Stranger Things ни напомня за една доскоро забравена епоха от историята на entertainment индустрията, чиито стилистични елементи бързо (и някак неусетно) се завърнаха под вниманието на консуматорското човечество.

Сюжетът на шоуто пресъздава свят, който поколението, израснало през 80-те и началото на 90-те години на миналия век, си спомня с удоволствие. Дори късните деветдесетари и младежта от началото на милениума откриват себе си в образите от Stranger Things. Ние имахме шанса да изживеем последните дни в света преди масовия Internet и вкусихме от VHS, а сетне и DVD манията, които чрез класическите заглавия от жанровото кино, запълваха пропуските на нашето не достатъчно четене. Днес в реалността на даунлоудването, стрийминг-а и онлайн съществуването, сантименталният ни интерес към филмовите образи от детството е само една от множеството причини за световния успех на сериала, наред със солидния актьорски състав, сценарните достойнства и параноичния интерес на публиката към конспирациите на съвремието.

Да, аргументът за сантимента по миналото несъмнено е предпоставка за бума Stranger Things, защото сериалът резонира с ред други тенденции като завръщането към винтидж облеклата от 80-те и 90-те, които доскоро се помнеха само в сферата на фамилните албуми, модния авангард и комедийните шоута; „Synth“ музиката от този период също утвърждаваше позиции в мейнстрийма през последните няколко години, превръщайки се в комфортен за градската аудитория саунд от партитата до компютърните игри като GTA.

Тук героите от Stranger Things, като образи носещи споменатите белези и обитаващи въпросните културно-исторически пространства, се явяват последната утвърдена инстанция, преди новия ред на глобалния свят, те завинаги са останали в сферата на общността, на локалното, на сплотенотстта срещу чуждото, непознатото и мистериозното, което пък ги прави лесен за възприемане модел на една затворена страница от историята. Потъването на съвременния зрител в техните конфликти е класически пример за масов ескапизъм, където вечерният ритуал на разпускане пред екрана предлага сигурно бягство от стреса на динамичното, трудно за разбиране съвремие, което заблуждава консуматора със своята привидна липса на дълбочина. Така космическият ужас, криминалното и мистерията се завръщат като алтернатива на елементарната реалност от мейнстрийм продукциите, където популисти обясняват живота с примитивни концепции. Сякаш сме готови да кажем: „Да, ние приемаме и харесваме образите на Stranger Things, защото те илюстрират автентичното и вълнуващото, което вече почти не съществува в развлекателната индустрия. Те са точно такива, каквито си ги спомняме, а мечтаният за нас живот е възможен единствено в спомените.“ И ето ни отново при сантимента, който е традиционно експлоатирано средство в изкуството. Впрочем ние сме готови да изкажем подобни мнения ако тръгнем да обобщаваме и да анализираме, приемем ли сериала с лековато и капризно отношение, лесно можем да си помислим, че той е, както се казва: „няк‘ва порнография“, натъпкана с нагло откраднати елементи от чужди произведения.

Героите, а и всеки един детайл в Stranger Things ще ви се сторят познати и дори предсказуеми, защото целенасочено са създадени да бъдат такива, да пресъздават и експлоатират жанровите модели и клишета от западната поп култура. Те имат своите отношения и конфликти, но въпреки автентичната история, действията им учудващо за мнозина, напомнят на директни заемки от други продукции. Stranger Things е едно безкрайно déjà vu; обърканият зрител ще каже: „тук са крали“, а ние, феновете, ще му отговорим: „не, приятелю, тук са правили трибют“.

В Stranger Things се експлоатират някои от най-добрите образци през Лъвкрафт, Филип Дик, та до Стивън Кинг, както и един куп холивудски хитове от миналото. За нас, ценителите, това означава много. Stranger Things е трибют към една отминала епоха и има този ефект върху вас, защото сте чели жанрови книги, когато това се считаше за „куул“, а също сте гледали жанрово видео, обличали сте се с одеждите на героите и сте тананикали техните любими парчета. Някъде в мрежата бе казано, че Stranger Things е едва ли не ретро конфекция, нещо като Urban Outfitters на телевизията и това, макар и симпатична аналогия, вече е върха на наивната аргументация. Та нима всяка оригинална (и продаваема) форма в изкуството не се превръща в течение, а отличителните ѝ елементи – в постижими със сръчност клишета?

Всичко казано дотук би трябвало да звучи съвсем нормално, защото единствената причина, поради която човек все още намира елемент на изненада в популярните продукции, се крие в това, че не е чел и гледал достатъчно. Така самата потребителска враждебност към жанровото клише и повтарящия се образ в киното, се превръща в гаранция за една наивност!