Има, разбира се, известна неправомерност в това една излязла преди две години немска книга да се представя пред българска публика от английското си издание, което се появи преди около месец. Но доколкото успях да проуча, тази книга досега не е била нито превеждена, нито изобщо разгласявана в България. И тук не става въпрос за художествен текст, при който в английския превод би могло да се загуби нещо от оригинала. Освен това, става дума за труд спечелил престижната Байрише бухпрайс през 2018, както и наградата за най-добра преводна книга през 2019 във Франция; произведение станало бестселър в Германия и преведено на повече от 20 езика, дело на утвърден автор, дългогодишен главен редактор на немското списание Philosophie Magazin, признат специалист-бахтинист, преподавал философия в Канада, САЩ, Швейцария и Германия, и т.н.. Тоест, става дума за книга, на която следва да се обърне внимание, макар и от изданието й на английски.

Лично мен произведението на Айлербергер ме привлече преди всичко с това, че заявява себе си като изследователска студия върху четиримата колоси на немско-езичната философска и критическа мисъл от първата половина на 20-ти век, а няма да е пресилено да се каже дори четирима от най-интересните и най-влиятелни немско-езични мислители изобщо: Ернст Касирер, Мартин Хайдегер, Лудвиг Витгенщайн и Валтер Бенямин – философите измислили модерното мислене, както гласи подзаглавието на книгата. Логично е, следователно, читателят да очаква бъдат представени и съпоставени в рамките на сравнителен анализ съответните четири философски системи, които междупрочем и до ден днешен маркират най-съществените и най-фундаментални аспекти на човешката мисъл и продължават да влияят върху различните школи и направления не само в немско-езичната, а и в световната философия.

Донякъде книгата оправдава това очакване и резюмира – на места по-пространно и задълбочено, на места по-схематично – магнум опусите на четиримата корифеи: Логико-философски трактат на Витгенщайн, трите тома на Философия на символичните форми на Касирер, Битие и време на Хайдегер, и от Бенямин както двата му неуспешни опита за докторска дисертация Концепцията за критика на изкуството в немския романтизъм и Произход на немския трауершпил, така и двете му жанрово неопределими зрели творби Еднопосочна улица и парижките Пасажи. Но отново подчертавам ключовата тук дума е „донякъде“. Което се дължи преди всичко на структурирането на книгата. Явно в опит да даде на произведението си по-голям пазарен потенциал, съобразно с императивите на преобладаващата издателска мода, Айленбергер съчетава биографията с философския анализ. Само по себе си, в това няма нищо лошо. Обстоятелствата на живота винаги опримчват било в добрия, било в лошия смисъл, мисленето на човека. Ницше сам казва, че философстването винаги е автобиографично. Всъщност, тъкмо за него може да се посочи един пример за изключително успешно такова органично съчетано представяне на живота и на трудовете на един философ – миналогодишната блестяща биография на Ницше Аз съм динамит от англйската авторка Сю Прюдо. Нейната книга, обаче, се простира върху 400 страници визирайки единствено Ницше, а Айленбергер в рамките на 350 страници се опитва да постигне това с четири субекта, всеки един от които е не по-малко философски значим, и поне трима от тях – Витгенщайн, Хайдегер и Бенямин – с далеч по-драматични и по-колоритни житейски траектории от тази на Ницше. На всичкото отгоре, Време на вълшебници обхваща само едно десетилетие от живота на четиримата, 1919-1929, което неизбежно обрича биографичния аспект на книгата на ограниченост и схематизъм.

Айленбергер построява наратива си хронологично, като започва от края на първата световна война и завършва със станалия прословут в историята на съвременната философия дебат Касирер/Хайдегер на университетската конференция в Давос от март 1929. Войната разбира се е катаклизмен и водоразделен момент в европейската и по-специфично в австро-германската история, но тя е и ключово събитие в житейските драми на четиримата мислители. Двама от тях, Витгенщайн и Хайдегер воюват на фронта и носят дълбоките белези на неговия ужас; Витгенщайн дори написва, като на един дъх, в треска, целия си Трактат като военопленник в италиянски затвор през 1918. От друга страна, Бенямин успява с трикове на два пъти да се спаси от военна повинност – първият път като пие цяла нощ кафе след кафе и при прегледа му на следващата сутрин го освобождават поради много високо кръвно налягане; вторият път, вече женен и под хипноза от страна на жена му Дора, той успява да „развие“ симптоми на ишияс толкова убедително, че военната комисия го препраща за консултация в Швейцария, от където той се връща в Берлин чак след края на войната. Витгенщайн от своя страна при завръщането си от войната във Виена се отказва напълно от завидното си наследство, като наследник на една от най-богатите фамилии в града, приписва всичко на сестрите си и без грош в джоба си, в съобразие с максимите на собствените си философски тези и под влиянието на Толстой, когото той чете на фронта, тръгва да учителства из селата и градчетата на южна Австрия. Виждате, как само с два-три детайла се отплеснахме толкова нанякъде, че да забравим къде се намираме.

Тоест, точно тази хронологизирана структура, при която ту влизаме във, ту излизаме от живота ту на един, ту на друг от „действащите лица“, успоредно със също толкова накъсаното, синкопирано вникване в трудовете им, неизбежно води до епизодичност, откъслечност, преплетеност, обърканост, че чак дори накъдреност – както на философско-историческия анализ, така и на биографичния разказ. Не случайно книгата е разделена на осем части и подразделена на толкова глави, подглави и винетки, че понякога оставя впечатление за пълна мешавица. Например, след десетина интензивни страници в опит да се представи и разясни централната за онтологическата система на Хайдегер идея за Дазайн – съществуването, или е-то, или онова, което е – изведнъж половин страничка за любовницата му Хана Арент или за жена му Елфриде и вероятността вторият му син с нея да не е от него, а от любовника на Елфриде. И след това изведнъж, да речем, за прочутия случай, при който Бенямин се спасява от самоубийство в Марсилия като се затваря за три дни в хотелската си стая и през цялото време чете Тристрам Шанди на Стърн. Виждате отново колко лесно може да се загуби нишката. Към това се прибавя и факта, че често пъти важни, променящи курса на живота събития са просто мимоходно загатнати, щрихирани набързо като да имат само епизодично значение. Ето например, книгата възбужда силно читателско любопитство към скандалния случай с припадъка на един ученик, когота Витгенщайн удря по главата - случай довел до бягството и завръщането на Витгенщайн във Виена – но авторът само скицира случая, без да го изясни. По същия начин читателят остава малко излъган или поне подведен да очаква монго повече от няколкото схематично нахвърлени странички за прословутите срещи на Виенския кръг на Мориц Шлик с Витгенщайн, на които той говори обърнат с гръб към тях и твърдо решен да докаже, че неговото възвание за надрастване на метафизическия подход във философията няма нищо общо с техния логически емпирицизъм – колкото и убедени да са те в точно обратното, и колкото и да го величаят като свой философски родоначалник.

Друга слабост на книгата, също така неизбежна поради огромната обемност на това, с което се захваща, е слабото, схематично котекстуализиране на житейските събития в рамките на разгръщащите се исторически събития. Десетилетието 1919-1929 е едно от най-сеизмичните за Европа в политически и културен план. Дори да вземем само Бенямин: Берн и Цюрих или Берлин, Капри и Неапол или Москва, Берлин или Париж, Париж или Йерусалим? Бенямин не намира отговор, но постоянно го търси; епохата също не намира отговор и трескаво, катаклизмично го търси. Само три години след момента, където книгата свършва, Касирер, макар вече и ректор на Хамбургския университет, е принуден да търси убежище в Швейцария и от там в САЩ. Само четири години след дебата в Давос, Хайдегер декларира, че Фюрерът е сам по себе си Дазайн. Тоест, Европа отвсякъде се тресе, но това в книгата е само скицирано тук и там, въпреки че то по такъв ключов и решаващ начин моделира съдбите на четиримата мислители.

И след като посочих всички тези недостатъци или слабости на изследването на Айленбергер, нека да завърша – както може би подобава, когато става дума за метафизика и диалектика – с противоречието, че тези слабости са всъщност постижението на тази книга. Да, Айленбергер накъсва и раздробява; скицира там, където на читателя му се иска да види пълната и завършена картина; събужда любопитство и желание да се научи повече за това, за което говори, без да задоволява това желание. Но може ли да се смята, като цяло, за нещо друго освен за успех една книга, която кара читателя си да иска да научи повече за и от Бенямин, Витгенщайн, Хайдегер и Касирер?