Основният конфликт на романа, обаче, този път се пренася в адската жега и мизерия на мюсюлмански африкански села, където мъжете тихо и бавно се радикализират (слушайки пристрастено религиозно радио), а бяла поп звезда решава да прави благотворителност от скука, че даже и да си купи чернокожо бебе. Спасяват ли белите бедстващите, които спят на пръстения под и след залез слънце си светят само със смартфони или им объркват трагично отколешните ритуали и живот? Щастливи ли са жените, които са избягали от бурките, работят и се издържат сами, но са стари моми и отбягвани от мъжете или са по-щастливи забулени, под забрана да излизат, да ходят „на пазара“, а техните мъже вършат цялата работа? Кое е по-правилно и от чия гледна точка: да живееш по „старо му“ в многоженство и родово общество или да бъдеш от „модерните“ – с Аллах, но единствената ти жена да е изцяло покрита в черно и да се пречистваш постоянно от всичко светско за отвъдния живот, който те очаква? Щастие ли е да имаш деца, или е изпитание, на което почти всички – богати и бедни – се провалят? Романът поставя въпроси и не им отговаря – една от критиките на световната преса към Смит е именно в това, но то всъщност е първото най-голямо достойнство на романите й. Второто е специфичният хумор, който никне като неумолимо цвете в бетонната пукнатина на депресиращата реалност:

„И като не знаех какво друго да правя, взех, че се върнах на една ужасна работа, която имах през първото лято в колежа – в една пицария в Кензъл Райс*. Пицарията беше на един смешен иранец Бахрам, слаб и висок тип, който смяташе себе си за човек с определени качества, въпреки всички доказателства за обратното. Независимо от атмосферните условия, той винаги носеше дълго, елегантно палто с цвят на камилска вълна, най-често просто го беше наметнал на раменете си като италиански бос и наричаше дупката си “ресторант”, макар че помещението беше с големината на клозет, заклещен на парче земя в обраслия с храсталаци ъгъл между автобусната спирка и влаковата линия. Никой никога не идваше да яде при нас, хората само поръчваха за доставка или минаваха да си вземат храна за дома. Aз обичайно стоях зад щанда и гледах как мишките се стрелкат по линолеума. Имахме една маса, на която теоретично клиент можеше да седне и да поръча, но в действителност Бахрам прекарваше на нея по цял ден и по половин нощ – имаше някакви неприятности вкъщи, съпруга и три трудни неомъжени дъщери и ние подозирахме, че той предпочита нашата компания пред семейството си - или поне предпочита да навиква, нас отколкото да се разправя с тях. Работният му ден не беше напрегнат. През цялото време коментираше каквото вървеше по телевизора в горния ляв край на помещението или за разнообразие крещеше всякакви ругатни по нас, персонала, както си седеше на масата. Беше гневен постоянно и на всичко. С пламтящ и комичен гняв, който се изливаше в постоянни мръсни шеги с хората около него – расистки, сексуални, политически или религиозни подигравки, в резултат на които той всеки ден губеше или клиент, или служител, или приятел, а аз постепенно започнах да приемам това поведение не толкова за обидно, колкото за симптом на мъчително самонараняване. И все пак това беше единственото забавление, което се предлагаше в заведението. Първият път, когато влязох там, обаче, само на деветнадесет, не бях наругана така, а бях посрещната на някакъв език, който по-късно разбрах, че е фарси и който се лееше толкова изразително, че наистина имах чувството, че разбирам какво ми казва Бахрам. Колко съм била млада и красива, очевидно и умна, наистина ли съм била в колеж? Колко трябвало да се гордее с мен майка ми! Той се изправи, хвана брадичката ми и с усмивка започна да върти лицето ми на ляво – на дясно. Но когато му отговорих на английски, той се намръщи и се втренчи отблизо и критично в червената бандана, която покриваше косата ми – мислех, че на място, където се приготвя храна ще бъде подходяща –  и няколко мига по-късно, след като установихме, че въпреки персийския ми нос, аз не съм персийка, дори и съвсем мъничко, нито дори египтянка, нито мароканка, нито изобщо арабка от какъвто и да е вид, направих грешката да изрека на глас името на острова, откъдето беше майка ми –  и всяка добронамереност се изпари: бях изпроводена до щанда, където работата ми беше да вдигам телефона, да приемам поръчките, да ги давам в кухнята и да организирам момчетата, които разнасяха пиците. Най-важната ми задача бе да бдя върху любимия му проект: Списъка на Забранените Клиенти. Беше си направил труда да напише такъв списък върху дълга ролка хартия и да го закачи зад мен, на места с добавени полароидни снимки до имената. „Предимно твоите хора“, подчерта между другото още на втория ми ден.

–   Не плащат, или бият се, или дилъри на дрога. Не ми прави лице! Как си обидена? Знаеш! Е истина!

Нямаше как да си позволя да се обиждам. Бях решила да издържа трите летни месеца там –  достатъчно време, за да мога да спестя и да сложа нещо настрани и като завърша, веднага да изляза на квартира. Но по това време имаше тенис и това направи всичко просто невъзможно. Аз и едно сомалийско момче от доставките следяхме жадно тенис шампионата, а Бахрам, който при други обстоятелства също би гледал запалено мачовете – според него спортът беше най-чистото доказателство на социологическите му теории – тази година беше бесен на тениса, беше бесен и на нас, че го следим с удоволствие и всеки път, когато ни хванеше да гледаме, ставаше още по-гневен, тъй като личното му разбиране за ред беше дълбоко разклатено от факта, че Браян Шелтън** отказа да отпадне още на първия рунд.

–  Защо гледа него? А? А? Защото един от вас?“

Бахрам мушна с пръст тесните гърди на сомалийския разносвач, Анвар, у когото живееше някакъв възвишен дух, някаква изумителна способност за радост, въпреки че нищо в неговия живот не изглеждаше, че може да я породи с каквото и да било – и ето че той отвърна като плесна с ръце и разтегли усмивка от ухо до ухо:

–  Да, човек! Ние за Браян!

–  Вие си идиот, това го знаем, каза Бахрам, след което се обърна към мен зад щанда: –  Но ти умен и това прави теб повече идиот.

И когато аз не отговорих нищо, той дойде до мен и удари с юмрук върху щанда:

–  Тоя човек Шелтън – той няма спечели. Той не може.

–  Спечели! Спечели! – извика Анвар.

Бахрам взе дистанционното и изключи телевизора, така че да може да го чуят всички и отзад, дори и жената от Конго, която чистеше пещта за пица.

–  Тенис не игра за черни. Трябва разбереш: всеки народ има своя игра.

–  Коя е вашата игра?, - попитах с искрено любопитство аз, а Бахрам се възправи колкото можа в стола – дълъг и горд:

–  Поло.

Кухнята се взриви от смях.

–  Ебем ви всичките, копелета!

Още истерия в кухнята.

В действителност аз не гледах Шелтън и никога не бях чувала за него преди Анвар да ми го покаже, но след този случай вече го следях и заедно с Анвар станахме най-големите му фенове. Носех малки американски флагчета в дните, когато той имаше мач и гледах да изпратя по поръчки всички други разносвачи, освен Анвар. Заедно викахме за Шелтън, танцувахме из пицарията при всяка негова точка и след като той спечели един мач, а след това и още един, почувствахме, че сякаш с нашето танцуване и дюдюкане всъщност ние сме тези, които го тласкат напред и че без нашата подкрепа щеше отдавна да е паднал. Понякога и Бахрам се държеше така, като че ли вярва в това –  сякаш ние изпълнявахме някакъв древен африкански вуду ритуал. И наистина успяхме да омагьосаме и Шелтън, и Бахрам, защото дните на шампионата минаваха, Шелтън продължаваше да отказва да падне, а аз забелязах, че всички други тревоги на Бахрам – бизнесът, трудната му съпруга, стресиращoто търсене на кандидати за дъщерите – всички започнаха да отстъпват на заден план, а единствената му мания бе ние да не викаме за Браян Шелтън и Шелтън да не стигне до финала на Уимбълдън.

Една сутрин по средата на шампионата, стърчах и скучаех до щанда, когато видях, че Анвар се набира на велосипеда си с всичка сила към нас, набива лудо спирачки, скача и тича към щанда с ръка върху излязлата си от всякакъв контрол усмивка. Той хвърли пред мен един Дейли Мирър и посочи колоната на спортната страница:

–  Арабин!

Не можехме да повярваме. Той се казваше Карим Алами. Мароканец и дори по-ниско сложен от Шелтън. Мачът им започваше в два. Бахрам пристигна в един. Наоколо вреше и кипеше от вълнение и очакване, разносвачите, които трябваше да дойдат чак в пет бяха дошли по-рано, чистачката от Конго започна да чисти кухнята отзад с безпрецедентна скорост с надеждата, че докато мачът започне, ще е стигнала до предната част на помещението – и съответно до телевизора. Мачът продължи пет сета. Шелтън започна силно и при отбелязването на определени точки в първия сет присъствието на Бахрам беше сведено до стърчене върху стола и крещене. Когато първият сет приключи шест-три за Шелтън, Бахрам скочи от стола и директно излезе от пицарията. Всички се спогледахме: това победа ли беше? Пет минути по-късно той се спусна обратно с пакет Голоаз в ръка, беше ги взел от колата си –  и започна да пуши цигара от цигара с наведена глава. Но по време на втория сет нещата за Карим леко се подобриха, така че и Бахрам първо се изправи в стола, после стана, започна да крачи в кръг из миниатюрното помещение като коментираше мача в собствен стил, смесващ евгеника, бекхенд, прехвърлящ удар и двойна грешка в лекция, която до тайбрека беше станала все по-гладка, а лекторът – размахващ цигарата си – още по-уверен в своя английски. Черният, ни информира Бахрам, той има инстинкт, той има движещо се тяло, той е силен и той е музика, разбира се, той е ритъм, всеки знае това, той е и бързина, и да, това може би е красиво, но от мен да знаете – тенисът е игра на съзнанието – на съзнанието! Черният може да е по-добър в силата, в мускула, той може да удари топката много силно, но Карим е като мен – той мисли една-две стъпки напред. Той има арабско съзнание. Арабското съзнание сложна машина е, деликатна. Ние изобретява математика. Ние изобретява астрономия. Изтънчени хора. Две стъпки напред. Ваш Браян е сега загубен.

Но той не се изгуби: взе сета със седем-пет, а Анвар взе метлата от чистачката от Конго – така и не научих името й, защото никой и през ум не му минаваше да я попита как се казва – и я завъртя в танц на някаква ганайска мелодия, която се носеше от портативното радио, което носеше навсякъде със себе си. В следващия сет Шелтън се срина – едно-шест. Бахрам беше в екстаз. Където и да ходите по свят, каза той на Анвар, вие хора сте на дъно. Понякога на върха бял човек, евреин, арабин, китаец, японец – зависи. Но вашите хора, те винаги губи. Когато започваше четвъртият сет, вече бяхме спрели да се преструваме, че сме пицария. Телефонът звънеше, но никой не вдигаше, пещта беше празна и всички се бяхме натъпкали в тясната предна част. Седях с Анвар върху щанда и нервно блъскахме с крака евтиното МДФ покритие докато панелите му се раздрънкаха. Гледахме тези двама играчи – истината беше, че те бяха на почти съвсем еднакво ниво – как напредват в борбата си към удължения болезнен тайбрек, който в крайна сметка Шелтън загуби пет-седем. Анвар избухна в горчиви сълзи.

–  Анвар, малък приятелю, имаме още един сет, –  опита се да обясни великодушно босненският готвач, но Анвар показа благодарност колкото би показал осъденият на електрическия стол, когато забележи през плексигласа, че официалното лице е влязло забързано в залата за екзекуции.

Финалният сет беше бърз: шест-две. Гейм, сет, мач – Шелтън.  Анвар пусна радиото си на максимум и от мен се изтръгнаха най-различни ритми – въртях се, тропах, плъзгах се, дори направих стъпките на шим-шам. Бахрам обвини всички ни, че правим секс с майки си и изхвърча навън. След около час се върна. Беше ранният час пик на поръчките, когато майките решават, че няма да преживеят още едно готвене на вечеря, а пушачите на ганджа на пълен работен ден осъзнават, че не са яли нищо от сутринта. Стоях изтормозена на телефона, както обикновено, в опити да разбера какво ми казват на най-различните видове пиджин английски – по телефона или в нашия екип от разносвачи – когато Бахрам дойде до мен и ми пъхна вечерния вестник под носа. Посочи снимка на Шелтън, с високо извита ръка тъкмо преди да нанесе един от силните си сервиси на топката отпред във въздуха – кадър застинал точно преди контакта между двете. Закрих слушалката с ръка.

–  Какво има? Работя.

–  Гледай добре. Не черен. Кафяв. Като теб.

–  Работя.

–  Сигурно е наполовина като теб. Така че: това обяснява.

Аз погледнах добре, но не Шелтън, а Бахрам. Той се усмихваше.

–  Наполовина победител. – каза.

Аз затворих телефона, свалих престилката и си излязох.“

 

___________________________________________________________________________

  *Кензъл Райс е гара в Северен Лондон, където обичайно се развива действието на романите на Зейди Смит

**Браян Шелтън (роден, 1965) Американски треньор по тенис и бивш професионален състезател (1989-1997), достигнал най-високото си индивидуално класиране на 23 март 1992 г. на турнира на ATP Tour, когато става 55 в света и по двойки - 52, през 1994 г.

_____________________________________________________________________________________

Цитатът е в превод на редакцията и няма претенции за бъдещ официален превод от издание на романа!

_____________________________________________________________________________________