Част 1

 

“всички видове страдания са тема на драмата, която обещава да извлече от тях удоволствие за слушателя… тя не причинява страдание на слушателя и чрез добиваните възможни удовлетворения съумява да компенсира пробудилото се съпричастно страдание – правило, нарушавано често от съвременните автори.” (Фройд, стр. 328)*

Пишката беше педал. (Perdóname, dios!)**

“Може и да забелязваш. Малко съм като жена”, казваше той, ъгълчетата на устните му увисваха съчувствено, а интонацията му завършваше с височинка като на чеширски котак.

“Има нещо фалшиво у него, много е женствен”, каза майка ми. Преценката ѝ за приятелите ми както винаги беше безпогрешна. Леля потвърди.

Като жена Пишката копираше поведението на майка си, една братовчедка и Eл Сола. Ако беше дъщеря, щеше да се чувства специално копие на майка си – по-високо, но съдбата го бе превърнала в едър младеж със стегнат задник, кръшна походка и проблеми с храносмилането.

Eл Сола бе отнела безкомпромисно девствеността на Пишката. Той беше на 23, а тя – кака с опит.

“Поне пишката му е …” тук Eл Сола се усмихваше и правеше жест с палеца и показалеца, събрани в кръгче, докато ръката ѝ слизаше надолу и надясно. Човек можеше да си представи как между пръстите ѝ се плъзга кожата на пишката.

“В душевния живот на самия герой се стига до причиняваща страдание борба между различни чувства, борба, която не трябва да завършва с гибелта на героя, а с загиването на едно чувство, т.е. с отказ.” (стр. 330)

Eл Сола заряза Пишката, когато разбра, че той не може да се грижи за себе си, а тя нямаше намерение да го държи на цената на всичко. “Като съм го захвърлила, значи не става”, убеждаваше приятелите си тя. Беше се напатила от гаджета, на които праща пари, докато те се опитват да спят с всичките ѝ приятелки. Все пак, тя вярваше, че “старата любов ръжда не хваща” и това крепеше Пишката.

“Но поредицата от възможности се разширяват и психологическата драма се превръща в психопатологична, ако конфликтът не е вече конфликт между две приблизително еднакво съзнателни чувства, а между един съзнателен и един изтласкан източник на страдание…”(стр. 330)

Братовчедката Пишката обичаше платонически, а майка си беше инкорпорирал изцяло, методично, така както бактериите на кваса изяждат брашното и водата, за да ги превърнат в кислоч.

“При невротика изтласкването има тенденция да не се реализира, то е лабилно и се нуждае непрекъснато от нов разход на енергия, спестявана при признаването.” (стр. 330)

Ако го питаш, Пишката щеше да ти каже, че си пада по майки с деца – колкото по-слаби, толкова по-добре.

“Първата драма от този род е Хамлет. Тя разглежда ситуацията, при която един до момента нормален човек вследствие особеното естество на поставената му задача става невротик, у когото едно до тогава успешно изтласквано чувство се мъчи да се прояви.”  (стр. 330)

За забавление, Пишката, протегнал ръка напред с телефон, готов за снимка, се приближи в парка до една майка, носеща на гърдите си малко бебе и й заяви: “Душа, да ми напраиш една свирка, е тука”, сочейки полянка вдясно от алеята с другата си ръка. “Ха, хА, ха, ХА, хА, ха, ха, хА”, смееше се Пишката на чувството си за хумор. Ненавистта му към жени с деца можеше да се сравни само с тази, която хранеше към по-малката си сестра, баща му и останалите мъже, с изключение на един миловиден дългокос приятел от училище и още един – рус красавец.

“1) Героят не е психопат, а става такъв в хода на занимаващото ни действие. 2) Изтласканото чувство спада към онези чувства, които у нас са изтласкани по същия начин и тяхното изтласкване спада към основите на собственото ни развитие, докато ситуацията подкопава именно това изтласкване.” (стр. 330-331)

Единствената беше последователка на религиозен култ, според който бебетата правеха дупки в аурата на своите майки. Майка ѝ, откакто решила, че остарява, на всеки две години забременявала и правела аборт – от раздвижването на хормоните се подмладявала. Що за урoдлива разкрасителна процедура?

Пишката се смяташе за магьосник, последовател на всичко мистично. Беше въздържател – почти не пиеше, не пушеше, дори не се празнеше. Обясняваше го с желанието си да постигне съвършената ерекция някой ден, в духа на тантризма. Пишката може да имаше пишка, но нямаше топки. Беше се самоскопил.

“Поради тези две условия за нас не е трудно да се открием в героя. Ние сме способни на същия конфликт като него, защото: “който при известни условия не изгубва разума си, изобщо не е имал разум, за да може да го загуби”* (стр. 331)

Пъпната връв на Пишката се подмяташе в майчините поли, от чиито джобове изтичаше под формата на месечна издръжка, спестявана от закуските ѝ, по повод на това, че детето следваше право. Той беше решен да не работи и ден през живота си. “30-години професор по туризъм!”, с интонацията на чеширски котак, но идващо от изпуснал се дъртак, излизащ от благотворителния дом на Доня Паприкада, който спира млади жени и ги моли за помощ, залепвайки се като пиявица.

“за нас болният невротик е човек, чийто конфликт не можем да прозрем, ако ни го представи в завършен вид. Обратно, познаваме ли този конфликт, забравяме, че той е болен, така както самият той, опознавайки го, престава да бъде болен.” (стр. 331)

Дори по-противно от облак пикня, в неговия случай – парфюм, беше отношението на Пишката към околните. Той нямаше приятели, само планове и неща, които влизаха или не в тях. Ако беше жена, отношението му можеше да се опише като към дамски превръзки, които ползваш и подменяш според случая и цикъла.  За да привлече някого, Пишката не спираше пред нищо – от неуморно повтаряне на едни и същи реплики от стари комедийни филми, през дрънкане на китара и подпяване на стари градски песни, до практикуване на своя хипнотичен глас, който звучеше като на боата от Маугли – подкупващ и заплашителен едновременно.

“Общо взето може да се каже, че единствено невротичната лабилност на публиката и умението на поета да избягва противодействия и да доставя предварително удоволствие могат да определят границата при използуването на анормални характери.” (стр. 332)

Пишката се прочу като герой на дописка в колонка на “Ел Мундо Насионал”. Продавачката излязла пред магазина и сварила мъжа да дъвче и тъпче в джобовете си кълки от пилето, което се въртяло на грила. Ухилил се, казал: “Здравей, аз съм Педро”, и изчезнал.

————

*Фройд, Зигмунд; сборник „Естетика, изкуство, литература”; Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София 1991; български език; от него:
Сценични персонажи психопати (1942 [1905-1906]), стр. 325-332

**Perdóname, dios! Kъс разказ от сборникa “Kъси разкази” на поета прозаик Уно Сервеса, стр. 8-10; издателство Либерасион, Буенос Айрес 1979, превод от испански: Първолета Стоева