Свободно Поетическо Общество

Прозорец и врата. И огледало

Зорница Гъркова дебютира с отделна книга заедно с мнозина други в поредицата „Нова поезия и проза“ на издателството на Софийския университет  и това е „Пътят на мравките“, 2013г. После се включи в редакторския екип, който работи за литературната платформа „Свободно поетическо общество“. Така че тя има своя литературна среда и дори „свое“ литературно издание. Междувременно за разказа, който дава име на настоящия  сборник – „Те никога не казват“, публикуван в списание „Страница“, Зорница Гъркова получава първа награда на конкурса „Рашко Сугарев“ през 2016 г.

Ще ми се да мисля, че по този начин е сложено началото на нещо ново. И ако погледнем към настоящия сборник, съставен от осем дълги разказа, неминуемо ще го открием. Най- напред авторката не изгражда разказите си около героите и техните душевни или физически перипетии. Тя изгражда цели светове, които обгръщат героите, а понякога ги и затварят като в стъкленица. Но за да направиш това, и то на оскъдното пространство на разказа, ти трябва изключителна вещина най-вече при описанията и детайлите. Зорница Гъркова притежава тази вещина като една от най-силните страни на своя талант. Много дълго може да се обсъжда как тя борави с органически и биологически репризи и описания, докато в разказа „Алфари и ейни“ не превръща кучешката тения от основен тематичен ключ в своеобразен главен герой именно чрез описанието. (Това е древна реторическа техника, но доста позабравена днес...)

Другото е концептуалният замах, тоест талантът да разказваш с цел, с оглед на смисъла, философски, а не лирически. Зорница Гъркова показва изключително добро умение да балансира между двете и да постига увлекателност достигаща в някои от разказите обертоновете на, кажи го, „декадентска“ екстравагантност. (Такъв е разказът „Последното тяло“ например.)

Но какви са тези светове, защо ни се струват и нови и странни, и плашещи? Ще го кажа накратко: в повечето от разказите и определено в най-добрите от тях това са светове и герои отпаднали от божията благодат, лишени от благоволение, светове без богове. Защото само на пръв поглед героите на Зорница са човешки същества като нас. Доколкото живеят в някакво възможно близко бъдеще, те вече не ни помнят и пребивават в една полусляпа следкултурна носталгия, обладавайки нещо като душа, но напълно лишени от дух. И в същото време те са някакси красиви и привлекателни за нас. Те са демоните, които ние сме родили, тези, които ни наследяват. Неслучайно в два от централните за книгата разкази – „Те никога не казват“ и „Човешката рибка“ – главните герои са деца, момичета на предпубертетна възраст. Те, като едни нови алиси, търсят през някаква своя „заешка дупка“ да се доберат до човешкия (разбирай цивилизационния) смисъл. И не успяват. И какво тогава?

Тогава ние като читатели се оказваме изправени пред магичното огледало на Зорница Гъркова, което е, да видиш ти, огледало само в събота и неделя, а през останалите дни е прозорец към едно възможно бъдеще, което и привлича, и плаши със своята нежност и жестокост. Прозорец и врата. И огледало.

 Спомням си за четенията на оная литературна група, към която се числи и Зорница и която споменах в началото. Знаменателно четенията минаваха под названието „Новото е странно!“ Питам се сега какво ги събира под това и ново, и странно знаме тия млади хора? Безспорно желанието да срещнеш на живо своята публика е много силно. Но ако говорим за литературна група ще трябва да има и общност на идеите. Мисля, че всички от групата, които с божията помощ ще издадат нови книги до края на тази година, имат като общностен гриф, общностна травма, ако щете, въпроса за пътищата и посоките на човешкото бъдеще и това ги събира. Събира ги бъдещето на човека, поставено под въпрос. Точно това се усеща и в талантливо написаните разкази на Зорница Гъркова, някои от които аз намирам за стряскащо изключителни.

А иначе, като многозначителен факт – четенията се провеждаха в малък бар в един безистен. А отсреща през улицата блестеше в непретенциозна скромност последната бохемска кръчма на света “Сам дойдох“.

Дерзание, млади литературни приятели и успех, Зорница!

Ани Илков