Маргарита Станева

Остров

Остров. Тих и далечен. За това си мечтая от малка. Място на бягството от задушната, смърдяща реалност, покрита с пепел и цигарен дим. Дали можем да избягаме завинаги? От страховете си, от смъртта, от себе си?

Събудих се рано. Слънцето току-що беше изгряло, въздухът беше свеж, пясъкът – хладен...

Преди не обичах да ставам рано, но сега го правя всяка сутрин. Харесва ми, че е прохладно, защото от обяд до вечерта жегата е непоносима. Прекарваме времето си в гъстата гора до плажа и излизаме от нея само за да се потопим във водата.

***

Къде ли не се лутам в спомените си. Знам, че това е забранено. Всеки ден ми се повтаря: Не мисли за нищо! Миналото не съществува! Бъдещето също! Само настоящето! Това е нашата мантра. Не се връщайте в миналото, то е загубено, то е ненужно! Бъдеще не съществува! Но, когато е тихо, когато няма веселие, когато съм трезва и съм се измъкнала от очите и ушите на другите, се връщам в детството си. То е така сладко-горчиво, така съблазнително. Не това, което се е случвало тогава, а начинът, по който съм се чувствала. Няма тревожност, страх, съмнение, само игра. Нищо няма значение. Само да ти е забавно. Нима можем да се върнем към това сега?

***

– Време е за медитация! Затворете очите си. Отпуснете телата си! Бъдете! Не заспивайте! Бъдете!

Вие имате само този едничък момент, в който вятърът нежно полъхва лицата ви и разрошва косите ви. Не се борете с мислите си. Оставете ги да отминат. Не бройте дните, нито минутите. Минути тук не съществуват. Ние живеем отвъд времето, в самата същност на живота! Нямаме нужда от жертви! Нямаме нужда от подвизи! Ние сме само това, което сме сега! Отпуснете се и се оставете на същността ви да ви обладае. Да бъдете! Дишайте и позволете на дъха ви да ви води към освобождението от мислите и към насладата от момента!

***

Отворих си очите, размърдах се и усетих до мен нечие чуждо, хладно и леко лепкаво от пот тяло. Погледнах и видях проснат по корем мъж с рошава коса, дълъг торс, широки рамене и не много едри ръце. Не бях сигурна кой точно е. Можеше да е Деян или Андрей... Някой от тях двамата трябва да беше. Сънувах друг. Момче от спомените ми. Онези спомени, които никога не ме напускат. Колкото и да медитирам, да правя йога, колкото и трева да изпуша и независимо от алкохола, който изпия, не мога да ги прогоня. Наистина през повечето време не мисля. Начинът ни на живот не го позволява. Трудно е да мислиш, когато си пиян и напушен и правиш секс. Но все пак мислите намират своето място и време, за да дойдат при мен и да ме отнесат някъде другаде. А когато не съм им го дала, когато съм ги заглушила с разнородни шумни и ангажиращи съзнанието дейности, когато не съм им оставила дори малко, мъничко прозорче от време, през което да се проврат... Тогава нахлуват в сънищата ми. Някои са неприятни. Някои са срамни, искаш да ги забравиш. Но споменът за Него не е. Той е някаква магия. Магия, която я няма тук. Той беше нещо не съвсем позволено, но и не съвсем забранено. Говорехме си с погледи, защото думите изграждаха стена помежду ни. Гледахме се от далечните краища на помещенията, в които се озовавахме, търсехме погледите си и, когато се пресрещнеха, се скачаха като части, предназначени една за друга. Понякога успявахме да се доближим, да си откраднем време на почти забранена близост, да се докоснем и да усетим капка наслада, но без да прекрачваме границата, от която няма връщане назад. Не е същото, когато всичко ти е позволено. Когато тялото на всеки е на твое разположение и ничие не ти принадлежи. В началото чувствах непозната еуфория от тази свобода. Тя постепенно утихна и сега просто няма тръпка, няма гъделичкащи стомаха чувства, не ти пука кой те харесва и кой не... А, ето размърда се. Нито Деян, нито Андрей, беше Алекс.

– Добро утро!

– И на теб –казвам тихо, леко недоволна от факта, че неговото събуждане ме разделя с мислите за съня ми.

– Имаш ли нещо за чадене?

– Няма ли да хапнеш първо? Да пиеш едно кафе?

– По-сладко ще ми е така – казва той и мазничка усмивка се разлива върху лицето му.

– Нямам нищо – отговарям му, въпреки че въобще не съм сигурна. – Снощи изпушихме всичко.

– Ще изляза да потърся.

– Добре – не го питам дали ще се върне, защото знам, че няма.

***

Тази нощ вали дъжд. Обичам да вали дъжд. Тогава мислите ми са най-свежи, най-ясни. Потъвам в тях като в меко детско одеяло. Няма купон, защото не можем да се съберем на открито. Всички са се наврели в палатките си, сгушени по двама, по трима... И аз не съм сама. С мен е едно момче – Марин. Той е срамежлив и тих. Но когато се отпусне, с него мога да си говоря много добре. Умен е. Тази вечер не си говорим, не правим нищо. Лежим един до друг и всеки е в своя свят, със своя предишен живот, предметите от него, местата, хората... От време на време се прилепвам към него и той небрежно ме обгръща с едната от двете си доста дълги ръце. Просто така за някаква топлина. Дъждът е благодат. Прохладно е, а и когато вали, шумът му ти позволява да се пренесеш където си искаш. Аз се пренасям в един тих следобед. Когато бях малка, имахме куче – голдън ритрийвър. Обичах го като брат, защото нямах братя или сестри.

Казваше се Доналд. Странно име за куче, нали? Спомням си меката му златисто-жълта козина. Как се потапях в нея. Обичах да виждам света през неговите очи. Или поне да си представям как го вижда той. Трябва да отбележа, че за мен светът е много по-вълнуващ през очите на куче. Съвсем дребни неща са важни: далечни звуци, миризми, тракането на ключове или на веригата за разходки, поместването на купичка, думите на стопанина... За човека, колкото по-възрастен става, толкова по-малко вълнуващ става светът. В онзи следобед бяхме аз и Доналд. Аз четях. Не си спомням със сигурност какво, но май беше „Чичо Томовата колиба“. Трябва да съм била на около 9-10 години. Бях щастлива. Не знам дали съм била щастлива. Не съм мислила за това. Единственото, което ме тревожеше, беше, че трябва да ходя на училище. Сега не трябва. Никъде не трябва да ходя и пак се тревожа. Дори не знам за какво, но понякога се чувствам така, сякаш насладата се стапя в устата ми и бързо изчезва.

***

Спомням си един празник. Мисля, че беше Нова година. Всички танцувахме. Бяхме във вилата на един приятел. Там имаше голяма зала, идеална за танци, макар и малко стара и запусната. На нас това не ни пречеше. Беше даже по-добре. Не си спомням как и кога е станало, но помня, че тогава с Него танцувахме. Той беше толкова близо, ръцете му върху тялото ми, обхванали ме през кръста, дъхът му върху врата ми.... Не продължи дълго. Сега ми се струва, че е било само миг. Приятелят ми влезе и Той учтиво ме „предаде“ на него.

***

Островът от три дена е мрачен. Вчера имаше буря. Първите два дни бях доволна от това. Най-накрая нямаше да търся сенките на дърветата, за да не умирам от жега. Започна обаче да ми става малко мрачно и на душата. Затова сега, когато най-накрая изгря слънце, се почувствах по-добре, дори някак оптимистично, почти усетих вълнение, все едно ми предстоеше нещо...

– Скъпи приятели – чу се гласът на Иван по мегафона. – Заповядайте на главния плаж. Ще направим кратко събиране.

***

Няма думи. В главата ми няма думи. Най-накрая го постигнах. Никакви мисли. Само тръпки лазят по тялото ми нагоре и надолу, без да мога да ги спра. Очите му. Гледат ме така учудено и невярващо. Какво прави тук? Как е попаднал? Сигурно и аз се пуля озадачено.

– Това момче ще се присъедини към нас. Имаме нужда от нови попълнения в мъжката част и без това – подправено невинен смях се разля от устата на Иван и той продължи с усмивка: – не можем вече да смогваме на момичетата.

– Откъде е? – попита някой в тълпата.

– Това няма значение. Нали знаете: всички сме от тук!

Косата му – тъмна пепел, тялото му – статуя от слонова кост!

***

Дали си сън, или мечта? Едното от двете. Не може да си истина. Само в сънищата може да бъде толкова хубаво. Хладните гърди, до които съм допряла ухото си, дали са твоите, или съм успяла да заблудя съзнанието си, че най-накрая те има? Прокарах пръсти през черната ти коса и почти се убедих, че не спя върху нечие чуждо тяло и не сънувам теб.

– Какво има, защо ме гледаш така?

– Не знам дали си истина. Дали не си сън, или мечта. Не може да е...

– Чувстваш ли го като истина?

– Да.

–Тогава няма значение – полуусмивка. Тялото ми изтръпва и почти се изпарява заради нея.

***

Разхождаме се по плажа. Краката ми са боси. Пясъкът е топъл. Вечер е толкова приятно да усещаш топлия пясък по босите си крака. От време на време поглеждам към него, за да се уверя, че още е тук. Да не би да съм се събудила и вече да го няма.

Някой изкрещява. После се чува плясък. Обръщам се към високата скала и виждам нечие тяло да стърчи там горе. После поглеждам надолу и виждам как водата става червена.

– Изкарайте го. Изкарайте го навън – наоколо се разнася истеричен женски глас.

– Няма смисъл... – казва някой. Обръщам се да Го потърся с поглед, но го няма.

След миг отново връщам погледа си към водата и виждам как той тича и се гмурка. И после изчезва. Дълго не се показва на повърхността. Тя е равна и спокойна, все едно нищо тревожно не се случва. Просто една обичайна привечер за необятната водна шир. Времето е спряло. Всички, които допреди този момент са били близо до мястото на събитието, зяпат натам и не помръдват, не говорят, даже сякаш едва-едва дишат. Накацали сме на различни места като врани. Един почти до водата, друг малко по-навътре. Трети току-що показал се от гората, четвърти и пети на скалата... Тишина. Нищо. И изведнъж: от водата изскочи нечия глава. Пое си въздух и заплува. Влачи нещо. Дали е труп? Всички това се питаме. Измъкна неподвижното тяло с помощта на други момчета.

– Жив ли е?

– Добре ли е?

Разпитват всички. Започнаха да му оказват първа помощ. Аз стоя като вцепенена. Когато се осъзнавам, изтичвам към Спасителя. Той е седнал на пясъка до неподвижното момче и диша тежко.

Сядам до Него. Поседявам така и го гледам. Той ми се усмихва и аз го прегръщам.

След малко чуваме кашляне. Жив е. Спасеният е жив. Сега виждам, че това е Алекс.

– Счупил си е крака – казва Иван. – Ако този приятел не се беше впуснал в спасителна мисия, беше загинал. Нямаше да можеш да изплуваш.

– Благодаря! – едва отронва Алекс, макар, според мен, да не знае какво точно му се говори.

– Може би трябва да забраним скачането от тази скала – казва Мариета.

– Ние не забраняваме нищо! – отвръща ѝ Иван.

***

– Ще ми се и аз да направя нещо толкова смело някой път. Винаги съм си представяла как правя смели неща – говоря му в мрака.

– Ще направиш. Сигурен съм.

– Да бе. Не съм способна. Най-смелото, на което съм способна, е почти да не изпищя, когато видя паяк.

– Не свикна ли вече с буболечките след толкова време на острова?

– Май никога няма да свика.

– Изглежда, че си под постоянен стрес. Не беше ли друга идеята на живота тук?

– Нямам представа каква е идеята на живота тук. Но откакто си при нас, буболечките нямат значение. И стресът няма значение. Нищо не ми пречи.

Той се усмихва и ме придърпва към себе си, за да ме целуне толкова силно, че устните ми да изтръпнат.

– Спомняш ли си онзи път, когато случайно се засякохме в една дискотека?

– Да.

– Какво си мислеше тогава. Танцувахме цяла вечер и почти нищо не си казахме.

– Нямаме нужда от спомени. Сега сме тук и сме заедно. Само това има значение.

Млъкнах. Може би беше прав.

***

Спомням си, когато за пръв път му излязоха онези рани. Бяха много странни. В началото не ми се стори притеснително. После си спомних за момчето, което Той спаси. Кракът му започна да заздравява, но се разболя от пневмония. Нямаме лекарства тук. Разболееш ли се, или оздравяваш, или отиваш Там, далеч от ушите и очите на останалите. Мисля, че ако оздравееш, можеш да се върнеш, но никой досега не се е върнал. Той ще се оправи. Няма да отиде там. Раните ще заздравеят. Само че тогава не знаех, че ще се появят отново и после отново и всеки път ще са по-лоши...

***

Всички сме се събрали в кръг. Пеем някакви песни. Повечето не ги знам и се правя, че пея. Знам само една на Бийтълс. Тя ми беше любима още в миналото. Иван пее най-силно. Неговият глас надделява, но той е хубав и за това се получава добре, макар доста от нас да нямат никакъв певчески талант.

Спираме да пеем и всеки се обръща към някого, за да си говори с него. Това е приятната част. Огън, звезди, разговори... Иван се обърна към нас двамата.

– Как си? – не попита мен.

– Добре.

– Появявали ли са се пак?

– Появяват се все по-често – чувам Го да казва и докато слушам думите, с които продължава, усещам как през тялото ми минава вълна, студена или гореща, или и двете едновременно, и когато стига до главата ми, тя изтръпва. – Май стават и по-големи и някак по-неприятни – Иде ми да крещя: Недей! Млъкни! Но нищо не мога да кажа и само гледам вцепенено.

Иван е придобил загрижен вид. Втренчвам се в него, за да разбера дали е искрен. Изучавам зениците му, колко са отворени очите му, малките едва забележими бръчици около тях... Изглежда, че е.

Трябва да кажа нещо. Но не казвам.

***

С Него никога не си говорим на сериозни теми. Не само тук, защото такива няма. И преди не сме. Само веднъж. Бяхме пияни и се скарахме ужасно. Мисля, че това е като защитен механизъм, за да оцелее това между нас. Понеже сме твърде различни.

– Как се чувстваш? – питам го, докато той се взира в хоризонта. Слънцето залязва. Въздухът постепенно започва да се движи и сякаш избутва големи топли вълни, за да направи място на нощната прохлада.

– Добре.

След кратко мълчание, го питам:

– Наистина ли?

– Всичко е наред – казва и се обръща към мен с усмивка. Усмивка имаше, но очите му бяха тъжни.

– Боли ли те?

– Нищо ми няма – казва ми той, вече раздразнено.

Искам да си говорим някакви неща. Усещам, че това е важен момент и трябва да го оползотворим. Чудя се какво да му кажа, но в главата ми няма думи. После се облягам на рамото му и седим така. Той ме поглежда. Лицето му е съвсем наблизо. Очите му са втренчени в мен. Целува ме и светът се изпарява. Не е нито топло, нито студено, нито тъмно, нито светло. Хубаво е и е лошо.

***

Все още е тъмно, но аз отварям очите си. Гледам право нагоре и не смея да отместя поглед.

Чувам щурци, но иначе нищо. Започвам бавно да опипвам пространството наоколо с дясната си ръка. Нищо. До мен няма нищо. Протягам ръката си все повече, обръщам поглед и... Няма никого. Сълзите бавно пълнят очите ми. Опитвам се да ги сдържам. Те ме давят. Усещам остра болка в главата, после отива към сърцето, пристига в стомаха. Започвам да хлипам, постепенно изпадам в истеричен рев и започвам да крещя и рева. Вероятно ще събудя всички. Не ми пука. След малко някакви хора влизат в палатката ми и нечии ръце започват да ме пипат. Тихи гласове шепнат в ухото ми, но аз не разбирам какво говорят. Забравила съм езика на думите. Знам само езика на болката. Болка. Само болка. И после празнота. Плачът ми утихва и става наистина страшно. Вече няма нищо. Няма думи. Няма болка. Няма любов. Излизам от палатката, точно когато слънцето се появява на хоризонта. Въздухът е хладен. Всичко си е същото. Събудила съм се от прекрасен сън. И сега трябва да живея в тази гадна реалност. Без Него.

***

– Всичко е наред. Просто трябва да го забравиш. Животът продължава. Ти си жива. Имаш нас. Имаш всичко това – говори Иван и ми показва „всичкото“ с жест, но аз не виждам нищо. – Важен е само моментът. Само него имаме. Всички спомени ни дърпат назад и не са ни нужни. Наслаждавай се на момента и ще видиш колко бързо ще Го забравиш.

Нищо не казвам. Нямам думи.

***

Слънцето залязва бавно, но категорично. Пясъкът под краката ми е топъл. Стъпка след стъпка започва да става влажен. Вече е мокър. Гледам право напред, към хоризонта. Ароматът на океански бриз замайва главата ми, отнася мислите ми. Какво по-подходящо място да не мислиш за нищо? Очите му. Те ме гледат някъде в далечината. Пронизват ме и не мога да продължа да ги гледам. Затварям си клепачите, но те пак са там. Взират се в мен и ме изгарят. Бавно продължавам напред. Студените вълни ме заливат. Краката ми са мокри и когато вълната се оттегли, настръхват като кокоша кожа. Усещам хладния полъх на вятъра върху тях и ми става леко. Водата ще ме пречисти, ще отмие мислите ми. Няма да имам кислород, но за какво ми е. Той само подхранва мозъка ми, за да работи и да продуцира мисли. Не ми трябват мисли, не ми трябва живот. Океанът ще ме приюти и там ще съм свободна и сама. Стъпка по стъпка, навлизам по-надълбоко, вълните стигат по-нависоко по тялото ми, галят ме, приласкават ме. Ще си бъда другарка с рибите. С тях ще живеем без да мислим, без да искаме... Водата е до гърдите ми, по-високите вълни ме целуват по устните. Косата ми се разстила във водата. Миризмата на океански бриз ме пречиства, водата ме пречиства, солта ме пречиства, любовта ме пречиства, любовта ме мърси, водата ме пречиства. Ще стана русалка. Няма да имам крака. Няма да стъпвам по земя, но ще имам глас и ще мога да говоря, да викам, да крещя. Няма да имам мисли. Мислите си ще трябва да дам в дар на морския бог, за да ме прибере в дебрите на своето царство и да ме освободи от краката ми. Водата е моето спасение. Тя е моята последна любов.