Материалът е подготвен по настойчива молба на проф. Анатол Анчев, за да послужи за откриването на научния проект „Сънищата в българските словесни традиции”, 2017 г., към секция „Антропология” на ИЕФЕМ-БАН.

Събитията в лекцията са по действителен случай и се излагат след изричното съгласие на главния участник, понастоящем на 14 години. Името й е подменено по нейно настояване, а причината за съгласието е: „за да не се разболяват и други деца.”

Тогава го реших окончателно, може би защото други варианти не останаха. Ако исках детето си обратно, трябваше да се раздвижа. Трябваше така здраво да се раздвижа, че на всяка цена да разчета съновните послания.

Сълзите спояват и носят съзидателна сила, свързват разпръснатите елементи и дойдоха точно навреме, за да измият очите ми, така че аз да видя нещата по нов начин. И аз не ги видях веднага, но ги видях ето така:

Сънят прилича много на смъртта. По време на сън изглеждаме като мъртви, но сънят е особен вид смърт, смърт, след която се събуждаш прероден. Започваш наново, рестартираш, пренареждаш, осмисляш, получаваш време да възстановиш силите, да направиш оценки. За да заспим, има един момент, в който трепваме и след това знаем, че потъваме във владенията на друг свят, сънния. Това потрепване ознаменува пропадането на упорито и грижливо изгражданите защитни стени на съзнанието и ние заставаме голи пред несъзнаваното и стихиите му.

Юнг казва, че сънят е фрагмент от неволева психична активност, съзнавана дотолкова, че да се възпроизвежда в будно състояние. Мая не просто възпроизвеждаше сънищата, а тя ги преповтаряше и не ги е забравила до днес, когато е два пъти по-възрастна от времето на сънуването.

Тълкуването на най-запомнящите се сънища не може да се случи, без участието на сънуващия и трябва да се извършва толкова деликатно, че да не се засегне неговото себеуважение. Аз не бях психолог, а и сега не съм, затова много се притеснявах как бих могла да се втурна в такова непрофесионално занимание. През главата ми мина мисълта да заведа Мая на психолог, което аз по-късно направих, но на този етап реших, че мога да стъпя на тази територия през играта. Така измислих „Дневника на сънищата”.

Заглавие: Трите чудовища

Описание на героите: "Чудовищата бяха много големи. Имаха много гадни лиги, течащи по цялото им тяло. Очите им бяха много жълтосветещи. Едното беше черно, другото – жълто, а третото червено."

Разказване на съня: "Аз бях тръгнала към една детска площадка. Затичах се по улицата, но нещо ме хвана за раменета. Обърнах се и видях три чудовища. Те бяха подредени ето така: черното – по средата, червеното – отдясно, а жълтото – отляво. Те започнаха да вървят към мен. Точно тогава се събудих и треперех цялата."

След поканата на проф. Анатол Анчев да изнеса тази лекция, аз подробно разпитах Мая за старите й сънища и разговаряхме дали си спомня какво си е мислила по това време. Не очаквах много, тъй като самата аз не помня много от времето, когато съм била дете, но какво беше учудването ми, когато тя започна да споделя? Понастоящем тя е на четиринайсет навършени години и изглежда вече беше събрала сили да ми съобщи нещо отдавна задържано. Ето коментара й:

„По онова време се чудех какво да направя, за да ти привлека вниманието. Помня, че често се заглеждаше през прозореца и каквото и да правех, ти сякаш не беше тук. Бях измислила следното: Когато някой вкъщи ме помолеше да донеса нещо или да свърша нещо, аз го правех, защото така единствено ми обръщахте внимание.”

Към този коментар ще се върнем по-късно, когато стигнем до съня, който изобразява красноречиво тази нейна позиция.

Разбира се, опитах да възразя, защото моите спомени бяха свързани с пълното ми себеотдаване в името на здравето ѝ. Не ходех на работа и посвещавах цели дни на търсене на цяр за малкото си момиченце, както и на лечебните процедури. Едновременно с това, обаче, страдах, че не мога да обръщам достатъчно внимание на по-големия ѝ брат, когото чувствах като несправедливо пренебрегван заради това, че болестта на Мая изгълтваше цялото ни време като истинско трилико чудовище. Страдах и за самата себе си. Често се питах дали животът ми ще представлява само това, като се има предвид колко много повече мога да дам. Ето че обаче: най-пренебрегвана се беше чувствала именно тя – онази, на която мислех, че съм посветила себе си.

Имаше и още нещо, което аз самата таях като чувство тогава. Това беше страхът тялото на Мая да не се окаже болно като моето. В детството си претърпях спешна операция на единия си яйчник и се разминах на косъм със смъртта. Това беше удар върху все още зараждащата се женственост у мен. Мислех, че няма да мога да имам деца и че съм непълноценна жена, затова и не правех нищо, което да изразява женствеността ми - защото тя за мен БЕШЕ БОЛЕСТТА, КОЯТО МОЖЕШЕ ДА МЕ УБИЕ. Стараех се Мая да израсне като по-женствена от мен – окуражавах я да облича рокли, да върши „женски неща”. Покъртителното е, че едва сега си давам сметка, че тя беше болна точно на местата, които можеха да я изразят като по-женствена. Трябваше да подстригваме косите ѝ заради лишеите по главата, да не слагаме лак на ноктите ѝ, защото бяха побелели и начупени, да не ѝ нанасяме грим за тържествата, защото около очите си имаше зачервяване, което аз ежедневно третирах и най-сетне вече споменатите вагинални кръвотечения.

Всички тези подробности от личния ми живот ще намерят своето тълкувание в следващата част.

Черният цвят

Всеизвестен е фактът, че той е по-скоро отсъствие на цвят, отколкото цвят. От тази гледна точка, той може да се счита като първия или като последния цвят, зародил се в зрителния ни спектър. В много култури, включително и в нашата, черното е цветът на траура. Черна е най-плодородната почва и именно тя ражда най-големите и най-хубави плодове и зеленчуци. Черен е и цветът на космоса, на онези части от света, които обграждат, обвиват и осигуряват пространство на всички останали тела. Животът в утробата се заражда в непрогледна тъмнина, също както семето в почвата и също както планетите в космоса. Черен е и цветът на безсъзнанието – неслучайно използваме думата „причерняване”, когато загубим съзнание. С други думи черното свързваме с началото и края, с раждането и смъртта. То стои в онази точка, която е гранична с другите светове извън тукашния ни живот.

Мая се раздаваше, за да получава обич и се стараеше да бъде мила и добра, защото вярваше, че така ще получи вниманието, което ѝ отказвах от преумора. Понякога прекаляваше с тази своя доброта и се беше случвало в опита си да прегърне някое дете от площадката, да го повали на земята и вместо целувка, да получи шамара му за това. Или да понася глупостта на друго, защото то я даряваше с малко внимание. Мая недоумяваше защо хората не се прегръщат и не си говорят непрестанно и тя не просто жадуваше, а изискваше внимание.

Черното чудовище би могло да представлява тази изначална, неутолима и така назряла нужда за любов, за разбиране, за живот – мястото, където започва и свършва всичко в съновния разказ за живота ѝ. Мисля, че тя разбираше, че в получаването на любов се криеше краят на нейната болест и началото на нейния здрав живот. А дали аз го разбирах? По онова време съвсем не.

Черното чудовище също така би могло да представлява и имаго, образ на негативната част от моето майчинство. В някакъв смисъл съзнавах, но не исках да приема, че черното чудовище – това бях аз – тази, благодарение на която тя живееше и тази, която я убиваше с недостатъчно внимание.

Христоматийно около черните дупки в космоса се формира хоризонт на събитията, т.е. мястото, от което връщането е невъзможно, защото енергията им засмуква с такава сила, че нищо не може да й се съпротиви. Попадналите тела в тях вървят с бясна скорост към новото, изоставяйки старото. От тази гледна точка считам, че черното чудовище се появяваше най-сетне, за да внуши неизменността на пътя, който я очакваше. Тя не просто можеше, а щеше да се излекува, стига да изпълнеше онова, което черното чудовище ѝ налагаше – да съумее да намери пътя до мен, така че аз да я дарявам с вниманието и любовта си, а не само с измъченото приготвяне на илачи за изпосталялото ѝ тяло.

Точещите лиги

Когато помолих Мая добре да опише лигите на чудовището си, тя ги сравни с изгорели свещи, които капят надолу. Описанието ѝ ми се стори зловещо, но също така знаех от есето на Юнг „За природата на сънищата”, че беше възможно ужасяващият вид на образа да се появява, за да компенсира твърде милото поведение на сънуващия в реалността.

Чудовищата бяха изгасени свещи, все още капещи, сякаш творческата сила, която символизират свещите, напускаше момичето ми и чудовищата предупреждаваха да ѝ обърнем внимание.

Точещите лиги на чудовището изразяваха съвсем логично апетита му, неудържимото желание. Лигите от друга страна могат да бъдат овладени от здравия човек, но не и от психично болния. Те текат, защото изобразяват същността на заболяването – болестта е в психиката, онази, която не може да овладее гадните лиги.

Троичността

Троичността в приказките, легендите и сънищата е всеизвестна. Често сънуваме нещата умножени по три, когато има мощно нахлуване на несъзнаваното или когато неговото послание иска да подчертае с три черти, да удебели. Троичността изразява основните точки в пътя на развитие. Неслучайно в повечето приказки нещата се случват по три пъти, братята са трима, или три са изборите, пред които е изправен героят.

Трите аспекта на човешката личност са мислене, чувстване и воля, а според други източници – знание, отдаденост и действие. Троичността придава завършеност на процеса, на личността или на света на главното действащо лице.

Троичността в християнската традиция обединява духа, душата и материята. Само ако Мая съумее да обедини тези три аспекта от вътрешния си психически живот, тя ще се справи с посланието на болестта. Останалите две чудовища изглеждат идентични с черното и се различават от него само по цвят. Какво представляват техните цветове обаче?

Червеният цвят е един от основните цветове. Там, където се появи, той носи тревожност, страстност, ярост и пищност. Червеният цвят се използва за осветление при химическата фотография. Червеният цвят асоциираме с огън, топлина и енергия. Той също така е и цветът на кръвта – течността, която ни дава живот. От друга страна кървим, когато губим живота, когато сме ранени и има опасност да умрем. Зачервено е мястото на инфекцията, там, където боли. Когато раната заздравява, тя по-късно става жълта, досущ като третото чудовище в съня. Червеният цвят не играе ролята само на осветител, на двигател на живота. Той предупреждава за опасност, затова в пътната маркировка често се използва. Всички тези произволни символизации на цвета биха могли да се съотнесат до съня на Мая.

В юнгиански контекст червеното е изразител на чувстването като първата оценяваща функция. Това е функцията, която оценява кое ни е приятно и кое не е; телесна функция, близка до личността. То е изключително необходимо на Мая, за да напипа верния път до проблема си. Именно затова червеното чудовище застава от дясната ѝ страна. То сякаш има оперативна сила и е дясната ръка на главното чудовище.

Жълтият цвят се асоциира със слънцето, с жълтото в яйцето като зародиш на нов живот, със слънцето и златото, със заздравяването на раните. В юнгианската психоанализа се свързва с функцията за възприемане, т. нар. интуиция. Това е безвремева функция и отговаря за възприемането на свръхсетивния, духовния свят. Типичното при интуицията е внезапното просветление, което осветява миналото, настоящето и бъдещето. Това е и цветът на електричеството, след задействането на което настъпва осветлението на въпроса. Жълтото чудовище ще е необходимо на Мая по-късно и затова то сега е от лявата й страна, само за подкрепа, като изразител на триединството.

Жълти са и очите на централното чудовище. Те му служат като очила на интуицията, през които се достига до свръхсетивното. Мая не може да избяга от жълтите очи на черното си чудовище. Само интуитивно тя може да прозре как да си помогне, защото не притежава съзнателен опит по въпроса. От друга страна, жълтите очи са признак на заболявания, свързани с черния дроб, или пречиствателния орган на тялото. И тук можем да я съотнесем. Мая имаше нужда да пречисти старото, за да започне наново.

Чудовищата са толкова цветни, толкова плашещи и са сякаш навсякъде (ту зад рамото ѝ, ту се приближават), защото те осъществяват архетипно обръщение към духа, а в случая към женския дух. Мая не можеше да се докосне до него, да порасне като жена (тя дори не растеше телесно) без аз самата като нейна майка да съм го направила по-рано. За да надвие болестта си, Мая трябваше да се превърне в умалена жена, но аз макар външно да изразявах готовност да я науча да бъде такава, вътрешно съвсем не знаех как да го направя, тъй като аз самата още не бях изминала своя път до своята женственост. Дъщеря ми всъщност се обръщаше към мен, за да се справи със себе си. С други думи, се беше оказала проводник за послание от същността на женското – същност, която аз нямаше да се престраша да усвоя, ако тази несъзнавана сила беше избрала по-щадящ канал, а именно нещо друго, което да бъде различно от болестта на единствената ми дъщеря.

Защо смятам останалите ѝ сънища като продължение на първия?

В нито един следващ сън Мая не направи вербално описание на героите. Вместо това започна да ги рисува или рисунки нямаше. Мая вече не се покоряваше изцяло на формата на Дневника. Творческата ѝ сила бе задействана и тя сама избираше как да представи героите си. А те бяха същите герои. Бяха чудовища под една или друга форма.

Следват няколко съня, които препотвърждават състоянието ѝ, и ще минем през тях набързо.

Кръвта

"В болница сме – аз, брат ми и мама. Всичко е бяло. Хората са облечени в бяло, само аз съм в тъмни дрехи. Всички са с бледи лица и светли коси. Поглеждам през прозореца, и там всичко е бяло. До нас е рецепцията, а там стои дебела, стара, бяла жена, много руса и бяла. Всичко е в тон, дори картината отзад е в синьо-сиво – като престилка на медицински персонал. Мама и бати са в светли дрехи. Скарваме се, чупя прозореца и скачам през него. Забождат ми се стъкла по краката. Тече кръв и оставям кървава диря след себе си."

Коментарът на Мая за този сън е, че е от периода, в който ме е ревнувала от брат си. Според нея двамата с него, аз и той, сме били в синхрон, а тя сякаш била извън нашето съдружие и нищо не можела да направи, за да стане вътрешен човек. Цветовете в съня на Мая са ярко контрастни. Тя стъпва на бялата хигиенична дизенфикцирана територия на общественото съдружие, територия, в която всички дружно работят, а тя е някак от другата страна – в ролята на наблюдаваната. Светът е една голяма болница за нея, в която се разхожда медицински персонал, а аз и брат ѝ сме в светли дрехи, като част от лечителите. Тя счупва прозореца, защото иска да избяга от този тъй подреден и бял свят, свят, в който тя сякаш няма свое уважително място, а е само материал за изследване. Но знае, че ако избяга, е безсилна да се справи и ще остави кървава диря след себе си. Случвало се е да не спазва правилата на строгата си хигиена и винаги се е стигало до кървава диря след нея в буквалния смисъл (имам предвид кръвотеченията).

По същото време в реалния живот Мая започна и да разхвърля стаята си. При всичките ми опити да я накарам да я подрежда, не успявах. Веднъж сподели с баща си, че когато бе разхвърляно, „се чувства жива”. Същото може да се види с просто око и в съня ѝ. Мая не желаеше вече да е опитно зайче в подредена и чиста среда, защото животът е навън, там, където е разхвърляно.

Паякът

"На висока планина сме, остър връх. Мама седи, както обикновено, загледана надалеч и замечтана и не чува какво ѝ говоря. Със скръстени ръце е, притеснена е. От ръба се появява гигантски черен паяк с голямо дупе и щипки. Тръгва да ме гони. Опитвам се да извикам, но не мога, а тя гледа в далечината както преди. Нямам глас. Тръгвам да падам, тя просто ме гледа как падам от ръба. Падам на земята и се събуждам."

Този сън е толкова красноречив, че не знам дали има нужда от тълкуване. Той препраща към по-ранен пасаж, в който цитирах коментара ѝ, че не е знаела как да стигне до мен. Подсеща ме за времето, в което вече бях толкова преуморена и отчаяна от притесненията, че се пазех от новите оплаквания на Мая, като се отнасях по посочения начин в съня. Заглеждах се напред и го правех не от слабост, а защото исках да се съхраня, да запазя силите си за нова борба. Черният паяк или негативният образ на майчинството я погва, а тя няма глас да извика.

Тук ще кажа няколко думи за загубата на глас. След моята операция аз получих говорен дефект, който сега и да не е много видим, беше белязал юношеството ми. Просто заеквах, когато трябваше да се изправя пред нещо важно, като че ли притежавах вътрешен поразител, който искаше да ме остави в предишното ми положение на безпомощно дете. Често по време на битката ми за здравето на Мая самата аз сънувах кошмари, в които я губя и не мога да извикам за помощ, кошмари, на които няма да се спирам, но от които настръхвам и до днес, защото те добавяха допълнителна реалистичност заради говорния ми дефект.

Докато разговаряхме с нея, тя сподели, че често е сънувала сънища, в които не може да извика за помощ към мен.

Мисля, че тази двустранност в прекъснатата комуникация е посланик от сънищата, който добре изразява как нейното несъзнавано не може да стигне до моето съзнание и тя не може да ми предаде най-важното от всички съобщения, а именно: „Помощ!”, „Спаси ме!”.

Толкова дълбок беше страхът ми от перспективата за развиващата се у дъщеря ми женственост, че за да спася Мая от този потенциален убиец, аз сякаш отрязвах всичките си усилия да ѝ помогна. Това поведение е подробно описано от Доналд Калшед в неговата книга за травмата и отразява онова ниво на несъзнавана защита при сериозни травми, в която несъзнаваното прави всичко, за да спаси човека от страшен инцидент подобен на вече изживения, само че това спасение понякога е на твърде висока цена, цена, за която несъзнаваното не си дава сметка. С други думи, то е способно на това да убие тялото, за да спаси духа на човека.

Ето гласът на моето несъзнавано: Защо да пораства моето малко момиче, като след като приключи с детството, ще дойде нещо много по-страшно и по-опасно?

Ето гласът на моето съзнание: Нея ли лекувам или малкото момиче у себе си?

Разбира се по онова време не си давах сметка за нищо от това, но ето че тя е усещала хладината на този вътрешен „защитник”, който е готов да пожертва всичко, за да не се стигне до опасност от травма, поразител, който стои вкаменен от ужаса, който готви неизбежно задаващата се в далечината женственост.

Пързалка с рози

Разказване на съня: "Бях в някаква обществена сграда. Срещнах едно момче. То ме заведе при една водна пързалка. Но вместо вода, имаше листа от бели рози. Беше много красиво. Аз се спуснах по пързалката и когато влязох в басейна, там също имаше листа от рози."

Най-просто казано, пързалката с рози е предвестник, че доброто ще победи. Водната пързалка е малко страшна, но любима игрушка на Мая, а белите рози вдъхват надежда, символизират невинността и чистотата и обещават, че целта ще бъде постигната лесно и бързо, като на водна пързалка. Белите рози са и традиционно булчинско цвете. Те символизират преди всичко женствеността и девствеността. Интересното е, че към тази красива картина я води момче, може би олицетворение на нейния изграждащ се анимус, защото какво е женствеността без анимус?

Трите вещици

Разказване на съня:" Бях тръгнала към будките за плод и зеленчук. На покрива имаше три вещици. Те бяха облечени в лилаво и едната имаше метла, втората близалка, а третата бонбон. Те се засмяха зловещо и аз се събудих."

В книгата на Катерина Павурджиева за „Анорексията и секса” авторката започва с два въпроса:

Защо майките на заболелите са именно такива, каквито са?

Защо се разболяват все по-млади момичета?

Преди да подготвя лекцията, прочетох отново тази малка, но много ценна книга за момичетата анорексички. Вътре се поставят изключително важни въпроси, а началото ѝ стана отправна точка за сегашната ми работа. Цитирам: „Тази книга е посветена на моята майка – жената, която така и не успя да ме научи какво е да си жена. Тя е посветена на всички онези, които се отричат или имат намерение да се отрекат от женската си същност.”

Образът на вещицата

Вещицата е мъдра, знаеща жена – жена, която плаши и жените, и мъжете с познанието и независимия си начин на живот. Едва ли е останал някой, който да не знае, че наименованието произхожда от „вещ”, знаещ, препатил човек, човек, на когото му се отдава нещо.

От друга страна лилавото е изразител на творческата сила, обединява импулсивната победоносност на червеното в съчетание с меката отстъпчивост на синьото. Изключително женствен цвят, който навява мисли за мистично единение на разединените същности. Към това единение ме наведоха и вещите, които носят вещиците. Едната от тях носи метла – и тя е поставена на първо място в изброяването. Метлата е важен атрибут в света на женското и никога в света на мъжкото. Чрез нея се осъществяват пречиствания в много традиции – прелива се вода през метлата, премита се къщата, понякога метлата се е оставяла в стаята на бебето, за да го пази, докато всички са на работа, а от друга страна метлата е основно превозно средство на вещиците. Те имат нужда от нея, за да се движат напред. Тя може да лети и често притежава вълшебни, очистителни, лечебни свойства. Това е вещата вещица, тъй да се каже, водачът, защото опитността, магическата сила и вещината са тези, които ще водят парада на женствеността.

Следващата носи близалка и това е толкова странно, че никъде не открих такова съчетание освен в магазините за близалки, където има и такива във формата на вещици. Близалки обичат малките деца. Близането помага за бавното зарастване на раните, както е при много животни, а често успокоява и носи наслада, за което могат да свидетелстват стотиците му значения в сексуален контекст. То често служи и като средство за с-ближаване, както посочва и лексикалният разбор на думата, това е животинската целувка или животинското „здравей”. Близалката за мен е символ на скрепяване на двата основни аспекта от женствеността – този, който представлява метлата и този, който представлява бонбона. Именно затова втората вещица стои по средата, за да с-ближи иначе тъй различните аспекти в женското несъзнавано.

Третата вещица носи бонбон. Бонбоните в нашата култура се приемат като награда и те често са любимото лакомство за децата. С тях се черпим, когато имаме хубав повод, но и с тях се черпим когато споменаваме мъртвите. Дали бонбонът на третата вещица е сладък или горчив, това може да стане ясно едва след години, когато самата Мая вече може да оцени напредването в проявленията на собствената си женственост и този въпрос е поставен още в неуточнението за вкуса на бонбона. Зависи как ще се прояви женската вещина, как ще се случи скрепването и тогава вече ще стане ясно дали плодовете ще са сладки или не. Но е факт, че на този етап появата на бонбона изразява по-скоро и преди всичко насладата. Мая обожава бонбони и за нея те са най-сладкото от сладките неща.

В този сън подобно на съня с чудовищата архетипните гости са трима, но за разлика от първия сън, те са жени. Чудовищата нямаха пол за Мая, но вещиците имат. Троичната женственост тук известява целостността на женствеността с всички нейни аспекти – този на вещата старица, на наивната девственица, която обаче и осигурява прехода и на женския принцип да се ръководим от онова, което ни носи наслада.

Трите вещици се засмиват зловещо – ярко подсещане за това, че женствеността може да прояви както положителните си, така и отрицателните си черти. Вещиците сякаш готвят нещо, нещо, което ще промени всичко и всички. Зловещата усмивка в крайна сметка навява мисли за регрес, връщане назад, опасност.

Мая прави прекъсване в дневника си от три години. След това продължава, като започва със следния сън:

Змиите

"Влизам да се къпя във ваната. Още не съм пуснала водата. Една тънка змия ме полазва и се увива около мен. Поглеждам я – има жълто, червено и черно по люспите. Размахвам ръце да се освободя и чувам как малки змийчета падат като стъклени топчета. Те са много малки, с опашчици и са червени и сребърни. Полазват ме по краката, превземат ме цялата и така се събуждам."

В този сън, първият след дълго прекъсване на записките, но не и на сънуваното, отново съдържа трите цвята, които познаваме от съня с чудовищата. Този път обаче те са вплетени в люспите на една единствена змия. Змията е символ на познанието още от райската градина, но освен това тя е символ и на женствеността и коварството. Има ли змия, женското е на линия. Самата змия се вие като жена, подходът й е коварен, а захватът й е железен и всички се страхуват от нея. Тя бавно завзема тялото на Мая и първоначално дъщеря ми преживява появата й като застрашителна. Иска да се освободи, защото й се струва опасно, но после виждаме, че това е невъзможно, защото съвсем скоро змията е заменена с малки змийчета, които буквално обсипват детското тяло. Женското познание, женската природа сега като че ли полепва по нея на по-малки, смилаеми хапки, но отново има завземащ характер.

Преживяването

Описание на героите: "В съня ми присъстваха мама, тати, бати, аз, малката Диана и майка й, както и моята приятелка Ванеса."

Разказване на съня: "Бяхме в нашия асансьор. Слязохме долу и се озовахме в някаква джунгла. Разхождахме се и се наложи мама да ме оперира. Стигнахме до вода и пътувахме с лодка. Мама още ме оперираше. Не след дълго стъпвахме по твърда земя. Влязохме в асансьора и когато излязохме навън, срещнахме един велик актьор с шапка. Аз видях Ванеса и ѝ казах, че мама ме е оперирала."

По времето, когато Мая сънуваше този сън, аз все още често извършвах същите манипулации по тялото ѝ като най-верен болногледач. Тя обаче вече беше голяма и ги осъзнаваше. Случвало се е очите ѝ да се зачервят така, че да се срамува да отиде на училище или изтънената кожа по влагалището ѝ да се напука и от малките ранички да започне да прокапва кръв. Не смеех да я пусна на лагер или да се отдалеча твърде далеч, камо ли да започна работа, тъй като във всеки един момент на регрес в болестта трябваше да съм там, за да извършвам тези манипулации и да я подкрепям психически.

На пръв поглед джунглата в съня на Мая би могла да представлява светът, в който живеем – свят, в който тя не смее да пристъпи без мен, защото може да се наложи да бъде оперирана. Но тази джунгла се намира ниско долу и придвижването до нея се осъществява с асансьор. Превозните средства в сънищата служат за придвижването от една предиспозиция на съзнаваното в друга. Асансьорът осъществява това осмисляне, осъзнаване на фактите, като бързо я придвижва в подземния свят на несъзнаваното. Интересното е, че Мая отива там с цяла армия от познати хора, но никой от тях не ѝ помага, освен мен. Те са просто наблюдатели на случващото се, както всъщност беше и в самата реалност. Много често се случваше всички край нас да вдигат рамене и макар да искат да помогнат, да не знаят как. Мая се опитва да преработи онова, което ѝ се случва в реалността и затова е много лесно сънят ѝ тук да бъде анализиран. С нея прекосяваме река, точно както го правят принцесите от приказката: „Тринайсетте принцеси”. Щом ние преминаваме през водата, се озоваваме на ЗДРАВА земя, или земята на здравето. Изминали сме пътешествието успешно и се връщаме обратно в асансьора горе в осветения свят, света на съзнанието. Там Мая среща „велик актьор с шапка”, което е алюзия към бъдещото развитие на нещата.

По онова време, в което аз вече бях водила дъщеря си на психоанализа, беше започнало да става ясно, че една от причините за периодите на регрес в болестта ѝ, беше моето отношение. Аз приемах всичко, което се случваше с Мая, твърде сериозно и когато общувахме, общо взето я разпитвах подробно за състоянието ѝ и то по такъв начин, че очаквах от нея да „ми спретне поредния номер”. Не оставаше време и сили просто да се насладим на общуването си като майка и дъщеря, никога не правехме нещо просто за удоволствие. Това се отразяваше на състоянието ѝ и изглежда се беше получило така, че страховете ми подхранваха болестта й, а болестта ѝ - страховете ми. Нямаше излизане от омагьосания кръг, освен ако аз не впрегнех волята си да променя това отношение. По препоръка на психолога, започнах да се грижа да общуваме повече и да ѝ създавам повече позитивни преживявания. Щом ни поканеха на рожден ден, ние винаги отивахме, започнахме да посещаваме фестивали, празници, събития, всичко, което ми хрумнеше. Смеехме се заедно и се стараех да не обръщам такова внимание, да не се вторачвам така в симптомите на продължаващото заболяване. Не се получи веднага.

Много бавно, с много връщания назад, Мая все пак се подобряваше. По това време тя вече беше на 9 години, а периодите, в които се влошаваше, се бяха разредили на месечна основа. Вместо три дни в седмицата да е зле, тя беше зле около три дни в месеца.

Самата аз преминах през двегодишна психотерапия, за да назова и осъзная собствените си проблеми. Тогава не правех връзка между своята ранена женственост и тази на Мая, но беше факт, че когато подобрих фигурата си, накупих първите си рокли и първите си обувки с токчета, аз вече се вторачвах много по-малко в нейните проблеми. Излизах с приятели и се забавлявах много повече. Записах магистратура по творческо писане и реших да посещавам юнгианската школа. Колкото повече аз общувах и се радвах на новите си познанства, толкова повече и тя се съвземаше. Вече не беше необходимо да съм там, за да я „оперирам”. Операциите можеше да се отлагат, докато накрая изчезнаха. Оказа се, че великият актьор с шапка е подсказал на Мая естеството на заболяването. А именно, в забавлението. В края на съня Мая дори разказва на приятелка какво се е случило – защото то вече излиза от нея. Извън нея е и тя дори може да говори за него пред другите.

Дъщеря ми

Разказване на съня: "Аз и моята дъщеря с нейните приятелки, бяха две приятелки, стояхме на един мост. Двете с дъщеря ми се прегръщахме. По-късно тя и нейните приятелки си тръгнаха. Щом се отдалечихме, ни затвори една стена. Разбрах, че в чантата на дъщеря ми има бомба. Не можех да я предпазя. Изведнъж тя гръмна и те умряха."

Между този сън и предишния има почти половин година разлика. Мая е в разгара на възрастта на „Пипи дългото чорапче” и жадно иска да изследва света около себе си, който дълги години ѝ е бил забраняван заради заболяването ѝ. Тя вече може да посещава лагери, може да се сприятелява и може дори да ходи на басейн. Предишното момиче сякаш вече е изчезнало и само от време на време заболяването напомня за себе си. Аз, нейната майка, вече работя, и съм я оставила на мира. Дъщеря ми вече е дъщеря и на света.

Текущият сън показва едно изпращане, едно сбогуване. Мая вече е голяма и това се вижда по съня, тъй като вътре тя самата е майка. Тя изпраща малкото си момиче заедно с две приятелки. Това е болното момиче, а двете приятелки са там, само за да изведат символа на архетипно ниво чрез вече обсъжданата троичност. Те насочват към възприятието, че става дума за момичешкото й детство. Дъщеря ѝ е детството, с което тя се разделя. Неслучайно това се случва върху мост – мостът, който съединява и разделя две различни земи. Може да се каже, че това дори не е толкова мост между детството и ранното юношество, а мост между времето, в което тя боледуваше и времето, в което пребивава сега. Една стена се възправя между нея и онова детство – то вече си е отишло безвъзвратно. Едва тогава тя разбира за опасността – за онова, което ще последва, но не се притеснява. Просто констатира, че не може да предпази отиващото си дете, а после и трите деца умират. С други думи сънят е сбогуване с детството.

Оттук насетне сънищата й след този период стават нелогични, както самата тя се изрази тези дни. Те не представляват завършени истории, а само разпокъсани елементи и не заслужават да бъдат описвани в Дневника на сънищата. Сега Мая копнее да сънува, както е умеела преди, но мисли, че вече е загубила това умение.