Памет

 
Преглеждах си старите снимки: Индия, преди десет години.
Вгледах се в едно лице – запечатано някъде там – 
в Харидвар или Ришикеш,
в Джайзалмер или Мадурай, 
в Каджурахо или Калкута.

Беше лице на просяк.
Тогава обичах да снимам просяци. 
Обичах техните източени лица, дългите мръсни коси,
червената боя, размазана в средата на челото,
бръчките под жалостивите очи,
мърлявите препаски, изтърканите шалове,
тоягите, излъскани от дланите,
канчетата за милостиня.
 
Бяха толкова одухотворени, с тъй изразителни черти, 
толкова по-одухотворени от тъпите търговци с дундестите им женици 
и наглата им челяд.
Беще трудно да ги отделиш от садутата –
бяха еднакво запуснати и еднакво смирени; 
само дето просяците настояваха за милостиня, 
а садутата не.
Правят се на такива – ми каза един индиец от средната класа –
всъщност не се и правят – всички са просяци.
Докато говореше, дебелата му гуша подскачаше
като някакво различно същество. 

Този от снимката беше типичен просяк. 
Имаше измъчено лице.
Пот, избила върху шоколадено кафявото чело. 
Тясна препаска над сплъстените коси.
Очи блуждаещи и някак си отчаяни – 
от глад или хашиш – това, уви
снимката не може да покаже. 
Бегли белезникави следи от начеваща проказа
покрай носа, върху ушите и по пръстите.
Протегнал бе ръка с в молба, отворил бе уста – 
сигурно ми казваше нещо,
например Please, Sahib, one Rupee only...

Снимах непрекъснато такива, незнайно защо ме привличаха.
Бяха много по-истински, по-живи и с по-изразителни лица
от европейските просяци. 
Минавах, давах им по няколко рупии
и ги снимах. 
Някои се опитваха да позират, 
но не го умееха.

Някои ме презираха.
Канех са да направя фотоизложба
от такива снимки.
Може би щях да я кръстя
„Другата Индия”.

Сега, додето гледах този просяк, внезапно си дадох сметка
че той със сигурност отдавна е умрял.
Че никой не си спомня за него.
Че никой никога не си е спомнял – даже приживе.
Че не е имал близки и приятели.
Имал е само босите си крака на безкрайния път
само мръсния шал и каната за просене.
И нищо, нищичко не е останало от него
в паметта на Индия,
в паметта на Вишну,
в паметта на каквото и да е,
където и да е.

И че тази снимка е единствената памет.
Паметта за погледа, паметта за кожата, паметта за болката – 
всичко онова, което днес разглеждам
докато се мъча да си спомня къде ли е било това,
край кой ли храм, по време на кое ли пътешествие – 
и гледам снимката така, както се обръщаме след някой непознат,
за който ни се струва, че все пак сме го виждали
някога и някъде, тук, на този свят.

Лозарят

“Аз съм истинската лоза и Моят Отец е лозарят”

 Йоан, 15:1

Плодът от болката зависи. Ножът на лозаря
посича яловите пръчки – и кърви
с кръв белезникава лозата. Помпа е страданието,
с която старото и възлесто стебло ще черпи сокове
от тъмната земя. В набъбващите гроздове
ще свети слънцето – и Божието слово
в прозирни ципи ще едрее. А наесен
лозарят пак ще дойде с тежките си линове
и гроздето ще отнесе – душата му да зрее
да шава в бъчвите – и да набъбва и шупти
омайния кармин на тази кръв синовна,
която бе пролята – да изкупи простите ни истини
от ловките прегръдки на умелите лъжи. 
Сезони се въртят, листа се сипят – 
отново и отново се повтаря изкуплението
и всеки е поне един път Божи син.

Да – пийте от кръвта Му, всяка есен
тя пълни чашите, събрала топлотата
на Неговия изгрев над света ни. Ала никога
не бива да забравяте за другото, прикритото,
не някъде отвъд, а в този свят,
покръстен също във страдание, обгрижван с болка
от скрития в сърцата ни лозар – 
да, в този свят, в отрязаните вейки,
в нещата, дето виждаме и галим в своя допир,
в пейзажите, в росата, в полъха на вятъра
и в безпричинната тъга, която ни обзема. 

Отпийте от кръвта му. Потърсете го.
Вдигнете камъка и Той ще бъде там.