На последния 46-и Панаир на книгата в НДК присъствах на един панел с представяне на три авторки, в който се разискваха тенденциите в развитието на съвременния разказ, неговата магия, дори самото заглавие на панела бе нещо от рода – „Къде се крие богът на късия разказ?“. И преди съм присъствал на подобни беседи, в които се обсъжда разказът като жанр и винаги в по-голяма или по-малка степен забелязвам нещо, което ме изпълва с недоумение, граничещо с раздразнение. Постоянната съпоставка с романа. С встъпителните си думи водещата директно започна – „Нека си го кажем направо – пазарът иска романи“. Ще цитирам по памет и други изказвания (не от въпросното събитие) – „Разказът ви е хубав, защо не го поудължите, за да го превърнете в успешен роман“), „… мнозина пишат разкази, за да се поупражняват и впоследствие да могат да пишат и романи“, „разказите му са хубави… жалко ,че не пише романи“.

Така. Ако проследим жизнения път на даден автор от неговото детство, когато той хваща писалката за първи път, за да сътвори някаква проза, почти със сигурност ще напише  наведнъж по-скоро две страници, отколкото двеста. Възможно е също идеята за конкретен разказ да придобие по-голям мащаб (образи, герои, истории, случки) и в крайна сметка разказът да се превърне в роман. Но има ли ясна граница между романа и разказа? Категорично ДА. Ако донякъде е неясна границата между дългата повест и краткия роман (поне за мен е неясна, но нямам и желание да ми се изясни, тъй като не ми е важно), то разказът и романът са съвсем ясно отчетливи и различни жанрове на прозата. В това не може да има никакво съмнение. Постоянните съпоставки и препратки от разказа към романа са релевантни само ако говорим за произведенията на един и същ творец и дилемата би била (доколкото следва да се нарече дилема) кой жанр му се отдава повече. Или по-малко.

Разказът си е разказ. Романът си е роман. Единственото условие да достигне до повече хора и/или да остане в световното литературно наследство е дали е добър. Дали е написан качествено. Макар и средностатистическият интерес към него да е по-малък, разказът няма как да е в сянката на романа. Отне ми известно време да измисля кое би звучало като най-нелепо заглавие за настоящия текст. Факт е, че романи се търсят и купуват повече. Е, и? Какво от това? Как какво – ами имало повече пари в романите, отколкото в разказите. Да, вярно е. Нишата на романите е по-голяма. Повече хора четат романи, отколкото разкази. Но повече хора четат разкази, отколкото поеми. Ако обърнем нещата в друга посока – далеч повече хора гледат филми, отколкото изобщо четат книги. Макар че гледането на филми и четенето на книги по никакъв начин нито си пречат, нито се изключват. Тук може да се намеси наболелият въпрос къде е ролята на държавата, за да стимулира книгоиздаването. Но това е друга и дълга тема.

Редно е всеки автор сам да търси пътя си. Но същевременно е напълно естествено той или тя да е податлив на различни внушения, настроения и парадигми. Затова бих искал да оспоря парадигмата, която усещам (дано да греша) да се сугестира в по-малка или голяма степен, а именно, че даден прозаик не може да бъде наистина признат, докато не напише роман. Че романът е пътят, за да пробие, казано на разговорен език. Една от авторките в панела, за който споменах по-горе, живее във Франция, където работи като преподавател и писател. Въпросната дама ми сподели, че дори там – в родината на Мопасан, се  наблюдава известен предразсъдък срещу разказа като жанр в полза на романа и в някаква степен подобно настроение се пренася и у нас. Дали има изследвания, които да свидетелстват за такъв процес, не ми е известно, но от скромните ми лични наблюдения поне тук постоянно оставам с впечатление, че на романа се гледа като на недостижим конкурент на разказа, което не само, че е нередно и невярно, но и опасно. Романът и разказът не могат да бъдат конкуренти. Дори произведения от един и същ жанр не следва да се разглеждат като конкуренти. Представяте ли си колко абсурдно и нелепо би прозвучал въпрос от рода дали разказите на Йовков и Елин Пелин се конкурират помежду си.

Всяко произведение има само един „конкурент“, или по-точно „противник“ и това е посредствеността. Във всичките ѝ проявления – баналност, изтърканост, незадълбоченост, в редица случаи и отявлена глупост. И проблемът, който все повече назрява с напредването на технологиите и възможностите за разпространение на текстове във всякаква форма, е че посредствеността заграбва все повече територии в динамичния литературен ареал.

Вече казах, че конкретен повод за написването на настоящия текст бе присъствието ми на споменатия панел в НДК. След като представянето на трите авторки приключи, имаше въпроси и коментари от публиката. С няколко думи изложих мнението си, което сега доразвих. Водещата любезно ми обясни, че бъркам нещата или че те не са ми ясни. Дано да е права. Беше ми на устата да отвърна, че като човек, израснал в „Люлин“, е нормално доста неща да бъркам и/или да не са ми ясни. Все пак си замълчах. Но в мен остава опасението, че може и да съм прав. Иначе не бих писал тези редове тук.  

И за финал бих искал да споделя една случка. По-рано през годината присъствах в Столична Библиотека на беседа с гост Калин Донков, който бе поканен за поет на месеца. В даден момент го запитаха за публицистичните му текстове, с които той (все пак)  е по-известен. Не помня точно какво отговори, но призна, че от тях е продал далеч по-големи тиражи, но поезията му по никакъв начин не е пострадала от този факт. И знаете ли – ами прав е човекът.