Даниел Келман. „Тил“, превела от немски Жанина Драгостинова,
ИК „Колибри“, 2019.

 

Как така и защо Тил Уленшпигел се озовава в годините на Трийсетгодишната война (1618-1648)? Та нали фолклорните легенди ситуират живота му в съвсем друга епоха? Според първите версии, отпечатани в Страсбург, 1510/11 и 1515 г., и събрали ширещите се по села и градове шванки, той живял в първата половина на ХІV век и починал в 1350. Сиреч, разминал се с въпросната война с има-няма три столетия. А защо пък не, би могъл да отговори Даниел Келман, това е роман, а не история А то пък и историята...

Когато дебелият граф Мартин фон Волкенщайн се опитва да опише битката при Цусмарсхаузен (трета глава на „Тил“), осъзнава, че:

...изреченията не искаха да се подреждат. Затова той открадна от други.

В един популярен роман намери описание, което му хареса, и когато хората го караха да обрисува последната битка от голямата германска война, тогава той им казваше това, което беше прочел в Симплицисимус на Гримелсхаузен. Описанието всъщност никак не подхождаше, защото там се разказваше за битката при Витщок, но това не смути никого и никога никой нищо не попита. Това, което дебелият граф нямаше как да знае, беше, че макар Гримелсхаузен лично да беше присъствал на битката при Витщок, също така не е могъл да я опише и затова откраднал изреченията от английски роман, преведен от Мартин Опиц, чийто автор никога през живота си не бил виждал на живо нито една битка.

Ако до този пасаж някой не е разбрал, че Келман върти ирония върху ирония върху ирония, подлагайки на съмнение и присмех всичко и всички, включително собствения си текст, тук авторът му връчва вълшебния ключ. Можете да наречете този скепсис постмодерен, в случай, че ви е необходима рамка, аз запазвам собствения си скепсис към подобни проблематични термини.

„Приключенията на Симплицисимус“ е първият и вероятно най-голям немски пикаресков роман, а авторът му – свидетел и даже участник в Трийсетгодишната война. Какъвто и да е, не може да му се вярва безрезервно. Както и на никой друг. Факти и фикции в „Тил“ градят сложна плетка, чийто опит за разплитане (частично, разбира се), поне за мен, бе изключително удоволствие.

Този всеобемащ и здравословен скепсис пронизва „Аз и Камински“ и още повече „Измерването на света“ (другите романи на Келман не познавам). Затворих последната страница на „Тил“ и веднага се върнах към началото, за да препрочета романа отново (такова желание не бе ме сполитало от публикацията на „Възвишение“ на Милен Русков насам), а после жаждата за още и още Келман ме отпрати и към повторен прочит на „Измерването на света“. В него именно вече е зрелият Келман: мощен разказвачески дар, умело фабулиране, респектираща историческа и научна ерудиция, интелигентност, остър усет за комично, за абсурд, събрани в богохулно-свободен дух. „Тил“ притежава всичко това – повдигнато на степен.

Романът се състои от осем части, разказващи за приключенията на Тил на фона на най-кръвопролитната война в Европа преди двете световни войни през ХХ век. Или обратно: романът строи богата картина на социокултурния живот на епохата, проследява историите/интригите на ред високопоставени исторически личности, както и на хора от низините, а някъде във фона винаги дебне присмехулната усмивка на Тил...

Трийсетгодишната война, казват историците, е най-свирепата фаза от т.нар. религиозни войни, завихрила във водовъртежа си директно или косвено почти цяла Европа. От едната страна – католиците, олицетворявани от императора на Свещената Римска Империя, подкрепяни от Хабсбургите в Испания, от някои германски държави и държавици, от Полша и дори от запорожките казаци!; от втората – протестантите от други германски държави и държавици, поддържани от Швеция, Англия и Шотландия, Нидерландската република ... плюс Османската империя и царска Русия! Ако от присъствието на казаци и поданици на руския цар и султана (каква неочаквано добра комбинация!) не е станало ясно, че става дума не толкова за вяра, колкото, както обикновено, за Realpolitik и налудна воля за власт над все повече хора и все по-големи територии, нека добавя, че тъкмо при кардиналите Ришельо и Мазарини Франция подкрепя протестантската коалиция.

Войната завършва с Вестфалския мир, след като е опустошила обширни територии – германските земи губят една трета от населението си, общо жертвите са около осем (8) милиона, от които – огромен брой цивилни, жертви на глад, грабеж, насилия, чума...

Като герой от фолклорните шванки Тил Уленшпигел е трикстер, който, погаждайки всевъзможни номера на съвременниците си понякога твърде груби, чак скатологични, изважда на показ тяхната алчност, лицемерие, злоба, егоизъм и най-често глупост. Фамилното му име е съчетание от кукумявка (или бухал) и огледало. Кукумявката е символ на мъдростта, тя е птицата на Атина/Минерва, средновековните суеверия обаче я превръщат в дяволско създание. Но в долнонемските диалекти съществува и друга игра на думи в името Уленшпигел, която рязко го запраща в сферата на телесната долница – на български би било „бърши задник“. Изборът остава за вас.

Първите издания от Страсбург се радват на изключителна популярност. Почти веднага текстовете са преведени на латински, френски, нидерландски, английски, полски, множат се варианти. Тил славно пътува през вековете – чак до романа на Шарл дьо Костер, симфоничната поема на Рихард Щраус...

За да пристигне в романа на Келман. В „Измерването на света“ „паралелните животописи“ на Йохан Карл Фридрих Гаус и Александър фон Хумболт се преплитат и разгръщат, проектирани върху скрупольозно щудирано историческо време. (Ала историята...вече бе казано.) Точно така постъпва Келман и с Трийсетгодишната война. Събитията обаче не са проследени хронологически, те следват собствена романова логика.

По страниците на романа дефилира цяла армия от исторически личности - „зимните крале“ на Бохемия Фридрих V, електор на Рейнския Палатинат, и съпругата му Елизабет Стюарт, дъщеря на краля на Англия и Шотландия; шведският крал Густав ІІ Адолф; Атанасий Кирхер – йезуит, автор на многобройни произведения, драконолог, египтолог и всичколог; Олеарий – придворен математик плюс преводач на Саади; Паул Флеминг – поет и лекар... Няма смисъл да изброявам всички.

От другата страна са милионите безименни, родени в селските колиби, живеещи в убога мизерия, глад и суеверия. Потресна е сцената, в която бащата на Тил почти не съжалява, че ще умре, защото по силата на перверзна традиция преди екзекуцията си получава кралска вечеря и осъзнава, че през целия си живот всъщност е бил гладен.

Войната влиза в романа още от първото изречение – лишена от каквато и да е героика, в нея има само безумие и страдащи човешки души и още повече агонизиращи човешки тела. За мен най-ударните ѝ описания са не тези на битките, такива в романа почти липсват, а в четвърта глава, в онази част, в която болният изгнаник Фридрих V влиза в лагера на шведския крал Густав ІІ Адолф, за да моли унизително за подкрепа:

Земята беше разровена, конете затъваха, вървяха като из дълбоко мочурище. Отстрани на пътя се събираше тъмнокафява мръсотия, кралят се опита да си каже, че не е това, което той предполага, че е, но знаеше, че е точно то: лайната на стотици хиляди хора.

Но не само оттам идваше вонята. Вонеше също така от раните и язвите, вонеше на пот и на всички болести, които човечеството познаваше.

Подобни описания съм срещала само в „Пътешествие до края на нощта“ на Луи-Фердинан Селин. Да, войната е лудост и лайна, буквално и метафорично. Дори Тил, който по това време е шут в двора на Фридрих и затова го придружава, попаднал сред описаното зловоние, губи „обичайното си нахално изражение“.

Освен че е смърдяща и кръвопролитна, Трийсетгодишната война бележи и друг печален връх – в лова на вещици. Като вещер е обесен и сетне изгорен бащата на Тил, Клаус (Келман е запазил името му от шванките), и тъкмо от този момент започват скиталчествата на момчето, избягало, за да не го постигне същата участ. Превръща се, според ситуацията, в пътуващ артист, ходещ по въже, жонгльор, панаирджийски клоун, собственик на говорещото магаре Ориген (не е казано, че е кръстено на един от „бащите на църквата“, но кой друг би могъл да бъде?), а сетне – придворен шут, „най-прочутият шут на империята“. Сиреч – перфектно въплъщение на народната смехова култура, на безсмъртния карнавал.