Симоне Мария Бонин
Дания като поезия
(Дания)
І
По улиците хората почти ти се усмихват.
Нищо не създава прекалено шум.
Имат светли коси, черни дрехи
и доста страх от смъртта, което днес е нормално.
Докато държат краката въртят педалите
на своите велосипеди. В семействата им старите са отстранени,
да се избегнат неразбирателства. Млади болногледачи ги водят за ръка.
И с цялото внимание на случая, светлокоси
с черни дрехи, хората по улиците се усмихват, без да са умислени
ІІ
Зимата се очаква с очи вперени в морското равнище.
Това е времето на снега, което не е лошо, когато светлинки
от свещи пишат приспивни песни на слънцето. Съществуването
нощем има крайна нужда от думи, приглушено
казани, за да не пречат. Сънят е тук господар на нещата
и в съня се губят човешките симетрии
ІІІ
Прави снегът своите стъпки, големи вълни от пясъци и полярни ветрове, където
глашатаи от тъмни водорасли задават ритъм на сърцето ти и където студът
напуква кожата и тихо иска да остане.
Следваме идването и връщането на морето
гласът – cъзвучия на странни сирени
хора пръснати вътре в Слънцето.
Само твърди памучни платна, дърво втвърдено от солта
порят вълните с малко плаветелни съдове
хора по повърхността на морето
IV
Сняг без слънце, мрак върху плещите
притиска тялото към морето
хоризонът е съвсем безцветен.
Можеш да забравиш всичко дето искаш
мека светлина по тез места, ума вътре във морето
малка разлика между хубаво време и буря
V
Въздухът свива цвета си на малки снежинки.
И един студ, който иска да ни гледа, изучава
смешните ни стъпки
в реалното. Светещи глобуси падат от тъмното, звезди
в звезди над морето и са от вълни звуците, от вълни
прилепяме кожа о кожа, за да се топлим
VІ
Зимата в нервния възел на света
носи стигматите на съня
покълва с мляко земята
лед и присвиване небето
и че изпъваш гръб или пък потъмняваш
древна тежест на тъма в това ти е учител
снопове от комети в гласа ти
наивна в тъмното вселената
VII
Другаде е нашето море
разкапано дърво по къщите
където слънцето студено пада
по кожата и в пясъците
лица на удавници, за които не мога да говоря
гласове, които вече не разбирам
VІІІ
На няколко метра над покривите
бдят над разпръсването на мъртвите
неспокойни луди разперват криле
над очите
слънцето отстъпва пред хоризонта
лишени от милост са морските същества
познават студа на зимата
бавното вдишване на глада и вълната, която те отнася
вятъра, който не знае да се връща
IX
Щом мрак тежи насън светът
и ангелите си поемат дъх.
Черни слонове
извиват гърбове и блъскат
с крака в земята
свободни от окото на човека
X
Пада съня в сянката на нещата
където тялото става леко и унесени
пипнешком търсим снега
I
La gente per le strade quasi ti sorride.
Niente fa troppo rumore.
Hanno i capelli chiari, i vestiti neri
e molta paura della morte, com’è normale oggi.
Finché reggono le gambe girano i pedali
delle loro biciclette. I vecchi sono tolti alle famiglie
per evitare incomprensioni. Giovani infermieri li tengono per mano.
E con tutte le attenzioni del caso, coi capelli chiari
e i vestiti neri la gente per le strade sorride, senza pensieri
II
L’inverno si attende con gli occhi a livello del mare.
È il tempo della neve che non fa male quando piccole luci
di candele scrivono ninnenanne al sole. L’esistenza
di notte ha un estremo bisogno di parole, sottovoce
dette per non disturbare. Il sonno è qui padrone delle cose
e nel sonno si perdono le simmetrie umane
III
Muove la neve i suoi passi lungonde di sabbie e venti polari dove
Muove la neve i suoi passi lungonde di sabbie e venti polari dove
grida d’alghe brune ritmano il tuo cuore e dove il freddo
screpola la pelle e piano chiede di restare.
Seguiamo l’andare e tornare del mare
sintagmi la voce di strane sirene
uomini dispersi dentro al Sole.
Solo vele di duro cotone, legno indurito dal sale
fendono le onde con poche cose
uomini a galla nel mare
IV
Neve senza sole, il buio sulle spalle
preme il corpo contro il mare
l’orizzonte è senza alcun colore.
Puoi dimenticare tutto ciò che vuoi
luce lieve in questi posti, mente dentro il mare
poca differenza tra bel tempo e temporale
V
L’aria restringe il colore a piccoli fiocchi di neve.
È un freddo che ci vuole guardare, studia i nostri
passi goffi
nel reale. Globi luminosi cadono dal buio, stelle
dentro a stelle sopra il mare e sono d’onde suoni d’onde
e pelle sulla pelle per scaldare
VI
L’inverno al plesso del mondo
porta le stimmate del sonno
germina di latte il suolo
gelo e contrazione il cielo
e che in piedi porti la schiena o ti fai scuro
l’antico pesare del buio è tuo maestro
fasci di comete nella voce
igneo dentro il buio l’universo
VII
Altrove è il nostro mare
legno putrefatto sulle case
dove il sole cade freddo
sulla pelle e nelle sabbie
facce di annegati che non so parlare
voci che non so capire più
VIII
A pochi metri sopra i tetti
vegliano il distendersi dei morti
inquieti folli allungano le ali
sopra gli occhi
il sole cede gli orizzonti
privi di pietà sono gli esseri del mare
conoscono il freddo dell’inverno
il lento respiro della fame e l’onda che ti prende
il vento che non sa tornare
IX
Quando il buio pesa in sonno il mondo
gli angeli respirano.
Neri pachidermi
scrollano la schiena e spingono
le loro zampe al suolo
liberi dall’occhio dell’uomo
X
Cade il sonno in ombra nelle cose
Dove il corpo si fa lieve e distratti
A tentoni cerchiamo la neve
Превод от италиански език: Емилия Миразчийска
Преводът е направен по книгата на Симоне Мария Бонин Tratti primi (Arcipelago itaca Еdizioni, 2017) и всички решения на преводача са съгласувани с автора.
Симоне Мария Бонин е италиански поет, роден във Венеция през 1993. Завършил е математика и икономика в Университета в Уорик, Англия, и продължава да развива научните си интереси в тези области в Университета в Орхус, Дания, където е докторант. Живял е няколко месеца в Коста Рика през 2009.
Заедно с Джерардо Ди Стефано са водили поредицата за поезия Rigor Mortis на италианското издателство Thauma, публикувало в негов превод и с негов предговор Атлантида: Стихотворения, прози и писма на Харт Крейн, първи италиаски превод на събраните творби на този американски поет.
През 2017 излиза дебютната му книга с поезия Tratti primi („Първи щрихи“), издадена
от италианското издателство Arcipelago itaca. Носител е на наградата „Ritratti di Poesia 140” (2017). Сътрудничи като редактор и преводач на литературното онлайн списание Inkroci. Негови текстове са публикувани в различни международни сайтове като "Nazione Indiana", “Vallejo & Co” в авторски превод на испански, както и в престижното италианско списание "Poesia" (с критическа бележка от Мария Грация Каландроне). Съвсем скоро една подборка от негови непубликувани текстове ще бъде представена в превод на португалски в “Revista Brasileira”.
