Тадеуш Домбровски е един от най-превежданите и награждавани полски съвременни поети. Познат е и като есеист, а неотдавна се появи и дебютният му роман, който той определя по-скоро като инцидент.
Книгата с поезия “Тишината след мен” излиза на български език от издателство “Ерго”, а Домбровски я представи в “Перото” през декември. Той гостува за първи път в България, а по време на срещата ни си личи, че все още се ориентира в обстановката. Електронният му Casio е с час назад, но като автор той звучи като някой, който се е научил да върви с крачка пред читателите и критиците си.
Пътувате много покрай книгите си. Помага или пречи това на писането?
Поетичните идеи не идват по план, не изискват постоянна концентрация, така че не е необходимо да съм на едно място, за да завърша нещо. Но е интересно, че когато съм на път, е много по-вероятно да пиша на ръка, което много променя акта на писане, построяването на стиховете, физическото усещане. В тези моменти писането е почти като създаването на скулптура.
Наскоро поезията ви беше публикувана в New Yorker. Какво преводът отнема или дава на поезията ви?
Когато бях по-млад, на 20 и нещо, стиховете ми започваха да излизат тук-там. Тогава следях процеса изкъсо. До степен, в която преводачите се отказваха от мен, тъй като им писваше от претенциите ми. Но от друга страна, така намерих възможно най-правилните хора: работя отблизо с преводачите ми на английски и немски език и те идеално предават гласа ми. Разбира се, няма как да имаш същия контрол, когато става въпрос за език, който не говориш. Просто трябва да се довериш.
Имам няколко поеми, които намирам за по-добри в превод, отколкото в полския си оригинал. По принцип не мисля за стиховете си като за твърде “полски”, не мисля, че има нещо твърде местно, твърде свързано с историята или традицията на страната, надявам се, че в текстовете има нещо универсално, което пътува през различните страни. По принцип, поезията трябва да говори на универсален език, да не остава заключена.
Полша има огромна традиция в поезията. Задушаващо ли е това за по-младите автори?
Спомням си един случай, когато преди години присъствах на лекция на известен полски критик. Попитаха го кои млади автори намира за интересни и очаквах да чуя името си. А той каза, че след като е прехвърлил 40-те си години, е изгубил любопитството си постоянно да чете нова литература и да следи тенденциите. Представете си разочарованието ми…
За съжаление, трябва да призная, че сега, когато аз съм на 40, и аз някак изгубих този импулс. Не се ориентирам толкова добре в настоящето. Но ако има място за генерализации, имам чувството, че днес поетът е приеман по различен начин в сравнение с близкото минало, като някой, който прави това, което прави, ей така между другото, като странно хоби.
Може би ми е трудно да анализирам, тъй като не се възприемам като част от определено поколение. Предполагам, че съм се чувствал от “младите”, когато започнах да общувам по-често с големия полски поет Тадеуш Ружевич, който би могъл да ми е дядо. С него обменихме доста писма преди години и беше полезно да видя неговата перспектива. Мисля за поезията като за пространство отвъд времето, пространство, в което може да срещаме призраците на миналото. Нещо като тъмна материя, различна зона…
Звучи като Зоната във филма “Сталкер” на Тарковски...
Да, като пространство, което може да опишем само с думи, заобикаляме смисъла, който не можем да конкретизираме, нещо по-голямо от нас.
Между другото, намирам паралел в отношението към поезията и религията. Примерно в Полша над 90% биха се заявили като католици, но не съм сигурен дали и 20% следват модела на живот, който промотират. По същия начин, много хора биха се определили като читатели, но малко хора всъщност имат вкус към литературата. Не мисля, че в Полша имат нужда от нея в ежедневието си, както примерно в САЩ, където поезията все още има място в периодичния печат.
След като направихте това сравнение между вярата и литературата – колко важна е религията за вас?
Отраснах в силно католическо семейство, това вероятно личи в ранните ми стихове. Имах много кризи във възприятията си, донякъде и заради всички тежки неща, които се случиха в полската църква (особено разкритията за насилие), но през последните пет-шест години се върнах към отбора на вярващите.
С някои уговорки, разбира се. Намирам за нормално в един и същ момент да вярваш и да не вярваш, да се съмняваш, да се отдадеш на недоверчивостта в себе си. Не съм сигурен дали това ми се отразява като автор. По-мъдър съм като поет, отколкото като човек. Ако една поема поставя под въпрос устоите и разбиранията ти, клишетата, в които живееш, тя успява да бъде метафизична, отвъд религията, отвъд реалността, в мистерията.
Може би това трябва да правим като автори: да показваме на читателите, че има неща, които са много трудни за описване, за осмисляне. Добрият поет е автоагресивен, той трябва да изследва хилядите възможности, които езикът му дава или да се бори срещу ограниченията, ако чувства, че има такива пред себе си.
Из стихосбирката “Тишината след мен” (Издателство Ерго 2019)
Текстовете са селектирани от преводачката на книгата Вера Деянова:
***
***
* * *
* * *
Съвременният стих
* * *
Сенки
На берлинските бездомници
Recycling
Възхвала на провинцията