Тео Янсен

Нови форми на живот

"The walls between art and engineering exist only in our minds."

Theo Jansen

Новите форми на живот, които Тео Янсен създава, не са точно „създания“, въпреки че са създадени. При все че са насекомоподобни, те са на границата, може би на най-високото място в така наречената uncanny valley, долината на непонятния ужас от наподобяващите нещо друго, нещо познато и същевременно чуждо създания. Но ужасени ли сме и ако да, как точно се ужасяваме от тези създания? Дали те са живи и ако да, как точно са живи? И ако да, защо ги смятаме за живи? И ако не, то тогава кое е живо и кое - неживо?

Тео Янсен е холандски артист, физик по професия, чиито първи проекти от осемдесетте – Flying saucer и Painting machine – изглежда са само подготовка за проекта, наречен Strandbeest (буквално „плажно същество”), развиващ се от началото на деветдесетте насам.

Специфичното му игрово инженерство, чийто послевкус е леко безпокойство, примесено с удивление, ражда тези същества бавно и с упорство, може би както би следвало да се ражда всяко произведение на изкуството, на живота, на науката. За разлика от произведението на изкуството тези същества живеят специфичен свой живот, подреден по различен начин в две плоскости, които не всяко произведение на изкуството познава докрай – времето и пространството.

По отношение на това, което ражда животът, тези същества се намират в сложно противоречие поне по няколко основни пункта – те могат да комуникират, както техният създател показва в някои от презентациите си, те имат страх от определени неща – от удавяне например, тоест предпазливи са по дефиниция и по необходимост. Те освен това могат да се движат, а движението, поне в някои случаи, е и маркер за живот.

По отношение на науката – те са механични зверове, които нито имат общо с модерните представи и реализации на хуманоидни роботи, нито могат да се положат съвсем в прокрустовото ложе на нехуманоидните роботи – не за друго, но те на практика не правят нищо полезно за човека, както се очаква от една машина. Те могат да очароват човека, да го изплашат, да му създадат усещане за особена вечност, докато пъплят по празни плажове (но това е моето специфично усещане за тях). Извън това те не правят нищо друго, освен да живеят странен механичен живот и може би да общуват със създателя си, да го провокират по различни начини, както често едно създание може и провокира своя създател. Извън всичко това остава парадоксът на непонятността – не просто като ужас, а като чиста непонятност. Може би заради тази непонятност си позволявам да ги включа предимно в сферата и линията на изкуството, с една малка уговорка, за която и Тео Янсен споменава в презентацията си на Chicago Humanities Festival – тези същества се възпроизвеждат. Това, естествено, не е възпроизводството в границите, в които биологията го мисли, но в термините на идеите, в термините на споделеното знание тези странни плажни създания започват да живеят умножени по брой и умалени по размери животи по цялото земно кълбо благодарение на компютърната програма, създадена от Янсен – своеобразен ДНК-код, на базата на който хиляди студенти по света създават свои собствени Strandbeest.


И все пак особената сплав между наука и изкуство, каквато са тези същества, преминава и през друга една линия, много по-обяснителна, не така интуитивна, както досегашните ми разсъждения, чисто научна, но и чисто биологична – съществата наподобяват идеята за cellular automaton/automata – представата за поредица от клетки или сегменти, които винаги и постоянно са в състояние на включено/изключено и се намират в близко сходство и въздействие. Представа, която в конкретния случай е много уедрена, по особен, дори битов начин уедрена, защото говорим за „квартали“ от пластмасови тръбни конструкции, сегменти, които се задвижват едни спрямо други, едни от други, а двигателят им в случая с тези създания се оказва вятърът, или дори външното въздействие на създателя – дърпане или бутане. Ако един сегмент от „квартала“ се движи, то тогава движението се предава, останалите сегменти реагират на това движение, реагират на импулс, който лесно и вероятно малко наивно можем да свържем с особения импулс на живота, предизвикващ промени в останалите клетки на клетъчния „квартал“.

Другата част от тази линия – биологичната – е обяснима в лицето на особен и много опасен организъм, който, както тези Strandbeest, живее и може да бъде срещнат по пясъка на плажовете – Portuguese man o’war или португалска галера (Physalia Physalis), същество, класифицирано като Cnidaria, в раздела Hydrozoa – раздел, включващ както „отделни“ същества, така и организми-колонии, чиито отделни съставни организми не могат да съществуват самостоятелно. Португалската галера е опасно същество, но не е медуза, въпреки че изглежда като медуза. Напротив, това същество е колония от организми, всеки един със свои функции. И то е може би по-истинният носител на званието Strandbeest – поне от гледната точка на човека. Самият Тео Янсен обяснява своите създания именно използвайки примера с медузите, но както вече казахме, а както казва и таксономията, португалската галера не е точно медуза, а само част от раздела сифонофори, които за разлика от медузите са колониални същества, същества множествени, но не просто многоклетъчни.

Но добре тогава, какво имаме пред себе си – дали това е изкуство, дали е механика, дали е мимезис, дали това, не на последно място, е живот? Никой, дори създателят, не може да отговори на въпроса еднозначно.

Можем да отговорим на тези същества с откровението на един от зрителите на лекцията в Чикаго: „Ако аз срещна такова същество на празен плаж, ще се уплаша. Плашещо е, но и прекрасно“.

И накрая – дали тези същества, тези създания, мимикриращи като скулптури, като живот, като повторение на природни механизми, като непонятни машини с непонятно предназначение – са нещо от вече изброеното или не са, няма чак такова значение. Те са почти като ребра, взети от телата ни, от съзнанията ни и от начина, по който оперираме с тези „разширени“ тела и с тези „стеснени“ съзнания. И без привиден ужас и драматична жестокост можем да си признаем – ние сме създатели, не потребители, както понякога мислим с лекота. Не на чудовища или на зверове, а на идеи и на нови странни форми на живот – не просто скулптури, но и не просто живот. Те могат да говорят и може би дори вече се питат къде е тестът на Тюринг.

(последното само като шега)