Преди светът да бъде разчленен на представите за него самия, се раждат няколко идеи, които се опитват да напипат сърцевината на една ябълка онтологично или може би дори онкологично. Въпросът е в това как избираме да четем за сърцевината на ябълката и можем ли да я мислим като предмет от рая, където много отдавна не сме били, или като плод, който можем да вкусим тук и сега, в екзистенциален и дори метафизически смисъл.

Психопатологията няма свой антипод, тя не е обратното на здравето, точно така, както ябълката не е обратното на ада, а е това познание за доброто и злото, което всеки луд пожелава да има, докато мисли, че може да обхване света с устата си. И така, може ли да се каже, че ние сме исторически същества, но за да бъдем такива, трябва да отворим паст към този отрязък от времето, който, в крайна сметка, е актуален? Без да знаем от къде точно започва гниенето на съвършения плод, ние стоим притихнали и градим лудници, които трябва да ни въведат в параноята, че първичният опит е бомбата със закъснител, която един ден ще спре да тиктака и ще избухне.

Хвърляйки мрежи към реалността, ние се оказваме в капана на всеки един риболовец или казано с думите на Фройд – несъзнаваното е недостъпно само за себе си и за кривите пътища на психичното ние можем да съдим само по неговите всевъзможни деривати. Така се ражда и теорията на Бион, който казва, че ние знаем много повече за психичния свят на другия, отколкото за неговото физическо съществуване. Това може би означава, че ябълката не е онтологична, нито дори онкологична драма в напускането на рая, а че психопатологичното е патологично единствено изкарано от райската градина. И ако приемем, че ние имаме повече мета-знание отколкото знание за физическата реалност, можем да преосмислим собственото си психично като аксиома, която гласи, че то е равно на психичното на всички останали плюс още едно (завинаги) неизвестно.

Ето как психичното никога не е само̀ и терапия не съществува в реалността в единствено число. Изхождайки от това разбиране, груповите терапии в различните им форми, сменят подхода радикално, казвайки, че една скръб никога не е сама и перспективата на аз-а трябва да бъде сменена към тази на различните аз-ове.

А сега нека се издигнем високо и погледнем от птичи поглед към историята на един луд човек – Густав Месмер. Той се ражда на 16 януари 1903 г. в Аутхаусен, Германия и израства в многодетно семейство от около (няма точни свидетелства) десет деца. Първоначално решава да стане монах, но в деня на даване на обета си изпада в криза, крещейки, че никой не е приел истинската Христова кръв. След това е настанен в лудницата Bad Schussenried с диагноза „параноидна шизофрения” и така прекарва около 35 години в домове за умствено изостанали хора. През 1934 г. в Германия влиза в сила Закон за предотвратяване на наследствените болести в потомството, който обрича цели групи от хора –  като тези, родили се или придобили в последствие психични заболявания, с  физически увреждания и дисфункционалности, които биха били заплаха за „чистотата на расата”. По това време лудницата Bad Schussenried е транзитна станция по маршрута, използван за изпращане на хора, които да бъдат убити в газовите камери на Графенек –също бивша психиатрична институция. Месмер не е бил поставен в нито един от транспортните списъци, защото бил смятан за полезен като работник.

Въпреки, че цял живот пише писма до семейството си, в които се бунтува срещу лудниците, накрая, след като е освободен, той сам пожелава да бъде настанен в психиатрична болница във манастира Вайсенау. Там той получава по-голяма свобода и се разкрива неговият талант като изобретател на летателни машини, които се задвижват от хора и оригинални музикални инструменти, често направени от изоставени и намерени от него предмети. Неговите машини за летене никога не се издигат трайно във въздуха. След смъртта му, произведенията му са включени в множество изложби за аутсайдер-изкуство, а може би един от най-покъртителните архиви е този на пликовете с транспортните списъци за депортиране, които той намира и изрисува в своя причудлив стил. Накрая на живота си, той казва, че е доволен от всичко, което е преживял, защото в крайна сметка е успял да прави това, което иска.

Ето защо и ето как едно общество обявява Густав Месмер за луд, а взема участие във Втората световна война и параноидната шизофрения за „чистата раса”. Междувременно той създава множество летателни машини, които ние в този контекст можем да наречем именно терапии.