expo-611-d.jpg
Едвин Сугарев

Из "Талаш"

Памет

 
Преглеждах си старите снимки: Индия, преди десет години.
Вгледах се в едно лице – запечатано някъде там – 
в Харидвар или Ришикеш,
в Джайзалмер или Мадурай, 
в Каджурахо или Калкута.

Беше лице на просяк.
Тогава обичах да снимам просяци. 
Обичах техните източени лица, дългите мръсни коси,
червената боя, размазана в средата на челото,
бръчките под жалостивите очи,
мърлявите препаски, изтърканите шалове,
тоягите, излъскани от дланите,
канчетата за милостиня.
 
Бяха толкова одухотворени, с тъй изразителни черти, 
толкова по-одухотворени от тъпите търговци с дундестите им женици 
и наглата им челяд.
Беще трудно да ги отделиш от садутата –
бяха еднакво запуснати и еднакво смирени; 
само дето просяците настояваха за милостиня, 
а садутата не.
Правят се на такива – ми каза един индиец от средната класа –
всъщност не се и правят – всички са просяци.
Докато говореше, дебелата му гуша подскачаше
като някакво различно същество. 

Този от снимката беше типичен просяк. 
Имаше измъчено лице.
Пот, избила върху шоколадено кафявото чело. 
Тясна препаска над сплъстените коси.
Очи блуждаещи и някак си отчаяни – 
от глад или хашиш – това, уви
снимката не може да покаже. 
Бегли белезникави следи от начеваща проказа
покрай носа, върху ушите и по пръстите.
Протегнал бе ръка с в молба, отворил бе уста – 
сигурно ми казваше нещо,
например Please, Sahib, one Rupee only...

Снимах непрекъснато такива, незнайно защо ме привличаха.
Бяха много по-истински, по-живи и с по-изразителни лица
от европейските просяци. 
Минавах, давах им по няколко рупии
и ги снимах. 
Някои се опитваха да позират, 
но не го умееха.

Някои ме презираха.
Канех са да направя фотоизложба
от такива снимки.
Може би щях да я кръстя
„Другата Индия”.

Сега, додето гледах този просяк, внезапно си дадох сметка
че той със сигурност отдавна е умрял.
Че никой не си спомня за него.
Че никой никога не си е спомнял – даже приживе.
Че не е имал близки и приятели.
Имал е само босите си крака на безкрайния път
само мръсния шал и каната за просене.
И нищо, нищичко не е останало от него
в паметта на Индия,
в паметта на Вишну,
в паметта на каквото и да е,
където и да е.

И че тази снимка е единствената памет.
Паметта за погледа, паметта за кожата, паметта за болката – 
всичко онова, което днес разглеждам
докато се мъча да си спомня къде ли е било това,
край кой ли храм, по време на кое ли пътешествие – 
и гледам снимката така, както се обръщаме след някой непознат,
за който ни се струва, че все пак сме го виждали
някога и някъде, тук, на този свят.

Книга на отчаянията



    „Видях, прочее, че за човека няма по-добро
    Освен да се радва в делата си;
    Защото това е делът му;
	Понеже кой ще го възвърне надире за да види
	Онова, което ще бъде подир него?”

                                             Еклезиаст, 3:22


Делата се разнищват и забравата
като отрова се процежда в паметта,
прах и пустош вижда погледът надире –
и как сред тях да дирим съкровеното,
и как сред тях да дирим онова, което
могло би да остане подир нас?

Да бях на пръсти минал този свят
следа и знак да не оставя, никой
да не запомни как съм промъквал, как
съм следвал грешни стъпки, кухи фрази
изричал съм в екстаз, от пясък и от дим
съграждал съм дворци, все тъй невярващ,
че подир пламъка остава пепел само,
че след вълната иде пак вълна,
че всичко се повтаря, започва отначало
и свършва в празнота, 
в неведомост отглъхва!

И в погледа надире ти не виждаш
ни своите дела, ни своите следи,
а само коловозите от тези, дето слитат
в една и съща пропаст – след теб и отпреди
тук да се родиш и сляпо да повярваш... Виж:
изпод лицата смътни твоето прозира,
и болките познати под кожата трептят,
и твой е всеки жест – и праведен, и грешен,
и твои са делата им, на рабоша записани –
и с погледът надире улиташ в пропастта – 
а тя е смърт и вечност – и тя е твоя избор
и тя е твоя участ и твоето добро: 
достигнал вече края, надире си да видиш:
делата си разнищени в праха и пустошта.

Лозарят

“Аз съм истинската лоза и Моят Отец е лозарят”

 Йоан, 15:1

 

Плодът от болката зависи. Ножът на лозаря
посича яловите пръчки – и кърви
с кръв белезникава лозата. Помпа е страданието,
с която старото и възлесто стебло ще черпи сокове
от тъмната земя. В набъбващите гроздове
ще свети слънцето – и Божието слово
в прозирни ципи ще едрее. А наесен
лозарят пак ще дойде с тежките си линове
и гроздето ще отнесе – душата му да зрее
да шава в бъчвите – и да набъбва и шупти
омайния кармин на тази кръв синовна,
която бе пролята – да изкупи простите ни истини
от ловките прегръдки на умелите лъжи. 
Сезони се въртят, листа се сипят – 
отново и отново се повтаря изкуплението
и всеки е поне един път Божи син.

Да – пийте от кръвта Му, всяка есен
тя пълни чашите, събрала топлотата
на Неговия изгрев над света ни. Ала никога
не бива да забравяте за другото, прикритото,
не някъде отвъд, а в този свят,
покръстен също във страдание, обгрижван с болка
от скрития в сърцата ни лозар – 
да, в този свят, в отрязаните вейки,
в нещата, дето виждаме и галим в своя допир,
в пейзажите, в росата, в полъха на вятъра
и в безпричинната тъга, която ни обзема. 

Отпийте от кръвта му. Потърсете го.
Вдигнете камъка и Той ще бъде там.

Слятост

 

	„Тогава Исус им рече: още малко време светлината е между вас. 
Ходете, докато имате светлина, за да не ви настигне тъмнината. 
Който ходи в тъмнината, не знае къде отива.“

                       Евангелие на Йоан, 12:35


Не знаем, да. Очите си превързваме,
та да не би да встъпим в светлината.
Опипом бродим сред въображаеми пространства
по пътища, които криволичат
и очертават странен лабиринт – 
без всякакви стени, под слънцето искрящо
от лутането наше сътворен.

И всеки иска тук да е Тезей
и да убие Минотавъра вдън себе си, 
а тътри се по пътя си, повлякъл
пресечената нишка. Ариадна
отряза я, от скука омерзена,
остави тези клети къртици да ровят в светлината
следите си да следват в дирене на себе си.

Да, между нас е светлината, между нас.
Въздигната е като зид небесен.
Зид, който ни дели един от друг – 
защото сме единни в слепотата си,
в мекия уют на мрака, с който
даряват ни превръзките над нашите очи.
Не са добре дошли зидарите, които зидат светлината.
Те вграждат ни във свода. И потъваме.

А ако някой дръзне да свали
онзи пласт от налепи, с които
очите си по своя воля оковахме;
онзи пласт от утаена дърта мъдрост,
която ни подрежда във матрицата,
то нека да внимава – ще надигнат
напрегнатите гърбове огромната къртичина, 
която някой ден ще нарекат Голгота.

Но докато е още между нас,
то нека поиграем за забава
на някоя многозначителна игра,
предназначена за пророци и палачи.
Да поиграем заедно, да поиграем до насита
на сляпа баба. Търсим Го опипом,
но другата ръка е зад гърба
и крие там венеца трънен. Многоверецо,
ти – встъпил в нас – не знаеш де отиваш.