини и кои – истинските? Никой не знае това, защото никой нищо не знае по принцип.
Отчаяният изследовател ще тури кръст не просто на проекта си, ами на всичко и завинаги, ще си каже, че просто няма смисъл. И сигурно ще е прав.
Писателят-изследовател, човекът с голямото въображение, ще напише поредица от real horror романи. Този поджанр на horror жанра още няма своите конвенции, ама най-лесно ще е да ги вземе от реалността – материалът е изобилен, по мое мнение. И вероятно той ще е най-истинният ни изследовател от всички възможни – ако му стиска да каже, че кръстът отдавна е сложен и в момента танцуваме в печално опиянение край него. Защото просто няма какво друго да направим, даже и да се засрамим не можем, пък и надали ще ни свърши работа.